Драгомил Георгиев

 
Естетическата и обществената задача на историческия роман е да насочва и да поведе читателя към важни размисли от държавнически, обществен и личен план. Третият роман на Емил Димитров – „Нефритеният амулет”, след „Кан Тервел, Кошмарът на халифата” (2012) и “Стълба на светлината” (2014), е сериозен художествен документ за богатия живот по земите на Добруджа, в деспотството на Добротица. Четенето на текста ще достави културно удоволствие и ще доведе до прозрения, а това е ползата от този индивидуален духовен процес.

Успехът на романа е в художествените образи, които са богати на ниво душевност, размисли и човешки съдби. Те израстват пред нас като човешки характери на успехите, грешките, съмненията и болките, а дори и на тоталните крушения. Драматичните сцени са наситени, сгъстени и напрегнати, в тях се достига до драматургични конфликти и кинематографични картини на визуализация на битките, на етнографията и живота в тази далечна епоха. Диалогът и езикът на текста са в посока на съхраняването на духа и културата на непознатото време. Очаквам текстът да намери своята аудитория сред хората от различни възрасти, образование, потребности и култура.

Богати, значими и сложни са образите на главните герои от сюжетните линии на творбата. Открояват се Кераца Петрица и Добротица, които носят авторовите идеи и позитивните послания за достойните и истинските българи, които са ни необходими в началото на 21-ви век, за да е друга и различна днес България. Обединяващото между двамата средновековни държавници е в избраната мисия – амулетът да остане и да се препредава, а това са новите скрижали, които трябва да остават, за да се запазят духът, душата на деспотството, на българското. Те избират през дългия си живот да са отлични дипломати, да са строители на новото и необходимото пред лицето на голямата заплаха за Европа – настъпващите пълчища на друговерците. Една от големите жени в нашата история вижда в здравия, силния и енергичния Добротица бъдещия стопанин и му предава властта, за да бъде продължено започнатото. Мостът към съвременна България от последните тридесет години е катастрофален, защото нищо не се съхранява и запазва, а се руши и унищожава. Подсказването на писателя е, че големият държавник работи в здрав екип от единомишленици. Около Добротица в здрав юмрук са още куманинът генерал Алдемир и гъркът адмирал Ставрос, които реализират важните идеи в утвърждаването на Карвуна в страшилище за нарушителите на държавните закони. Умело се откроява разликата между цар Иван Александър и деспот Добротица. Българският цар от Търновград не успява да възпита синовете си и между тях има смъртна вражда, по-късно той прогонва първата българска царица Теодора Басараб и се жени за далеч по-младата еврейка. Моралните грешки отнемат силата и единството на царството. Не е така при Добротица – когато трябва, бащата е твърд и отстранява сина си Тертер от правото на наследство. Дъщеря му Мария като вдовица ще поеме подадената ръка на баща си и ще се разшири още повече деспотството.

Най-големият успех при владетеля е в създаването на собствен морски флот. Този успех се постига с голямата дипломация, с верните първи стъпки и след години вече можеш да се изправиш срещу силната и мощна Генуа. Такъв държавник ни е необходим и в нашето съвремие, който гради, създава, мисли далеч напред за бъдещето на родината си и повишава стандарта на хората. Тогава ще бъдем уважавани и ще ни търсят с нови идеи и предложения за инвестиции и грандиозни проекти.

Романът е богат на драматични, трагични сцени и картини. Те са пресъздадени величествено и автентично. Откроява се психологическият сблъсък на Добротица с големия му син Тертер, който напомня библейските и старогръцките класически сцени. Жаждата за власт на недостойния наследник може да се превърне в наказание и пълен провал на граденото от достойния баща. Синът замисля жестокия, пъклен план да убие баща си и да узурпира властта, позната практика през Средновековието. Добротица е като нов Мойсей, които успява да разкрие зловещото начало и да отстрани, но не да убие сина си, което ще го превърне в престъпник. Казусът е пресъздаден с психологическа дълбочина и майсторство. Другата сцена е със смъртта на съпругата му Елена, която тежко заболява, мъките са жестоки и той стига до съдбовното решение. Двете сцени ще доставят естетическа радост на познавачите на добрата проза.

Текстът носи богат исторически културен пласт. Студиозни и пищни са описанията на отделните селища, местности, крепости, кораби, оръжия, облекла, предмети от бита на ежедневието и празниците на хората в епохата на Средновековието. Широко е художественото пространство – от битките в Черно море до Буда, Генуа, Венеция. Ставаме свидетели на живота в известните по това време големи селища и градове, в които се ражда и създава актуалната история – Константинопол, Овеч, Трапензун, Падуа, Триест и толкова много други места.

В ръкописа на монах Спиридон с покъртителна автентичност са документирани всички битки на нахлуващите мюсюлмани, които оставят след себе си реки от кръв по пътя към Стария континент. Художественото време е най-често сгъстено до драматични конфликти и битки, бързо се мести камерата на разказвачите, за да се уловят динамичните събития в тази богата на история и съдби епоха на титаничната битка между две различни и противоположни религии.

Писателят създава модерен съвременен текст с класически разказвач, но и с характерното за времето водене на дневник, на записки. Този метод е творческа находка, за да се разшири максимално кинематографичният разказ чрез панорамна и всеобхватна камера. Оригинално е това пулсиране от общия план до близкото улавяне на трепета на всеки мускул на лицето, на неспокойните ръце, очи, вежди при сюблимните ситуации. Диалогът повишава драматизма, езикът на текста е на добро ниво, използвано е лексикалното богатство. Очаквам да са различни читателските стратегии в процеса на общуването с текста на романа-от любопитството към епохата и етнографията на времето до разширяване на познанията за историческите процеси и удоволствието да надникнеш в душите на различните човешки типове и характери.

Естетическите постижения на историческата сага „Нефритеният амулет“ са в образното богатство. Героите са със сложни, драматични и трагични съдби. Сред тях се открояват в монументалното си величие Кераца Петрица и Добротица. Модерният текст е с много културни пластове и така той ще докосне и непознати струни в читателската душа. Голямото и важното в естетическото общуване е и в процеса след четеното, т.е. на културните асоциации и мостове, когато започваме упорито да търсим отговори на съвременните въпроси за България днес и сега, а и индивидуалното, личното ни участие в този болезнен и необратим процес.

Творецът Емил Димитров е от Добрич, роден и възпитан в интелигентно добруджанско семейство. Завършва в града на равнината последователно ОУ ”Христо Смирненски” и Строителен техникум „Пеньо Пенев”. Има висше образование – завършил е военно – инженерно във Велико Търново, ВА „Г. С. Раковски” – София и право във Варна. Неговите задълбочени интереси и пристрастия са към военната българска и световна история, затова той пресъздава максимално обективно и панорамно основните фактори за воденето на войни и битки. Стилистиката му е на драматични картини и сцени, в които процесите са пресъздадени с документална последователност и кинематографичност. Този увлекателен начин на писане откриваме в дебютната му книга „Кан Тервел, Кошмарът на халифата”(2012), а във втория роман “Стълба на светлината”(2014) акцентът е върху генезиса на древната цивилизация с препратки към съвремието ни.

Читателю, в твоите ръце е третият текст на писателя – „Нефритеният амулет”. Ще се срещнеш с два монументални образа – на Добротица и Кераца Петрица, които ще се превърнат в твои любими събеседници. Общувай с тях, а те ще ти отговорят мъдро и честно, тъй като са от най-достойната част от българската душа на Водача, който мисли, създава и оставя след себе си: флот, пристанища, войска и висок морал.

Това е силна, ярка и позитивна книга за българския дух, който продължава да е безсмъртен през времето.