Илеана Стоянова е пряка потомка на Добри Чинтулов и Сава Доброплодни. Работи като икономически журналист в различни столични вестници. Председател на журналистическо дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Живее в София. Автор е на седем поетични книги: „Милост е живота“ (1990), „Руини и небеса“ (1992), „Полонези“ (1994), „На върха на зенита“ (2008), „Любовна песен“ (2009 г), “Десет хиляди мига” (2011) и “Острови от кобалт” (2013). Дъждовден“ (2015), „Лятото на астрите“ (2016) и „Море завинаги“ (2018). Носител е и на литературни награди за поезия. Стиховете ѝ са превеждани на френски, сръбски и македонски и са излизали в чуждестранни литературни издания. През октомври 1995 г. Илеана Стоянова участва в международния поетичен фестивал „Смедеревска песенна есен“ в Сърбия. Нейни стихове са включени в двутомната библиофилска антология „Български поетеси. Избрано“ (1997; под съставителството на покойната Блага Димитрова), както и в двуезичното (българо-френско) литературно списание „Български писмена“.“ Превежда съвременни американски поети Чарлз Симич, Елизабет Бишъп, Силвия Плат, Ан Секстън, Марк Странд, Луиз Глюк и др.
 
 
 
1…
 
Когато имах майка
бях много малка;
когато имах баща
бях много малка.
 
Когато на своята майка станах мама
бях вече голяма
за ръка я държах
пеех ѝ до края;
когато на своя татко станах майка
бях вече голяма,
с лъжичка го хранех,
очите му затворих.
 
Сега съм много голяма.
аз съм майка на себе си,
нани-на! нани-на!
 
 
2…
 
Ти си
на дъното на това Черно море –
малка черна мида
от години лежиш.
 
И аз мога като теб,
ще видиш:
това е, което животът ни дава –
тъмнина.
 
Ти беше всичко.
сега си дъно –
пясък, пясък…


3…
 
Знаеш ли колко дълго стоя
на това балконче,
очите ми са изтекли в морето
морето е изтекло в очите ми,
държа те за ръка,
държа те за косата,
не се навеждай!
 
Нямам си нищо.
 
Стоя на това балконче
отдавна,
гледам в синьо-зелените очи,
по вълните ти плува лодка,
в дъното ти зрее смърт.
 
Гибел е да те гледам,
да те държа за ръка,
да те държа за косата.
 
Нямам си нищо.
имам малко балконче,
парче от морето
и дълги нощи.
 
Държа те за ръка
докато падаш,
живот


4…
 
Всичко се клати
като лодка без кормчия.
 
Трябва да си приготвя
малката черна рокля
(има неща, които приготвям
без да обичам).
 
Гаргички грачат,
чакалчета вият
и всичко вече е малко,
дничките и животчето,
не мога да плача,
по-трудно въздишам.
 
Стихии през юни
и все по-тънък косъма.
 
Клати се всичко.
Оооо, липите ухаят!


5…
 
Нося нормалност
като празен куфар –
те ми казват:
„не си като нас, а въздух от луната”.
 
Често влизат през вратата,
през вратата изчезват.
 
Оставят сенки по стените,
малките си стъпки,
устните си върху чашите и
чаршафите,
и кожата,
своя прашец,
своите гласове,
своите шепоти.
 
А аз очаквах да ме обичат.
 
 
6…
 
Защо поетите умират често
преди да си напишат сънищата?
 
Защо така обичате поетите,
суетните им пози, пируетите,
а те обичат само себе си?
 
Защо поетите са винаги бохеми
и чаровници?
 
Защо поетите се влюбват
внезапно, кратко
като мълния?
 
Защо поетите са прилепи,
крилата им са черни?
 
Ах, интересен народ са поетите! –
вярват в безсмъртието!
 
 
 
 
АВТОПОРТРЕТ С ВЪОБРАЖАЕМА СЕСТРА
 
Ти не знаеш
колко леко я рисувам:
напѐрена е като Статуята на свободата,
красавица, секси,
разпътна Ана Каренина
до смърт влюбена
в теб.
 
Портретът мами
с нарисувана сестра ми,
млада, гамѐнка – къса пола, грънч прическа,
надсмива се,
мъжете след нея тичат.
 
Лесно ще ѝ повярваш,
ще се влюбиш в сестра ми, малката
зеленоока,
забавна, палава –
с две трапчинки, усмихната,
в любов и страст
забавѝ всички други! обичай!
 
Когато ме срещнеш,
ще познаеш нея –
вдясно на портрета,
като жива е
и ти нея обичаш.
 
А пък аз нямам сестра.