Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЩРИХИ И СПОМЕНИ ЗА ГЕО МИЛЕВ"

ЩРИХИ И СПОМЕНИ ЗА ГЕО МИЛЕВ

Георги Янев е завършил е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1977 г. Учителства три години, след това работи като журналист в Радио Стара Загора и местния в. "Септември". От 1995 г. работи като уредник в къща музей "Гео Милев". Публикува рецензии и литературно-критически статии още като студент. За първата си критическа книга "не/СЪГЛАСИЯ" (1994) получава Голямата награда за литературна критика "Южна пролет". Автор е на няколко книги с литературна критика и публицистика, съставител на поетични антологии и на сборници с творчеството на Гео Милев. За съставителската си работа на пети том от съчиненията на Гео Милев на издателство "Захарий Стоянов" (2007) и за "Гео Милев в спомените на съвременниците си" (2008) е удостоен с наградата "Стара Загора", а за изследването си "Баща и син" (2005) на издателство "Макрос" получава Голямата награда на Областния управител на Старозагорска област. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.



ЩРИХИ ИЗ „ЛОНДОНСКИЯ ПЕРИОД“ НА ГЕО МИЛЕВ


Известно е, че Гео Милев през лятото на 1914 година, вместо да се върне през ваканцията в България или да остане в Германия да работи върху дисертацията си за Рихард Демел, заминава за Англия. Дълги години се прокарваше тезата, че Гео отива в Англия да се срещне с любимия си поет Емил Верхарн. В писмо до баща си Мильо Касабов1 Гео Милев пише, че е взел решение на следващия ден да замине „през Холандия за Лондон“, за да е „по-далеч от бойното поле – Германия“. Смущава го единствено възможността „да не би да правят мобилизация и у нас, та да викат и мене, но не ми се вярва.“ Следващото писмо2 е от Лондон, от което разбираме, че се е настанил в „един френски пансион“ и упорито учи английски език, което е в основата на идеята му да посети Англия за два-три месеца, но му е малко трудно да практикува езика в обкръжението на пансиона. Вълнува се от съдбата на Европа, на България. Но на преден план изтъква духовните и социалните си преживявания: „Лондон вече съм го обиколил почти целия. Впечатленията ми: ужас: Америка! Трясък, спекула, хлад, студ, пари, алч, мизерия, каквато в Германия все пак няма... Завчера бяхме на концерт голям – но няма смисъл да ходи човек на английски концерти. Вятър! Няма свят вън от Стария свят, вън от континента. И колкото повече се отдалечава човек от него, толкова по-замирисва на „американизъм“. Как ли намират тия хора смисъл в живота си – пуст и лишен от всякаква култура, т.е. вътрешен живот. Колкото можах да разбера, досега модерна поезия – за която говоря аз – в Англия не съществува...“
Отговаряйки на писмо3 на баща си, Гео пише, че работи сериозно върху дисертацията за Демел. Съгласен е с идеята на Мильо Касабов да се запише студент в Лондон, но „Английският университет е съвсем проста, повърхностна работа и студентството ми ще бъде само за лице – както е било впрочем в Германия...“ Мильо Касабов, който следи с вълнение и обяснима бащинска загриженост ранното интелектуално съзряване на своя син, навярно се е опитал в писмата си дискретно да пренасочи неистовия си за наука и познания син към други, по-умерени и точни науки, защото в същото писмо Гео, в негов си стил, му отговаря: „Колкото до следването ми в търговски училища, по финанси, дипломация и пр. – то хич няма да го бъде, ами да не си пилеем акъла по тези работи. Мен ми омръзна да следвам тези глупави и суетни литературни истории – та финанси ли ще седна да следвам: наука за хора без ум, без съвест, без душа, хора американци!... Че накрая ме пращаш да ставам и журналист: хайде де! Ний се мислим за апостоли, а ти ме тъкмиш за – фарисей... Стига толкова!“ А по-надолу, опиянен от тогавашните си ницшеански юношески прозрения, повярвал в себе си, имайки предвид военната ситуация в Европа, Гео допълва: „...Раздробление! Освобождение! Американски вериги на съвременния свят: дай ум, лудий: как да ги разкъсаме! Как да бъдем като птиците небесни, но с а м о като птиците! Точка!“ И за да не плаши любящия си баща, пред когото Гео най-много е разкривал бушуващите страсти в душата си – много често и по-често бунтарски – омекотява разсъжденията с опредметяването им:„Тъй се търкаляме ний по земята и разсъждаваме – ний – осъдените с това тежко наказание: да разсъждаваме за сметка на ония, които не могат да разсъждават, нито дават 5 пари за нашите разсъждения. Тъй разсъждавам тази вечер ей тук на, в моята малка стаичка, моята Гетсиманска градина, за която плащам 22 ш/илинга/ на седмица. И тези 22 ш/илинга/ не са мои: аз ги вземам от теб и ставам – длъжник: де са птиците небесни!...Но аз съм безстрашен и вий трябва да бъдете спокойни, трябва да бъдете весели ...“Следва „Прегръщам всички – Георги“
След  петнайсетина  дни  в  ново  писмо4  разбираме, че  Гео отново се мята между желанието си да следва в Лондон или в Лайпциг, да прекрати следването си за една година, евентуално да следва в Цюрих или да учителствува в София... Но при всички случаи иска да завърши университет, защото е решил да става... професор. „Професорската катедра ми е нужна – физически нужна – по много причини ... затова именно, макар че тъй безсмислен е за мен днешният университет, аз ще гледам непре-менно да го свърша, съзнавайки че – т р я б в а , за да  м о г а!“ В отговор на питане на баща му за „религиозното чувство у английс/кия/ народ и сектите“ Гео му пише: „...Аз ги слушах тях – тия знаменити английски пастори – тези бръснати езуити. Изправил  се  приятелят –  ей  го  на –  сложил  отпред  написано словото си – гледа право пред себе си – нито се смее, нито се мръщи – и обяснява на „народа“, на „стадото“, що е бог, що е то религия. Глупец! И мислиш, че сам знае що е то бог! Не, не! Християнство – то не може никога да вирее в студена Англия! Никога, вярвай, никога! Християнство – то значи възторг, екстаз, екзалтация, лудост, живот!“
Едва в средата на октомври, малко преди да си тръгне от Англия, Гео пише5 на баща си, че се е срещнал с Емил Верхарн: „Вчера бях на гости у Ем/ил/ Верхарн: прие ме любезно (без яка, по жилетка)...“ И допълва, че „в събота ще го видя още веднъж.“
На 5/18 октомври Гео6 пише на Мильо Касабов: „Вчера бях при Верхарна пак. При него се запознах и с един англ/ийски/ поет – негов преводач.“
По-късно, във „Везни“7, Гео Милев подробно описва първата си среща, споменава и за втората, на която присъствал поетът-преводач на Верхарн О. Едуардс, но не уточнява всичките си срещи с Верхарн: „ний се видяхме още няколко пъти...“В края на октомври и началото на ноември 1914 година Гео Милев е вече в Лайпциг.
От  Англия  младият  поет  си  е  взел  два  албума:  цветен (25/17 см) – на музея на Шекспир в Стратфорд и друг – на самия град: черно-бял (17/10, 5 см.) – на Стратфорд: купил си e две картички –  посмъртната  маска  на  Шекспир  (14/8  см –  черно-бяла)и родната къща на автора на „Хамлет“ (4/9 см – цветна), както и си е откъснал четири листа от цвете в родния дом на Шекспир, които грижливо е загърнал в попивателна хартия от началото на века.8
Верен  на  себе  си  да  документира  всичко  около  него  и свързано с него, Гео Милев на малкия черно-бял албум е записал с молив: „Georg Milev, Stratfordd, 1914“, а на цветния албум е записал с черно мастило: „Stratford, 9 Sept. 1914 George Milkassabov.“
Лондонския период на Гео Милев не е подробно изследван, а той е много важен за духовното му израстване, за динамичните промени в светогледа му.Младият поет тръгва за Англия, за да избяга от „военното поле“, да завърши дисертацията си, но и с още една цел – да научи перфектно английски език, да се запознае с модерната английска поезия.
Тръгвайки от Германия за Англия, Гео Милев е патриотично настроен – готов е да изпълни родолюбивия си дълг при евентуално участие на България във войната, колкото и да ненавижда насилието, военщината. В Англия прозира, че идеите за ново преразпределение на границите на европейските държави щe доведат  до  световен  катаклизъм,  разбира,  че  тези  идеи  са плод на шовинистико-патриотарско мислене, че те ще натресат на Европа невиждана трагедия. На патриотарското мислене Гео Милев противопоставя д у х а. Завръщайки се в Германия, 19-годишният младеж е изумен: „Рихард Демел – нещо невероятно – 51-годишен дъртак – отишъл д о б р о в о л е ц!... ето го същия този отива днес доброволец да се бие с Франция, да опустошава Белгия, да прокужда Верхарна в чужбина бежанец... Може би случайност, но във всеки случай катастрофа на една голяма душа... Но аз си спомням, че и миналата година и аз се бях разфучал с такъв един патриотизъм (тук има огромни елементи на психологията на масовия живот...) – нека обаче излеят гореща вода върху главата на Германия, па да го видя аз пак Демеля как ще започне да говори като мен за иреално изкуство, блян към вечност и пр. ...“9
В Лондон социалната чувствителност у Гео Милев осезателно се обостря (ст. „Есенна вечер“, „Зимната фъртуна“, „Нощ над Темза“ и др.) и с годините, пречупена през експресионистичното мислене, ще се засилва. Тук Гео Милев прозира, че модерното изкуство е в Стария свят, че извън „континента“ вирее американизъма“ – изкуството на бездуховността, на развлекателността.
В Англия Гео Милев осъзнава и възприема бъдещето си, живота си като м и с и я – „апостол“, „професор“. Той, който до този момент, а и по-късно, ненавижда „професорите“, иска да завърши университет, за да може да популяризира революционните си естетически идеи чрез „повече свобода“ и преди всичко „като проповеднически амвон“, но и като „живо слово“ („т р я б в а, за да  м о г а!“)
Пак в Англия 19-годишният Гео изживява с екстаз обхваналите го идеи – естетически, философски, религиозни. Потапя се в, но и се освобождава от ницшеанството, дири оптимизма в християнството и се противопоставя на песимизма му (за това по-рано е писал от Лайпциг на баща си).
Запознанството и срещите му с Емил Верхарн оказват изключително влияние за мисията му на  т в о р е ц. Посещението на родния дом на Шекспир, разочарованието му от съвременните английски „модерни поети“ го насочват към решението да преведе на български език част от творчеството на гениалния стратфордчанин.10
Навярно това са само част от „щрихите“ от Лондонското битие на Гео Милев. В Лондон е сериозното начало на промените в естетическите, социалните и философските му възгледи. Една година по-късно, когато се завръща в България, Гео е още  повече променен – желанието и решението му да става „професор“ и „доктор на филологическите науки“ е далеч зад гърба му. Но Лондонското му решение да превърне живота си в „мисия“, в „амвон“ за развитието на модерната българска култура остава. Нещо повече – Гео Милев ще насити това свое решение с конкретно съдържание – до края на живота си. И ще плати с живота си това решение.


Бележки:

1. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 18/30 юли 1914 г., Лайпциг.
2. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 11/23 август 1914 г., Лондон.
3. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 8/21 септември 1914 г., Лондон.
4. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 27 септември / 10 октомври 1914 г., Лондон.
5. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 2/15 октомври 1914 г., Лондон.
6. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 5/18 октомври 1914 г., Лондон.
7. Гео Милев – Спомени за Емил Верхарн – „Алманах „Везни“, 1923 г.  Ето как започва този спомен: „В началото на преминалата всесветска война, през август 1914 г., аз бях в Лондон, дето имах извънредно щастие да се запозная с големия белгийски народен поет – Емил Верхарн.“ Често изследователите се позовават на признанието на Гео Милев, че през август 1914 година той е бил в Англия, без да отбелязват факта, че остава до края на октомври там. Гео съобщава месеца, когато е пристигнал в Лондон, а не месеца, в който се е срещнал с Верхарн.
С картичка до Гео Милев от 8 окт. в-к „Обзървър“ му съобщава, че молбата му да се срещне с Верхарн е изпратена на белгийския поет. Във втората картичка от 13 октомври 1914 година вестникът изпраща адреса на Верхарн на Гео Милев, което очевидно е станало след съгласие на белгийския поет. На 15 октомври Гео Милев пише писмо до Мильо Касабов, в което споделя: „Вчера бях на гости у Ем/ил / Верхарн ...“ Т.е. Гео Милев за първи път посещава Верхарн и се запознава с него на 14 октомври 1914 година, а не през м. август.
Още нещо – признанието на самия Гео, че е имал „извънредно щастие“ да се запознае с Верхарн, подсказва, че има и доза случайност в неочакваната среща. Инициативата е на Гео Милев, който едва в Англия научава, че любимият му поет е в Лондон (на квартира у поета-преводач О. Едвардс). След като е присъствал на събрание на белгийски бежанци с Верхарн (за събранието научава от информация на в-к „Обзървър“), Гео пише писмо до редакцията с молба да му посочат адреса на Верхарн. По време на визитата основно говори Гео: „Аз говоря почти с патос:
– Вие сте цял пламенност! – извиква Верхарн.“
За истинността на този спомен „свидетелствува“ и самият Верхарн в писмо до Гео Милев от 8 април 1915 г., в което между другото му пише: „Във Вас – уверен съм в това – е жив пламъкът и поривът ...“ И още: „... аз самият имам голямо доверие във Вас и Вашия талант.“
Същите респектиращи оценки откриваме и в останалите три писма на
Верхарн до Гео Милев.„Спомени за Емил Верхар“ преди „Везни“ са публикувани във в. „L, Echo de Bulgarie“, бр. 2321 от 25 юли 1921 г. и бр. 2322 от 26 юли 1921 г. на  френски език.
8. Албумите, картичките и листата от цвете от родния дом на Шекспир са заведени към Основния фонд на Къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора и са дарение от г-жа Леда Милева.
9. Писмо на Гео Милев до Мильо Касабов от 3 ноември 1914 г., Лайпциг.
10. Гео Милев превежда редица сонети на Шекспир, както и откъси от негови драми. Най-крупният му превод обаче е „Хамлет, принц Датски“, Стара Загора, „Везни“, 918 г. (Библиотека „Везни“ No 1), претърпяло повече от 17
издания с над милионен тираж.




ДИМИТЪР СИМИДОВ: СПОМЕНИ ЗА ГЕО МИЛЕВ

Пететажното здание на някогашния булевард „Мария Луиза“ No 23, където преди  години жиeехме, както се казва, врата о врата с Гео Милев, бе улучено при еднаот бомбардировките на София от прякото попадение на двутонна бомба и се срина до земята. Че тук са живеели десетина семейства от по четири-пет члена, че тук четири години е живял и се е разправял с жилищни комисии Гео Милев и че оттук на 15 май 1925 година сутринта дойдоха агенти от Дирекцията на полицията и го повикаха „за малка справка“, и че тази справка завърши в парното отопление на дирекцията.


* * *
Съседът ти е по-близък и от брат – казва пословицата. Макар че моето жилище и жилището на Гео Милев се намираха в общ хол и ни делеше, дето се вика, само една стена, аз не мога да твърдя, че с Гео съм бил много близък, а за по-близък и от брат и дума да не става. Не зная дали и някой от писателите от онова време можеше да се похвали, че е бил в тесни приятелски връзки с този духовен аристократ, който смяташе – като Оскар Уайлд! –  че  искреността  е  присъща  само  на  посредствените души, и затова и в най-задушевния разговор поставяше, така да се каже, някаква неутрална зона между себе си и своя събеседник. Това, разбира се, не значи, че Гео Милев живееше в някакъв английски „сплендид изолейшън“, че беше студен, горд, важен и надменен. Той имаше основание да чувствува превъзходството си над много свои колеги, които нямаха нито неговата култура, нито неговия талант. Навършил-ненавършил двадесет и пет години, Гео Милев беше вече една завършена личност, една ярка индивидуалност, дори много ярка, дори премного ярка. На двадесет и две години той се връща от войната инвалид – дясната половина на лицето му отнесена от английски снаряд. Той владееше няколко езика, говореше с авторитет (и всички се възхищаваха от това, което говори) по литературни, театрални и културни въпроси, пишеше чудесни и малко чудати стихотворения. Ние, по-младите, го четяхме, радвахме се, че може да се пише така свежо и оригинално и, когато се опитвахме да пишем по същия начин, разби-рахме, че това не е така проста работа.
Наистина Гео Милев имаше за какво да се държи на цена. И затова, когато искам да си го спомня по-добре, аз не го виждам в буйна пиянска компания – бохемщината бе много на мода по онова време – а на работната му маса – кухненската маса, върху която семейството му се хранеше, а съпругата му режеше зарзавата за супата. Работеше по цял ден и до късно през нощта в малкото двустайно апартаментче – по едно време двустайното апартаментче се превърна в едностайно, защото жилищната комисия реши, че две стаи са много за четиричленното семейство на един писател, та му отне една от стаите. И в тая теснотия, при врявата и плача на малките Бистра и Леда, които по онова време бяха по на 2-3 години, при шума на оживения булевард, където от сутрин до вечер различни продавачи се надвикваха да хвалят своята долнокачествена стока, Гео Милев работеше: пишеше своите стихове и критики, своите памфлети и есета, превеждаше от оригинал Шекспир, Байрон, Роденбах, Метерлинк, Верхарн, Хайне, Райнер Мариа Рилке, Блок, Маяковски, замисляше своите оригинални постановки на Стриндберг и Толер. Тук Гео Милев редактираше, коригираше и експедираше експресионистичното  списание  „Везни“,  тук  семейството  му ядеше, спеше и готвеше. Тук се посрещаха приятели и познати. Тук идвах на гости и аз. Смътно си спомням, че той оказваше някакво влияние върху мене, но не ми стигаха интелектуалните сили, за да му подражавам. За да ме насърчи, той помести едно-две2 мои стихотворения във „Везни“ – и помня, че след това две седмици не поздравявах познатите се от главозамайване. Не беше лесно да се пише по маниера на Гео Милев. И затова никой от тези, които се опитаха, не прокопсаха.По онова време аз се готвех да заминавам за чужбина. Да следвам зъболекарство. Но още не бях избрал къде. По внушение на Гео Милев реших да уча в Брюксел. Много ми е неудобно, че уж разказвам спомени за Гео Милев, а почнах да разказвам за себе си. Спомням си, че през ония дни готвех първата си сбирка стихове. Събрах стотина стихотворения, преписах ги и един ден ги дадох на Гео Милев да ги прегледа. Не след дълго Гео пристигна у дома с две папки. Отвори първата папка: и в нея имаше ръкописите на три само мои стихотворения. Отвори другата – там бяха останалите.
– Ако издавах аз тази книга, щях да поместя само стиховете от първата папка – каза Гео Милев. – Но ти не съм аз и аз не съм ти, затова – карай...Към края на 1923 година стихосбирката излезе със скромното заглавие „Стихотворения“. Разбира се, подарих един екземпляр – един от първите екземпляри – на Гео Милев. И отзивът не закъсня.
Един ден Гео идва у дома с някакъв особен израз на лицето: иронична усмивка, изпитателен поглед, дори, стори ми се – някакво леко безпокойство. Носеше в ръката си някакъв ръкопис.
– Искаш ли да ти прочета нещо? – запита той.
 – Разбира се!
– Ама това е рецензия за книгата ти.
Изтръпнах и се престраших.
– Нищо. Чети.
Рецензията беше отрицателна. Но на колене да бях молил Гео Милев да пише така ласкаво за мене, надали щях да измоля това. Той пишеше: „Скромно заглавие и скромни стихове. И скромна цел: ако е възможно, да се получи литературната премия за 1923 година. И с пълно право. Защото всичко в тази сбирка не е по-лошо от повечето работи в сбирката „Лунни петна“, премирана миналата година...“
Слушах и не вярвах на ушите си. Николай Лилиев с неговите звънки и със съвършена техника стихове беше един от върховете на тогавашната наша литература! Как да не съм доволен? Но Гео Милев не се задоволяваше само с приказки. Той доказваше това и на дело. Цитираше едно„мое“  стихотворение  от  четири  куплета,  от  които  всъщност само мой е първият куплет. Останалите бяха взети от Лилиев, Людмил Стоянов и Христо Ясенов. Наистина, като четеш стихотворението, ще кажеш, че един автор го е писал. Изглежда, че доста труд си бе дал рецензентът, докато подбере този стихотво-рен букет.
Гео Милев чете, а аз се възнасям на седмото небе. Свършва.
– Брей, да не ми се разсърдиш!?
Как ще му се разсърдя? Напротив, помолих го да не отлага излизането на отзива. И той изпълни молбата ми: рецензията, така, както ми бе прочетена, излезе в следващата книжка на „Везни“.3
Но примерът, особено лошият пример, е нещо много заразително. Критикът Васил Добринов, който по онова време издаваше списание „Огнище“4 и пишеше в списанието си, каквото му текне, прочел тази рецензия и му харесал начинът, по който Гео Милев се подиграва, та решил да се подиграе и той – с поета Йордан Стратиев. Взел един-два куплета от едно негово стихотворение, взел един-два и от мое, разбъркал ги така, че и ние да не можем да си ги познаем, лепнал ги в страниците на „Огнище“ и, поднасяйки на читателите си този литературен миш-маш, се провиква:
– Ха, познайте сега кой куплет е от Симидов, кой е от Стратиев.
Цитирам тази реплика по памет, но в общи линии така беше.
Но нали Quod licet govi, nonlicet bovi: Гео Милев може да си позволи всякакъв приятелски шарж с нас, по-младите от него. Защото и в отрицанието му ние виждахме добронамереност. А с Васил Добринов ние едва се познавахме... Тази  рецензия  в  кавички  ядоса  Стратиев,  ядоса,  разбира се, и мене. И решихме да непердашим критика. По онова време сбивания между писателите избухваха по всички краища на София: Антон Страшимиров се беше бил с Божан Ангелов, Стаматов – с Владимир Василев, един млад и заядлив литератор на име Крум Йорданов редовно ядеше бой след излизането на всяка от критиките му; критики, следвани от бой, пишеше и Буко Пипи, за което му викаха Буко Бити и т. н. Значи, съвестта ни можеше да бъде спокойна.
На Стратиев скоро се удаде случай, както се казва, да осъществи  страшното  си  намерение –  и  по  една  случайност  Гео Милев стана причина то да се осъществи. И тъкмо затова разказваме тази колкото весела, толкова и нелепа история. Значи, в деня, когато в сп. „Огнище“ излиза злополучната рецензия, Йордан Стратиев седи в компанията на Гео Милев в сладкарница „Цар Освободител“. Неочаквано влиза В. Добринов. Всичката кръв на Стратиев се качва в главата му, всяка пора на битието му крещи за отмъщение... Но той не може да се реши. Наистина е решил да отговори на своя критик по възприетия вече начин, но е смятал да го срещне някъде на по-закътано място, а не тук, в сладкарницата, в центъра на София. И почва да се колебае. В душата му се разиграва, както се казва, драматична борба.
– Виж колко е доволен, че те е наредил в глупавото си списание – казва Гео на Стратиев, сочейки с очи критика, който, седнал недалече от групата, спокойно пие кафето си.
– Абе, аз съм решил да го напердаша, но тук...
– Какво от това? Константин Сагаев яде бой пред Народния театър...Това е достатъчно, за да изчезнат всички морални скрупули от душата на поета. Стратиев стиска тънкия си бастун и решително става от масата...Но нека оставим Христо Смирненски5 да доразкаже какво е станало по-нататък:Стратиев беше с кръв гореща, макар в стиха да е студен и В. Добринова посреща с дебел бастун въоръжен. За мене ти какво си писал? Я пред бастуна повтори!
– Това е моя твърда мисъл и в нея истина гори.
– Главата ти е тебе твърда, а мисълта ти – книжен прах!
И в миг Стратиев се размърда в един лирично смел замах. Бастуна сложи се прилично върху критичното яйце, ала Добринов безразлично кръстоса на гърди ръце. След четвърт час лирикът вече въздъхна морен, изпотен: Тогаз Симидов се изпречи:
– Я дай бастуна ти на мен!
Уви, и той се изпотява, макар по-ловък и чевръст: яйцето здраво си остава, бастунът става все по-къс. И ей Симидов с болка свята отпуска капнали ръце. Добринов сочи си главата:
– Това е дървено яйце...
Всичко, разказано в тия куплети, беше приблизително така,
с  две  малки  поправки:  първо  бастунът  на  Стратиев  не  беше дебел, а, както казах и по-горе – едно тънко контешко бастунче, с което младият поет се кипреше из София и второ: аз не присъствах там, за да отменя уморения Стратиев, вземайки от него строшения в критичната глава бастун. Аз бях на разходка в Борисовата градина и на връщане срещнах по булевард „Цар Освободител“ В. Добринов, току-що свършил разправията си със Стратиев. Като ме видя, той просто си изпроси боя, като се нахвърли върху мене с ръкомахания и някакви закани. И аз, разбира се, реагирах по предвидения начин. Арестуваха ни,закараха  ни  в  участъка.  Там  Добринов  тържествено  декларира през полицейския началник, че, ако втори път – искаше да каже трети път, но сбърка – ако втори път се посегне върху личността му, ще се разправя с огнестрелно оръжие. За тази цел още днес щял да си извади позволително за носене на такова оръжие. Аз от своя страна бях принуден да обещая, че вече няма да се бия по улиците, подписах някакво обещание и се разделихме най-приятелски – не с Добринов, а с полицейския началник.
Тази история излезе малко длъжка, но тя илюстрира нашите литературни нрави. Описах я затова, защото макар и косвено, и Гео Милев беше замесен в нея.
* * *
Аз живеех в една единствена стая, но толкова голяма, че оскъдната ми мебел се беше загубила в нея. По някакво хрумване с разни парапети и басми аз я бях разделил на спалня, трапезария, кухня и работен кабинет. Когато напуснах квартирата, за да замина за Белгия, отстъпих стаята с цялото ѝ разпределение на Гео Милев. В Брюксел получих едно писмо от Гео: молеше ме да му купя Верхарновата пиеса „Зори“ – в София не можел да я намери. Купих тази пиеса от първата книжарница в Брюксел, но защо не му я пратих веднага, не си спомням. Може би се канех да му я донеса подарък, като се връщам през ваканцията. А когато се наканих да му я пратя, понеже бях решил да не се връщам тази ваканция в България, научих за трагичнагта му смърт.
По повод на конфискуването на „Пламък“ Гео Милев писа: „У нас е забранено да се говори, да се пише, да се чете. И най-сетне: да се живее.“ Полицията не пожела да го опровергае.


 
Бележки:


1. Димитър Симидов е с три години по-млад от Гео Милев /1898 – 1984/. Живели са заедно в апартамента на булевард „Мария Луиза“ No 23. Завършва зъболекарство в Брюксел. Малко време се занимава със земеделие, после се отдава на писателска дейност. Издава около 25 книги – главно разкази за деца. Романът му „Непобедени“ се счита за най-крупното епическо произведение, посветено на Владайското въстание, в което самият той взема участие (1918 г.) Член на СБП.
2. Гео Милев публикува едно стихотворение от Д. Симидов – „Сонет“, кн. 7 на сп. „Везни“, 29 февруари 1920 г.
3. Тук Симидов греши – Гео Милев няма като как да публикува рецензията си в „следващата книжка“, тъй като „Везни“ спира да излиза през месец март 1922 г. Въпросната „рецензия“ е част от статията му „Поезията на младите“, публикувана на 25 февруари 1924 г., сп. „Пламък“, кн. 2, в която Гео Милев прави мистификация от стихове на Симидов, Лилиев, Людмил Стоянов и Христо Ясенов, като иронизира младия поет, че поетическия му подход е „въпрос на преповторението“. По всяка вероятност рецензията е излязла самостоятелно още предната година в някой вестник или списание, но засега това не е потвърдено.
4. В. Добринов редактира не сп. „Огнище“, а сп. „Слънце“, на което списание Гео Милев е сътрудничил, но впоследствие се разграничава от „еснафския му вкус“ и влиза в полемика със сътрудниците му В. Добринов, М. Николов и Цв. Минков. Вж сп. „Везни“, г. І, кн. 5 от 31 декември 1919 г. Сп. „Слънце“ спира да излиза през 1920 г. Възможно е В. Добринов да е публикувал своята мистификация наистина в сп. „Огнище“, което излиза по това време.
5. Христо Смирненски в сп. „Маскарад“, бр. 19, 1923 г., публикува „Най-здравото великденско яйце“ по повод побоя между писателите и критика – едно от последните му великолепни хумористични стихотворения

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево