Майа Джйерек, гост на  Международния поетичен фестивал "Славянска прегръдка", който се проведе във Варна и направи Добрич съпътстваща сцена

Превод: Божидар Велчев

БЛЯСЪКЪТ НА ТЪМНИНАТА

Отминаха времената на великите поети.
Стиховете, изписани с кръв и прах
ни разказват приказки на английски за тях,
и на руски, и на сички езици по света...
Облаците във висините грижливо
ги преписват върху стъкла,
а след това ги изтриват от прозорците с дъжд.
Те са като гондоли, които плават по светлината,
лебеди, чиито шии никога не са прегънати,
защото понякога, на някакво място в света,
някоя писалка става свята
и могат да я докоснат само пръстите на безсмъртник.
И тя се превръща в розово клонче и цъфва.
Превръща се в звън на камбана, в сълзите на просяка,
в звук от палачите, в смях на девойки,
в скърцането на зимата и бръмченето на лятото.
Но още има надежда.
Поезията сама преминава по улиците
и отива в полята, да слуша славеите.
Изважда изпод камънака най-нежните тревички
и с тях златното гърло на слънцето гъделичка –
сякаш сребърни флейти надува,
докато фабричните сирени викат безпомощно,
а в далечината влак уморено стене, пътувайки.




ПЕСЕНТА НА СТАРАТА БИБЛИОТЕКАРКА

Ние сме двама и можехме да помръднем планини.
Снежният Фуджи се приближаваше до топлия Биоков*,
когато се докоснем.
Със сълзи и зной можехме древни вулкани да угасим,
с целувки и ревност в божествения огън създавахме нов.
Понякога се подпирахме и на цигарения дим,
като на бял, тънък бастун за лилипути,
за да преживеем.
Дори се къпехме в чашите със златно вино
като стъклени лебеди, да примамим
сребърните рибки между нашите ребра,
които се издигаха към вечността в мехурите на съня.

Издигахме хартиени дворци в предградията,
измислихме няколко величествени нови птици
и съществителни,
които завършват с бляскавите букви от азбуката
на един още непознат в нашите уста език.
Можехме всичко, сдвоени така,
слоени като тайна формула.
Най-накрая от хората тя беше приета.
Само не успяхме да съградим
обикновена къща от тухли, да имаме тихи вечери
и да живеем заедно до смъртта си в сладки рани,
защото като Ромео и Жулиета
умряхме така напразно и така млади,
между книгите с поезия и романите.
Сега прелиствам книгите на приглушена светлина
и ги подреждам внимателно до шишенцата.
По миризми – като лекове и отрови,
по безбройните лавици с часове и усещания.
Подреждам ги с тъга. С горчива насмешка
на онзи, който знае,
че онази, най-важна за него история, Моят живот,
никога няма да бъде написана с истински думи.
Затова повече и не чета.
Но когато помисля за теб, страниците зашумоляват
като коприната на венчален воал,
а кориците стават остри като мечове.
И казвам: мир, усмири се, сърце,
защото слънцето продължава да пее,
а лястовиците прелитат пред моя прозорец
като събрани ръце на черен и бял ангел.

* Биоков – планински връх в Черна гора