Д-р Ана Костадинова е родена във Велико Търново през 1988 г. Завършила е специалност Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2017 г. защитава докторат по Българска литература (Литература за деца и юноши) към същия университет. Автор на статии и рецензии в различни специализирани издания и научни сборници. Има издадена една книга – „Сънят на инфантата. Посоки на антинормативизма в поезията за деца на НРБ“. Интересите ѝ са в областта на литературната теория и критика, на българската литература и изобразителното изкуство.


Георги Н. Киров. „Да се завърнеш…“ Роман за прокълнатите поети на България. Изд. „Симелпрес“, библиотека „Будилник“, София 2012 г.

 Романът на Георги Н. Киров скоро ще навърши десет години откакто се е появил на българския книжен пазар, но моята среща с него се случи едва сега, през лятото на 2021 г. при посещение на гр. Копривщица. Не познавах и автора, който, оказа се, е свързал отдавна името си с поета Димчо Дебелянов, като години наред е писал стихове, вдъхновени от неговото творчество и житейски път. Освен това през 2004 г. става първият носител на новосъздадената тогава Национална награда "Димчо Дебелянов". Сам разказва в предговора на книгата как се е случила и срещата му с Дебеляновите родственици и участието му в ежегодните Димчови вечери, организирани по-късно и от Дирекция на музеите в Копривщица. Не са закъснели и поетическите книги на Георги Н. Киров, свързани изцяло с поета - "Рицарят на прекрасната дама" и "Обсебен". Авторът споделя и историята за това как се е появила идеята му за романа. Няма да я преразказвам, само ще отбележа, че е писан около 3 години и е претърпял няколко редакции, докато бъде публикуван.
Зарадвах се изключително много, когато видях изданието сред книгите в кокетната книжарница в центъра на гр. Копривщица. Обичам историческите романи, както и онези, които пресъздават живота на известни личности, свързани с различни области на изкуството и културата. Вече има редица добри съвременни примери за подобни книги като "Една и съща нощ" на Христо Карастоянов, посветена на Гео Милев, "Студени гнезда" на Атанаска Петкова-Нанева с главен герой Добри Войников, "Тайният приятел на Каравелова" на Веселин Тамахкяров - за Петко и Екатерина Каравелови и "Колелото на живота" на Анна Топалджикова, вдъхновена от живота и творчеството на Захари Зограф. Вероятно има и още, но това са заглавията, на които аз съм попадала и чела с огромно удоволствие.
"Да се завърнеш..." на Георги Н. Киров обаче не мога да поставя сред тези не само умело написани книги, а и интересни романи.
Първото, което прави впечатление, е подвеждащото подзаглавие - "Роман за прокълнатите поети на България". Да, споменават се поетите Н. Лилиев, К. Христов, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Д. Бояджиев и Яворов, като последният има и доста по-внушителна "роля" от останалите в повествованието, но в крайна сметка книгата е за Димчо Дебелянов. Оттук и смущаващо неумерените и високопарни оценки за него. В стремежа си да го покаже като един от водещите и отличаващите се поети, какъвто несъмнено е, авторът изпада в крайности, като му приписва твърде широка популярност - всенародна любов и световна прослава. Дебелянов умира на 29 години и дотогава е известен  най-вече сред своето обкръжение. Едва след смъртта му през 1916 г. поезията му става достояние на цяла България, по-късно е преведен и на редица чужди езици.
Няма как да остане незабелязана и пропуснатата от писателя възможност за художествена обработка на житейските несгоди на поета, свързани с драматичните обстоятелства около любовните му връзки. Какво по-плодотворно за един роман! Още повече, че те оставят ярки следи в едни от най-популярните му елегии. На 16 години Дебелянов за първи път се влюбва в 13-годишната тогава Иванка Дерменджийска. Но в романа няма дори намек за продължилата 8 години епистоларна връзка на поета с девойката от Ихтиман с "гълъбови очи". Обстоятелство изключително важно от гледна точка на психологията на героя Дебелянов.
През 1913 г. във вестник "Смях", с посвещение "на Зв." е публикувана за първи път известната елегия "Аз искам да те помня все така…", родена от романтичната връзка на Димчо Дебелянов с учителката Мария (Мара) Василева – Звънчето, починала от туберкулоза. Разривът между тях настъпва, когато тя по грешка му изпраща своя снимка и писмо, предназначени за друг, но въпреки това той й прощава и е до нея на смъртния й одър. Факт е и че именно до Мара Василева Дебелянов пише едни от най-красивите си любовни писма. Но в романа на Г. Киров отново няма и дума за тези взаимоотношения.
В "Да се завърнеш..." е влязла като героиня единствено Елена Петрунова, но не виждаме влюбения от пръв поглед Дебелянов. Има само неумели намеци, които могат и да останат незабелязани от читателите, които не са запознати с биографията на поета. За книгата на Георги Н. Киров важи изцяло мисълта, че действително случилите се събития са много по-интересни и завладяващи от романовите. Сякаш авторът нарочно е избягвал най-продуктивните сюжети. Липсва изстъплението и последвалия го трагичен изстрел на бащата на Елена1, както и фактът около появата на друга важна творба, посветена на госпожица Петрунова - "Ела и дай ми свойта радост ясна" (акростих, образуващ нейното име). Дори в спомените си Дебеляновите приятели споделят за постоянното усещане за "шекспировска обстановка"2 около него. Богатството на личността му предлага един пълнокръвен персонаж, който в един момент се държи като романтически герой (оплаква любимата си на гроба й), в друг - вече е модерната индивидуалност, поддаваща се на декадентски настроения, които намират израз и в приключения с "леки" жени. Дори не се налага на романиста да измисля! А страхът, че тези истини по някакъв начин могат да накърнят образа на поета Дебелянов е безпочвен - битовото присъствие и жестове на големите в литературата се естетизират, често се  превръщат даже в тълкувателски указания за текстовете. Ето защо няма нищо лошо в кръга на описанието да влизат шумните, групови карнавално-театрализирани публични "представления", в центъра на които често е бил самият поет, с които търси съизмеримостта на действителната си личност със своето литературно творчество.
Дори да предположа, че авторът не е искал да се фокусира толкова върху любовните изживявания на поета (колкото и това да звучи абсурдно съотнесено към време, в което литературата и живота нямат ясни граници3) недоумение буди у мен пренебрегнатия потенциал на войнишкия живот, споменат само от повествователя като неизвестно за героя му бъдеще. Ежедневието на фронта променя не само човека, но и твореца, който не само възвръща вдъхновението си4, но и започва да пише по нов начин. Освен това през 2010 г. излезе наяве историята около последните две стихотворения на Дебелянов, разказана от внука на Светослав Минков - Светослав Танев5, която просто "плаче" да бъде втъкана по подходящ начин в романовата канава.  
Иначе Дебелянов е представен сравнително добре в своето бохемско битие - не са спестени изстъпленията, обидите, побоищата, породени от големите количества алкохол, както и следващите ги неизменно периоди на съжаление и самобичуване. Именно в тези епизоди присъстват и фигурите на Подвързачов, Георги Райчев, Константин Константинов и т.н., но повечето от творците са представени бегло, без особена индивидуалност. Освен това прави впечатление, че когато събеседниците заговарят за известна личност от тяхното време или от близкото минало, винаги го назовават с име и фамилия, за да може читателят да разбере за кого иде реч. Само че това разрушава естествеността на разговора - в неофициално общуване никой не назовава приятелите и родните си по този начин. Например един от героите споменава в диалога "племенника ми Гавраил Хлътев", вместо просто "племенника ми Гавраил". Съвсем спокойно с бележка под линия авторът можеше да упомене, че това е Бенковски и така репликите на персонажите му да не страдат от изкуственост. Макар че голяма част от тях показват неумението на автора да гради органична пряка реч. Повечето персонажи се изразяват крайно патетично, когато става дума за българската поезия и литература и особено за мястото на Д. Дебелянов в нея. Дори тъгите им изглеждат повече като поза, а не като дълбоко вътрешно изживяване. Това е сериозен недостатък, като се има предвид, че именно на базата на разговорите стъпва цялата книга. Гуляите и пътуванията от едно място на друго са събитията, които мога да отлича в романа, в който почти нищо не се случва. А в тях се лее речта на героите, пълна с възхваляващи думи, фалшиво представен възторг и пламенност.
Като цяло романът разчита повече на описанията и на лирическите отклонения (обяснения) на Георги Н. Киров, вместо да въвлича в събития, да търси психологията на момента, да разкрива характерите чрез тяхната речева и действена характеристика, чрез косвеното им представяне от другите персонажи. Сякаш авторът не може да намери подобаващия художествен израз на идеите си, затова ги разяснява "педагогически" на читателите си. Един особено натрапващ се детайл е постоянно повтаряне на определени конструкции, свързани с някои от героите. Първият пример, разбира се, е с Дебелянов. Всеки път, когато някой го помоли да рецитира, следва авторовият коментар: "За такова нещо не беше нужно на Димчо да му се отправя втора покана." (с. 23); "...а в такива случаи Димчо не се налагаше да бъде увещаван кой знае колко." (с. 135); "...Димчо, без да чака втора покана..." (с. 144) и т.н. Или когато Лора Каравелова чуе мили думи за себе си, или за любимия си Яворов, тя всеки път реагира по един и същи начин: "При тия думи на лицето на Лора грейна усмивка."(с. 157); "При тия думи очите на Лора светнаха и тя се притисна нежно до годеника си." (с. 166); "Яворов се усмихна тъжно и Лора с гордост се притисна в него" (с. 182); "Лора се притисна към възлюбения си..." (с. 195); "При тия думи Лора се притисна до рамото на Яворов. В очите й засветиха огньовете на безпределната й любов..." (с. 206) И това не са всички примери.
Подобна стилистична слабост обаче бледнее пред фактологичните грешки, които се откриват в романа. Най-фрапиращата е ситуирането на кръчмата на Странджата в Гюргево вместо в Браила (с. 206). Друга подобна грешка се появява, когато Дебелянов със своите спътници Яворов, Лора Каравелова и Дора Петкова посещават Търново. По податки в книгата действието се развива 1913 - 1914 г., а авторът пише: "Средновековните кули на болярските и царските замъци не бяха загубили нищо от някогашното си величие и четиримата усетиха странен трепет, когато се разходиха по хълмовете на Трапезица и Царевец..." (с. 210). Всеки, запознат що-годе с историята, знае, че в първите десетилетия на ХХ век по историческите места в Търново няма нищо. Камък върху камък не е останал. Едва 60-те години се взема решение крепостта Царевец да бъде възстановена.6  Според мен роман, посветен на реална личност като Димчо Дебелянов, губи, ако не е придирчив към подобни детайли и ако не представя автентично действителността. Прецизността съгражда и по-достоверен художествен свят, в който липсите могат да бъдат запълнени чрез авторовото въображение.
Що  се отнася до финала, прекалената "бъбривост" на автора го е развалила (тук си спомням, че вместо настоящите 242 страници романов текст, първоначално са били 500). Георги Н. Киров е напипал два страхотни детайла, които казват много, но ги е удавил в думи. Освободеността на Димчо, неговата слятост с природната стихия и радостта му от досега с нея контрастират много добре с желанието на спътника му по софийските улици Николай Лилиев да се предпази от падащите капки дъжд с мушамата, която си носи. В този момент е постигната характеристиката на двамата чрез разликата в поведението им - единият импулсивен, стихиен, другият - сериозен, предвидлив. "Декорът" е съвършен, защото и двамата поети имат популярни стихотворения, в които вали дъжд, и този образ представя много точно разминаванията в светоусещането им. Ето го и финалът:

Когато се разделиха при университета, Николай дълго гледа след чезнещата в дъжда попрегърбена и набита фигура на копривщенския си приятел и си мислеше, че нещо много хубаво и светло си отиваше от живота му.

И така трябваше да приключи всичко. Но авторът продължава с излишното:

А дъждът ръмеше, ръмеше, ръмеше и сякаш скриваше от всички най-верния син на българската нощ в един град, който завинаги щеше да си остане огрешен и позорен за най-светлите синове на Бога, сред които първото място винаги щеше да заема Димчо Дебелянов.

И дори да пренебрегна поредната поява на скрито цитиране на Дебеляново стихотворение, каквито има в цялата книга (в този случай на "Спи градът"), няма как да не ме подразни това степенуване на личностите в българската литература. Романът можеше много по-умело да подчертае уникалността, новаторството, модерното в поезията на Дебелянов, без да го категоризира по този ученически начин.
Няма да подмина въпроса и за правописа, и спазването като цяло на нормите на българския книжовен език. Преди години, когато беше изключително рядко явлението в книга да се появят някакви грешки, не обръщах толкова внимание на този проблем. Но от спорадично явление, това сякаш се превърна в грозна закономерност. В този роман впечатление правеше липсата на запетаи на нужните места, както и думи като одеяло и потиснат (с всичките й производни), написани десетки пъти погрешно ("одеало" и "подтиснат"). Не броя печатните грешки, макар и те да говорят за неизпипване на книжното тяло. Разбира се, освен към автора, подобни забележки би следвало да се отправят в още по-голяма степен към издателствата, които, или не разполагат с коректори и редактори, или те не си вършат работата качествено. В този дух ще припомня само, че неслучайно Дебелянов не бърза да издава своя книга, защото знае, че тя трябва да бъде прецизно композирана, да има представителен вид и художествено оформление. Но както казва Гео Милев за него: "Той живееше един страшен живот на съвестта".
За съжаление, ясно се вижда и фактът, че това едно-единствено изречение на модерниста от Раднево казва много повече за поета Димчо Дебелянов, отколкото целият роман на Георги Н. Киров.


Бележки:

1. Полковник Петрунов застрелва първо дъщеря си, после себе си след поредна свада, в която Елена (както и нейните четири сестри) е настоявала баща й да не се жени повторно.
2. Определението е на Йордан Мечкаров.
3. В началото на ХХ в. младите хора наистина живеят с радостите или трагедиите от литературните творби, които четат; да си спомним само за "театралното" самоубийство на Лора, а по-късно и на Яворов - две смърти, които днес изглеждат безсмислени като драматични жестове, но не и тогава.
4. През 1915 г. Дебелянов е в творческа криза. Написва само едно стихотворение - "Миг". Докато на фронта е в творчески подем и пише върху всякакви повърхности - пликове, салфетки, в писма до близки, на случайни листчета и т.н. Смята се, че немалка част от тях са изгубени или чакат да бъдат открити за литературата.
5. Четири години след смъртта на поета, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 година, когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел „Фондове и литературно наследство при Националния литературен музей. Цит.: https://bulgarianhistory.org/dimcho-debelianov-svetla-dusha/
6. При падането на Търново под турско робство на 17 юли 1393 г. той е опожарен и разрушен. Не само Двореца, но и Патриаршията е срината от войските на султан Баязид І. От края на 14 в. до края на 19 в. на хълма се разполагали няколко мюсюлмански квартала, които са разрушени през лятото на 1877 г. при освобождението на града от руските войски. Реставрацията на укрепленията, двореца, църквите и останалите постройки била извършена в периода 1933 г. - 1987 г. Крепостта Царевец е обявена за народна старина през 1927 г., а за паметник на културата с национално значение - през 1964 г. На 19 септември 1965 г. на заседание на Градския общински народен съвет, на който присъства лично Тодор Живков, наред с членовете на политбюро Митко Григоров, Енчо Стайков, Пенчо Кубадински, акад. Кръстю Миятев, Емилиян Станев, Георги Джагаров и др. се взема решение за възстановяване на най-важната крепост на Втората Българска държава. Патриаршията на свой ред е реставрирана и открита през 1981 г. в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава.