Виолета Христова e родена в Чирпан. Автор е на книгите „Пеш до земетръса“ (1995), ИК „Христо Ботев“, „Звездна карта“ (1997), ИК „П. К. Яворов“, „Да бъде нощ“ (2001) и „Другата стая“ (2006), ИК „З. Стоянов“, „Сняг от друга зима“ (2008), изд. „Български писател“, „Тревата ли?“ (2010), изд. ателие „Аб „... каза тя. И слезе от небето“ (2012), изд. „Потайниче“, „Една ампула мрак“ (2015), „Господарят на гледката“ (2017), „Портрет на магьосника“ (2019г), както и на детската книга „Малкият Рой“ (2020г) – издания на ЛК „Смисъл“. Носител е на националната литературна награда „Георги Братанов“ (2006), на първа награда в конкурса „Мара Белчева“ (2008). Печели първа награда в конкурса „В полите на Витоша“, отличия на „Златен ланец“, „Биньо Иванов“ и други национални поетически отличия. Нейни стихове са превеждани на сръбски, руски, английски, френски и арабски езици и са публикувани в десетки национални и международни литературни издания, сборници и антологии. През 2013 година заедно с група български писатели учредява Литературен кръг „Смисъл“ – творческа платформа за издаване и популяризиране на художествена литература, чийто председател е. Виолета Христова живее и работи в София.


 
Будува вътрешният ми човек.
Студува и се буди често.
Но вътрешните хора
били вътрешна работа, казвате.
И да не ви занимавам с тях.
По-добре е да си говорим за сърдечните рани,
за музиката на очите и телата,
за празнините
и за скуката
след всичко.
Защото иначе се виждало,
какви черупки сме,
опразнени отдавна.
Какъв живот отсъства от трапезата.
 
Трепери вътрешният ми човек.
Стои на вълнолома
и го блъска вътрешният вятър.
А вълните
пристигат с грохот и си тръгват с мир.
Но времето между мира и грохота
е времето
на вътрешния ми човек.
 
Завивам го
и го приспивам вечер,
но той се буди често.
Вътрешните хора
имат много работа.
 
 
 
 
 
Нещо в мене искрено експлодира
Поредният сблъсък
с поредния край.
Аз настръхвам и се нервирам.
А всичко е точно,
каквото трябва.
Никой не е заключвал
небесните двери,
никой не пресушава
изворите на радостта.
И тъмното ми стихотворение
даже ще изсветлее,
ако реша.
Аз продължавам да се люлея
между „имам“ и „нямам“,
между „бях“ и „съм“.
Но цялата ми истерия
е измама,
ловкост на ума,
просто сън.
 
 
 
 
 
Любов
 
И те виждам как завиваш
едничкото си човечество нощем.
И му пееш песен за отлитане,
Господи!
 
 
 
 
Не аз меся думите,
те ме замесват
от празен звук
и от семето на смъртта.
От онази необитаема истина,
че си сам наоколо,
но можеш да създадеш всичко.
Че е кал и познание
твоята самота.
Меся живота
и премествам света нанякъде.
Той става мой хляб,
объл камък,
край който никнат треви.
Мой любим…
и доживотно очакване
от нищото да се появиш.
Не аз меся живота.
Той ме замесва
в своето необяснимо вълнение:
как така скриваш в сърцето си камък,
а пониква стихотворение?
 
 
 

Прелива от поезии
и падат по земята…
Пълзят
и лекомислено закриват хоризонта.
Понякога и аз стоя между листата им
и винаги се чудя
какво ми има толкова?
Дори и най-любимото
на статуя прилича.
Избирам да съм другаде,
но нещо не достига.
Прелива от поезии,
коприва и безсилие.
А някой свири в тъмното
все същата мелодия.
Животът е бароков –
заспива сред детайли,
крещи и закъснява,
но няма оправдание.
И всичките поезии
ще паднат на земята,
покълнали от нищото,
погълнати от себе си.
 
 
 
 
Какво има в края на желанието?
 
Изчезват ли някога тези пърхащи птици?
Попива ли нетърпението в земята?
Поникват ли по-спокойни сюжети?
И спира ли някога този неистов вятър?
Ужасът, че си сам, става ли по-умерен,
когато усетиш дъха на умората?
Чуваш ли музика, без да си нервен
от тичане, от вторачване в хората?
Какво има там – в края на трепета?
Живее ли нещо, когато всичко утихне?
Или все същите ловни полета,
все същото сърце, същият хищник?
 
 
 
 
Животът е любимата ми дума.
Любимо чувство, най-любима музика.
Любим пейзаж и аромат на всичко.
Любимото пространство за пътуване,
Любимият часовник, очарован
от тихо непрекъснато тиктакане,
любима болка и любимо чакане.
Любимото сънуване и плакане...
Чакалня най-любима с бавни влакове.
Преддверие любимо, бална зала,
килер с любими
бабини бурканчета…
Внимателният избор, невниманието,
съмнително тършуване в пространството.
Животът е любимата ми фреска,
оставена насън върху стената.
Любимата молитва е животът.
И среща в окончателното някога.
 
 
 
 
Получих своя рана,
свой палач.
И своя личен покрив с диви гълъби.
Сега прекрачвам в следващия здрач.
Превързвам рани,
плача на сбогуване.
Красиво и победно не умрях.
Но красотата нищичко не значи.
Победата е слабост на ума.
А силата е просто да прекрачиш.
Да продължиш в невидимия строй
от хора – и палачи, и герои,
да нараняваш, после да простиш
на себе си, на следващите в строя.
И да откриеш прашните звезди,
които също някъде отиват.
Но нещо неуморно ги държи
една за друга, докато изстиват.