Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: В ГРАДИНАТА НА МАГЕЛАН (2) "

В ГРАДИНАТА НА МАГЕЛАН (2)

Енчо Господинов е известен български журналист, публицист и дипломат. Роден е в с. Смолница, Добричка област, през 1950г .След дипломирането си в Софийския университет, той работи 16 години в легендарния тогава вестник “Поглед”, който поради  близостта до читателите и относително независимата си линия, отличаваща го рязко от другите вестници, достига тираж от над 500,000 броя. През тези години (1976-1991) Господинов минава през всички стълбици на редакционната йерархия: от стажант-репортер в Международния отдел до Заместник-главен редактор. Като кореспондент на вестника в различни точки на света отразява всички по-значими военни конфликти и социални сътресения в Ливан, Сирия, Палестинските територии, Израел, Виетнам, Кампучия, Афганистан, Никарагуа, Северна Африка и др. Като специален кореспондент на вестника отразява и повечето значими дипломатически събития в света в онези години: почти всички срещи на върха между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, дългите и мъчителни срещи между дипломати и военни експерти в областта на разведряването и разоръжаването, водени с години във Виена, Мадрид, Париж, Москва и Вашингтон, както и работата на ООН в Близкия Изток и на Балканите и Африка. Кръстосванията му по прашните кръстопътища на войни и бедствия го среща със служителите на Международния червен кръст(МЧК). Спечелил доверието им, Господинов е поканен да работи шест месеца в МЧК в Женева и в обхванатата от суша и глад Етиопия през 1985 г. Три години по-късно, след катастрофалното земетресение в Армения през коледните дни на 1988, е поканен отново от  МЧК да работи в Армения по време на спасителните операции и възстановяването на страната след смъртта на 25,000 души и 50,000 ранени.  През май 1991 е поканен  на постоянна работа централата на МЧК в Женева, Швейцария, където работи 25 години. През този четвърт век Енчо Господинов е изпращана на отговорни дългосрочни мисии в най-тревожните райони на Европа и на света: в Румъния след разстрела на Николай и Елена Чаушеску, оставили страната в хаос; в Москва при разпада на Съветския съюз, метежа срещу Михаил Горбачов и тежките за Русия години по времето на Борис Елцин. Следват 7 дълги години на Балканите, докато траят войните в бивша Югославия (1992-1999), където отговаря за спасителните операции в Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина, работата с бежанци и всички пострадали от конфликтите. Хуманитарната му работа се преплита с дипломатическа при разрешаване на хилядите човешки проблеми, възникнали от военните сблъсъци и кръвопролития. След годините, прекарани в Белград, Загреб, Сараево, Скопие, Прищина и Подгорица, той спечелва конкурса на МЧК за официален представител и шеф на делегацията в централата на ООН в Ню Йорк, където работи два мандата в областта на хуманитарната дипломация от 1999 до 2007 г. В Ню Йорк той работи със световни лидери и личности като Кофи Анан, Сергей Лавров, тогава посланик на Русия в ООН,  с Джон Негропонте, Ричард Холбрук и Джон Долтън, посланици на САЩ в международната организация, с Бан Ки-мун,  Ян Егеланд, Серджо Виейра ди Мелу, Lord Марк Малок Браун и десетки други дюпломати, политици и военни експерти. След най-високия дипломатически пост на МЧК Господинов е назначен за директор по комуникациите и заместник-генерален секретар на МЧК в Женева. След оттеглянето си от най-голямата световна хуманитарна организация той работи пет години с Кристалина Георгиева като специален съветник и член на Кабинета й  по време на първия й мандат в Европейската комисия като Комисар по управлението на кризи и хуманитарното сътрудничество.   Енчо Господинов е награждаван за хуманитарнатра си и журналистическа дейност от много държави. Представяме ви текстове от последната му книга“Сянката на петнистия кон”, изд. Захари Стоянов, С., 2020.


Продължение от предния брой.




Магелан и Дарвин вероятно са били много щастливи, когато попадат в този район. Каква невероятна красота, какво безбрежно творчество на всевишния, когато е създавал тези бяло-зелени картини от сняг, гори и ледени масиви. И страхотната опустошителна сила днес, когато въглеродният двуокис от нашите индустрии успешно съсипва всичко това.

Ушуая е малко градче (75,000 жители) разположено на брега на канала Бийгъл, на практика най-южната заселена точка на Аржентина. Къщички и кокетни хотелчета са накацали по стръмния бряг, отзад се виждат Андите със снежните си сомбрера, а в ледената вода на канала гордо плуват уникалните черношии лебеди и отминават с презрение обективите на туристите. Водите на канала са насечени от брулещия вятър, който тук е постоянен като числото 3,14 и духа неспирно като в Добрич на моето детство. Но за разлика от Добрич Ушуая е аржентинската столица на крос-кънтри ски изкуството. Не е като в Швейцарските Алпи, но е доста прилично. И пак не става ясно защо хората са толкова приятелски усмихнати, не като в София. Без ирония.

Може би осъзнавайки, че са сами на края на света (Ушуая е на 18 часа път със самолет от Женева и на 3075 км от Буенос Айрес), жителите на това градче се надпреварват да си помагат, да общуват, и да се майтапят. Имах удоволствието да прекарам деня в Националния парк "Тиерра дел Фуего" (Огнена Земя), и то с две усмихнати момичета до себе си: Алехандра и Росаура, първокласни гидове (говореха общо 6 езика) и сладкодумни разказвачки. Та от тях научих, че правителството е въвело драконовски мерки срещу бракониери, недисциплинирани туристи и нахални бизнесмени. Рецептата е проста: глобите за нарушения срещу флората и фауната са толкова солени, че не е трудно да се разбере защо всичко наоколо е толкова естествено и чисто. "Като" на Златните пясъци или Банско... Чак дотам са стигнали ушуайци, че част от пътищата в парка нарочно не се асфалтират, за да не се окуражават туристите да нахлуват навсякъде с огромните автобуси.

Тъй-нареченият "трекинг", което звучи амбициозно, е всъщност двучасова разходка из горите на парка, край езера и ручеи, стада от диви пуйки и едри, любопитни зайци. По-голямата част от групата отиде на разходка с "влака на края на света". Релсовият път е строен навремето от затворници, поради което и до днес го наричат "затворническия влак". Всички наоколо: машинист, кондуктори, персоналът на магазинчетата и ресторанта, са облечени с раирани костюми.

Тук му е мястото да отбележа, че навсякъде, където отидох в Патагония (и в двете страни), по селца и градчета, гордо стои паметник на "първия локомотив, който ....", и после само добавяте името на селото. Всички останали локомотиви, (както и пингвините, и тюлените) са същите. Гордостта идва от това, че тези горди, уморени, леко ръждясали парни мустанги за сложили край на географската, политическата и икономическата изолация на Патагония. От момента, в който те разцепват със свирките си тишината на пампата, това място вече не е "краят на света".

Докато Алехандра и Росаура се надпреварват да ми разказват истории, аз гледам с широко отворени очи и си мисля, че паркът "Тиерра дел Фуего" много прилича на Витоша и Рила, само дето е по-чист и уреден. Толкова е тихо, че всеки момент очаквам някой от моряците на Магелан да извика "Стой! Кои сте вие?"

Но вместо това се чува кресливият звук на едно BalckBerry. Този некрасив звук сякаш иска да ни напомни, че колкото по-въоръжени с комуникации сме днес, толкова по-далечни и отчуждени ставаме един от друг. Че глобалната комуникативност се превърна в глобална изолация между имащи и нямащи, и че Глобалното село на канадския професор Маршъл Маклуън стана Глобална емоционална Сахара. Алчните глобални банки доведоха до глобална мизерия...
 
Но това черногледство не продължава много, защото скоро ни натовариха на един катамаран и отплувахме надолу по течението на Бийгъл, за да видим още два милиона пингвина, сто хиляди морски лъва в разгара на любовния им период, и черни облаци от хиляди албатроси, които гнездят по околните скали. Морските лъвове(тюлени), както и "слонските" им братовчеди (Елефант Сийлс) в Пунта Делгада, изглеждаха доста заети със себе си и с удоволствието от ласките, на които се бяха отдали, защото ни обърнаха нула внимание. Един четиристотинкилограмов (според Алехандра) мъжкар неуморно ухажваше двестакилограмова космата хубавица, която никак не бързаше да приеме предложението му за по-динамична интимност. Другите самки търпеливо и покорно очакваха своя ред за четиристотинкилограмовия Ромео, леко завиждайки на временната му избраница. Няколко по-дребни Ромеовци, победени в борбата, предхождаща правото на любов с дамите, стояха умърлушени в края на скалата. Дарвин би бил във възторг от тази сцена, потвърждаваща закона за естествения подбор. Камерите щракаха, тюлените се целуваха, а капитанът на катамарана броеше минутите до завръщането ни в пристанището, защото беше близо седем вечерта и всички културни капитани от Магелан насам по това време на деня сядат пред камината на чаша уиски с небесносин лед от глетчерите.

Sorry, това за небесносиния лед и уискито е мое видение. Защото на другия ден прекарахме около два часа на друг катамаран на 200-300 м от глетчера Перито Морено. Жалко, че не е жив Алеко, та да изсипе таланта си върху това тъжно зрелище. Орди от 60 000 туристи месечно идват тук през Ел Калафате, за да видят умиращия ледник. Този красив гигант на майката природа е дълъг 14 километра, фронтовата му стена е висока 50-70 метра, а ширината му е 2 километра. Красива, епична гледка. Но под напора на глобалното затопляне, и този ледник, както и десетки други, бавно се топят като нашата младост. Милионите тонове лед се цепят, после падат със страхотен грохот във водата на канала, свързан с езерото Аржентино, образувайки внушителни айсберги, към които капитанът на нашия Титаник смело се приближава. Заключил ценния кислород и синевата на южното небе в порите си, ледът на цвят изглежда като туника на красива аржентинка носеща се над вълните. Но като всяка илюзия, и тази се топи бързо: големите айсберги се превръщат в ледени скали, те стават постепенно на вода, нейното ниво в океани и морета се повдига и наводненията започват. С това и бедите. Всички ледници на Патагония се топят все по-бързо всяка година.

Но ние прескачаме тази тема, няма да си разваляме настроението с тъжни мисли за бъдещето на света. Вместо това камерите пак щракат като картечници в Шри Ланка или Йемен, усмихнати госпожи се кипрят на фона на ледника докато техните мили съпрузи ги снимат за спомен на деца и внуци, а капитан Педро Войвода пак гледа нетърпеливо към часовника си, защото пак е "уиски тайм".

Докато съзерцаваме епичната борба между двете природни стихии - огъня и леда - един огромен айсберг се откъсва от глетчера и падането му произвежда драматичен ефект на малко земетресение. До мен един шотландец невъзмутимо отсича:"Ех, майка му стара, ние в Глазгоу нямаме толкова уиски за този хубав лед!"

Както би казал моят приятел Иван Господинов от Несебър, "На такъв лаф и уискито му малко..." Но малък стана и светът, едно глобално село, както казваше навремето един наш професор по журналистика. Като "дебаркирахме" от катамарана, остана малко време да се прошетаме из парка ("Лос Гласиарес"). Пред парка стои гордо изправена голяма табела, на която на испански и английски се обяснява за какво става дума наоколо. Едно младо и симпатично момиче натиска спусъка на малка видеокамера и запечатва текста и графичните символи. После най-неочаквано започва да превежда на чист български (за микрофона на камерата) какво точно е хванал обективът... Аз малко се изумявам, но не много. Младата жена се оказа репортерката Генка Шикерова , (тогава) от BTV, която като мен беше тръгнала да гони вятъра из Патагония. Сигурен съм, че е направила хубави репортажи. Много се зарадвахме един на друг: да срещнеш сънародничка, при това очарователна, в градината на Магелан, е много приятна изненада.

Изглежда като се топят ледниците се топят не само нашите илюзии за интелигентността ни и за това какъв свят оставяме на децата си, но се топят и държавните граници. Алпийският масив "Монте Роза", по който минава държавната граница между Италия и Швейцария, вече създава главоболия на топографи и юристи от двете страни.
Граничната "бразда", очертана през 1861 г. и 80 години по-късно увековечена с конвенция, минава точно по водораздела на масива съставен от 9 глетчера (ледника). "Водораздел" в случая е буен алпийски ручей. Но тъй като ледниците се топят, водоразделът, а с него и държавнага граница "шава" нагоре-надолу и вече се е изместил с 10 метра. Преди няколко години прочетох, че алпийските Австрия, Италия, Швейцария и Франция са се договорили да се занимаят с този проблем. Без да се карат или да си обявяват войни, както някога, за някаква си граница. Запитах се как щяхме да го решим ние този проблем, ако границата между нас и Турция, или Сърбия, или не дай-боже Македония, минаваше през глетчери и шаваше нагоре-надолу докато те се топят. Обадих се на Иван Годсподинов от Несебър, който като дипломат в Женева е специалист по международно право, да го попитам като как щяха да действат балканските народи в този случай (справка:спорът Словения-Хърватска). Иван каза, че нашите балкански ледници са от друг материал, не от лед, и че са направени предимно от история и психология, и трябва да се действа по "съответен начин". Аз се съгласих и му обещах чаша вино за обяснението. Аржентински "Малбек" или Чилийско "Совинйон Блан", каквото си избере. Съветът на юристите никога не е евтин.

На 19 Февруари, пет дни след като братовчедите Трифон Зарезан и Свети Валентин ни навестиха, ние тръгнахме с автобус от Ел Калафате за Пуерто Наталес, Чили. Цели седем часа ни лашка един автобус по каменистия път между шубраците на пампата. Единственото разнообразие в гледката бяха кротки стада гуанакос или лениви щрауси , които дори не си заравяха главите в пясъка, а вървяха с гордо изправени чела като някои родни политически велможи, все едно,че бяха на Олимп.
 
След кратка проверка на паспортите на граничния пункт "Доротея",влязохме в Чили и скоро се озовахме в градчето Пуерто Наталес. Много по-ветровито от Ел Калафате, но с по-малко улични кучета. А който все още уважава свети Трифон Зарезан, да отиде да обядва в "Ел Асадор Патагонико". Няма да съжалява.

Чилийската Патагония, поне външно, не е много по-различна от аржентинската. Пак пампа, пак овце, глетчери, соколи, езера, водопади, коне, скромни заплати и смели надежди за по-добро бъдеще. Туризмът създава поминък на много хора тук, казва ми друга екскурзоводка, но пак с име Алехандра... Като научава откъде съм, тя много се зарадва:"Ние сме почти съседи!" В известен смисъл, да. Нейната баба, родом от Сплит, Хърватия, се заселила тук след Първата световна война, едва 16-годишна. Както и Салем босанеца от предишния разказ за Аржентина, така и бабата на Алехандра не била силно впечатлена от миролюбивите и кадърни политици на балканските народи тогава, та избягала "през девет земи в десета". Внучката тогава се интересуваше кога Хърватска ще влезе в Европейския съюз, та да вземе хърватски паспорт и да се пресели в Париж. На нея вече и беше омръзнало да води чужди туристи из градината на Магелан. "Повечето чилийци все още не могат да си позволят да дойдат от Сантяго или Валпараисо на екскурзия в Патагония. По-евтино им излиза да отидат на "all inclusive" в Доминиканската Република за десет дни, отколкото да дойдат да ги брули вятърът в Пунта Аренас...."

Няколко дни по-късно гидът ми в Сантяго доня Маргарита нарисува средностатистическата картина на средностатистическия чилиец: минимална месечна заплата: 300 долара (US); средна заплата: 500-600 долара. Средна пенсия: 400-600 долара (в столицата). Двустаен апартамент в хубавия район "Провиденсия": 150,000 долара. Днес заплатите и цените сигурно също са пораснали, както на много други места по света.

Но да се върнем в най-хърватския град на Южна Америка: Пунта Аренас. По причини, сходни с тези на бабата на Алехандра, маса хървати се преселват тук в края на 19 век, други идват след Първата световна война. Те бързо стават уважавани граждани на Чили, допринасят за благополучието на Пунта Аренас, който преди прокопаването на Панамския канал е бил стратегическо пристанище за зареждане на параходите с въглища за далечното им плаване. Навсякъде в града (146 000 жители) има паметници на хървати, а някои от най-внушителните гробове (направо мавзолеи) в градското гробище са на цели поколения хървати. Ако се съди по размерите на паметниците им, не са били типични представители на работническата класа.

Тук да вметна, че след прочутите "надземни" гробища на Ню Орлийнс (градът е под морското равнище), на две места в Южна Америка (Буенос Айрес и Пунта Аренас) гидовете непременно ще ви заведат в тези тихи места, свързващи живи и мъртви. Това е гробът на Евита (Перон) в аржентинската столица и градското гробище в Пунта Аренас. Тленните останки на испанци, швейцарци, хървати, ирландци, арменци, евреи и бог знае още какви националности лежат под масивните мавзолеи сякаш да ни напомнят, че един град може да живее в етническа хармония без да спори "кой е по-..." от другия. Както май беше казал дядо Вазов в "Новото гробище на Сливница", "...покойници, вий в другий полк минахте..." Но няма да задълбаваме в тази тема, защото днес ние се стремим да бъдем световни обединители на Балканите и току виж дали на някой наш лидер "Нобел за мир"! А на миналото - мир на праха му.
По-скоро да кажем, че и ние, българите сме дали нещо на този магически край. Макар в Чили да има по-малко българи (около 150, според разни статистики), в Аржентина нашите хора от различни емигрантски вълни и поколения са между 40 000-80 000. Това мнозина го знаят. Но може би малцина знаят, че именно български заселници в аржентинската провинция Чако за първи път след Първата световна война докарват трактор в Чако и поставят началото на модерно земеделие. Видни българи (политици, бизнесмени, дейци на културата) има и в съседните Уругвай и Бразилия. Няма да се дадем на хърватите, я!

Хърватите обаче ме изненадаха много приятно в Пунта Аренас. След двучасова разходка из опустелите улици на града по време на силна буря и дъжд (120 км/ч на вятъра, според вестника на следващия ден), мокър, гладен и уморен като български войник край Одрин в 1912 (дядо ми е бил там, та знам от него), аз видях една масивна пететажна сграда в центъра на града, на чиято фасада пишеше " Хрватски Дом". На 3-ия етаж,в хубав загребски стил, имаше уютен ресторант. Като разбраха откъде съм, лицата им (на келнерите) грейнаха, и на масата ми бързо се намериха голяма салата с вкусни домати, чаша кристално-чиста гроздова ракия правена по стара далматинска рецепта и внушително бутче агнешко печено. Виното дойде после. Нямах никакви забележки. Тук ще спра, защото дори като почнах да описвам тази сцена, почувствах силен глад и носталгия по този кулинарен празник.

Като спря бурята и свърши виното, аз продължих да скитам безцелно из града, който напомняше по нещо на Макондо и маркесовия "Сто години самота": изгря ослепително слънце и стана горещо, безбройните улични кучета лениво се изтягаха на сянка, бардаците с червени фенери почнаха да мърдат с перденцата си, а група граждани кротко стояха на опашката в един месарски магазин, докато двама продавачи с огромни касапски ножове сръчно режеха котлети и ребра. Пилешко: 2 US долара за кило. Свинско: 4 долара. Телешко: 5 долара. Отвън кучетата сладко се облизваха като нашенски политици преди държавен банкет.

Ако някой от читателите се окаже един ден в Пунта Аренас и менюто в " Хрватски Дом" случайно не му хареса, може да опита стейка в "Ла Луна", на кръстовището между "Либертадор О' Хигинс" и "Президенте Педро Монт". Там ще прочете поне три хубави цитата за червеното вино: от Пабло Неруда, Хорхе Луис Борхес и Марио Варгас Лйоса, трима литературни титани на Южна Америка. Най-ми харесаха думите на Неруда (свободен превод):"Любов моя, скоро формата на чашата ще приеме нежната извивка на твоята талия, букетът на виното ще ми напомни за твоите гърди, а рубинената му светлина - за косите ти..." Пустият му Неруда, какви неща все му се привиждат.  И ще прочете оше гостът, от многото знаменца забодени на стената, че тук вече са били, яли и пили, "Данчо от София" и "Емил от Варна". Наздраве!

Ден след ден, километър след километър, Патагония свършва. Омайната градина на Магелан остава на юг. Спираме за два дни в Пуерто Варас, малко, приказно градче край езерото "Llanquihue". Толкова е красиво, че заслужава отделен разказ. Само ще спомена, че в края на 19-ия век чилийското правителство, като видяло прекрасните, но пустеещи земи около езерото, решило да изпрати един от най-опитните си дипломати в Европа, да проучи той от коя страна е най-добре да се поканят евентуални "гости" да дойдат да живеят тук. Дипломатът се спрял на швейцарците и на германците, видели му се много дисциплинирани, честни и работливи. И чилийското правителство поканило всички, които искат да дойдат, ще им бъде даден участък плодородна земя край езерото. Швейцарците били по-предпазливи, но немци дошли доста. И превърнали целия район в един малък рай. Дори сега къщите им, строени преди 100 години, са толкова хубави и заможни, че се чудя как някой от нашите днешни герои на капиталистическия труд още не ги е изкупил. За лозята и виното около Сантяго и на север от него няма да пиша. Само ще кажа, че е огромно удоволствие да яздиш кон два-три часа край нетежалите от грозде лози и накрая да утолиш жаждата си с чаша леден бял "Совинйон".  

Докато Буенос Айрес е странна амалгама от нещо средно между Мадрид, Лондон и Рим, Сантяго е пъстър и разнообразен, все едно че си смесил Париж и София. Доня Маргарита се постара да ми покаже всичките му интересни кътчета. Жалко, че много стари квартали с достолепна архитектура са били унищожени (като в София), за да се издигнат на тяхно място стотици бездушни блокове като в "Младост" и "Люлин". Но градът е вече толкова голям, че почти всеки втори чилиец живее тук. Прекрасни зелени квартали, потънали в сенчеста хладина, се редуват с прашни индустриални зони или работнически райони, познати до болка и в Източна Европа. Но централната част на града вечер кипи от артистичен живот и не чух никъде да се стреля край дискотеки или ресторанти. Видя ми се мирно и тихо. Може би страната си беше платила кръвния данък по времето на Пиночет и сега се радва на спокоен живот.

В една тиха уличка напомняща на стария Пловдив е къщата на поета и дипломата Пабло Неруда. Вълшебство витае наоколо. Неруда, заедно с Габриела Мистрал, голямата поетеса на Чили, е част от сърцето на тази страна. Когато до тях седнат Маркес и Борхес, Южна Америка се превръща в магнит, които ни оставя в прегръдките
си завинаги.


С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево