Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СВЕТУЛКИ ПО ПЪТЯ"

СВЕТУЛКИ ПО ПЪТЯ

Петранка Божкова е поетеса, писателка и журналист. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Носител на първа награда в първия Национален поетичен конкурс "Христо Фотев" (Бургас, 2006). Живее в Добрич. Работи дълги години като кореспондент на Радио Варна.



ВИК
           „Милост за живите!...”
                        Гийом Аполинер


Под сянката на мислите ми диша
една забравена, ранена дума.
Във кой ли миг е станала излишна?
Кога ли си е тръгнала безшумно?
Дали съм я изхвърлила небрежно
от свитъка със бляскави клишета,
или се е стопила безнадеждно
в жестокия казан на битието?
Объркан свят. Кого ли да попитам?
В сърцето на деня горят пожари.
От празни думи ме болят очите.
И този филм безкрайно се повтаря.
Пространството кънти от безсърдечност.
С пресъхнал глас, усмихвам се насила.
Тече животът.  Жаждата е вечна.
Светът е болен. И му трябва милост.




ПО ПЪТЯ

Да повървим. Какъв разкошен залез!
Ще си говорим простички неща.
Ще капят думите като кристали
върху килим от есенни листа.
Ще ти призная всичките си тайни,
заключени в графата «свръхбагаж».
Ще ми олекне...И съвсем нехайно
ще се усмихне тъжният пейзаж.
А ти ще ми разказваш за живота,
изплетен от сезони и съдби,
понесъл към поредната Голгота
невидим кръст от минали вини.
Ще слушам жадно, без да те прекъсвам –
сънувах сто години твоя глас.
Не съжалявам, че те срещнах късно.
Знам, нямаме над миналото власт.
И няма път към изгрева обратно.
Не ме е страх.Към залеза вървим.
Денят се случи хубав, но – за кратко.
Да поговорим. И да продължим...




ВАРИАЦИИ НА ТЕМА

Когато светът се разплаче,
защото е стар и прегърбен,
трябва да има начин
някой да го прегърне,
да му разкаже приказка,
някаква смешна история.
Болката ще се разплиска
и ще избяга от хората.
Когато се свие душата ми,
в най-зимния ъгъл сгушена,
знам, че ще срещна приятел,
който да ме изслуша.
Ще му изпея без думи
онази песен, моята.
Ще се търкулнат безшумно
всички беди зад завоите.
Ако ме люшнат отново
съмнения земетръсни,
ще си намеря повод
да се повдигна на пръсти,
за да достигна дървото,
отрупано с плод. За начало.
Красива игра е животът.
Разбрах. И още съм цяла.
И даже светът да се срине,
да си одраскам сърцето,
ще си намеря причина
да се подпра на небето.
После – каквото е писано.
Все ще доплувам до края.
Какъв е големият смисъл
на тази игра?
Не зная.



СЪНИЩА НАЯВЕ

Нещо се случи.
Някой насън се разплака.
И се изпълни
с болка невидима мракът.
Мълния блесна.
В тъмното хлопна прозорец.
Бурята стресна
заспалите къщи и хора.
Страх на вълни запълзя  
и захапа душите.
Рукна порой.
И дъждът се превърна в молитва.
Страх и копнежи  
с  дъждовните думи се сляха.
„Кой ще ни чуе?...”
– въздъхна надеждата плаха.
Нещо се скъса.
Пътят се килна в мъглата.
Надеждата падна  
и сякаш потъна  в земята.
Светът се обърка.
Нощта се проточи безкрайно.
Човеците спяха,
прегърнали своите тайни.
И никой не викна:
 „Ще съмне и пак ще сме ние!”
И нямаше кой да изправи
гърди пред стихията.
Зад дебели стени,  
посивели от прах и от лудост,
човеците спяха
и сънуваха чудо след  чудо.
И никакъв глас.
 И никакъв смях или песен…
Зад девет живота,
далече  сънят  ги отнесе.
Животът се сгуши,
смален под черупка от миди.
Бог се разплака, потресен.
                         И от нас си отиде.




АВГУСТ

Дъждът отмина. Капчица не падна.
Денят гори, под стъпките – жарава.
Мълчи тревата, тръпнеща и жадна.
След толкова копнеж какво остава?
Едно дърво сънува дъжд немирен
и сякаш с корените се прощава.
Отдавна птици в клоните не спират.
След толкова тъга какво остава?
Върви човек по пътя с бавни крачки.
И сянката му някак се смалява.
Отдавна е забравил как се плаче.
След тази самота какво остава?
Като дъждовна капчица в окото,
един внезапен спомен го докосва.
И се усмихва тайнствено животът.
Без да задава никакви въпроси...




СВЕТУЛКИ ПО ПЪТЯ

Такъв е животът –
прилича на дива пътека,
която се губи зад храсти,
треви и дървета.
По нея унесен върви
или тича  човекът
и често забравя
да вдигне очи към небето.
А друг път  напомня
на весела детска рисунка,
в която си шепнат
звезди и цветя, и морета.
И в  тази вълшебна
и приказна пъстра раздумка
понякога тихо се чува
гласът на сърцето:
„Поспри за минута!
Светът ти изпраща сигнали –
светулки игриви
в копнежа на знойното лято.”
Върви си човекът
и слънцето дните му гали.
Дали ще открие
към земните тайни вратата?
Понякога всичко  
прилича на детска играчка,
в която се крият
невинни шеги и  загадки.
За миг се разсмееш,
а после внезапно заплачеш.
Такъв е животът…
Светулките светят за кратко.




АЛГОРИТЪМ НА БИТИЕТО

Трябваше да я предвидя рано.
Всички знаци сочеха към нея –
дълги нощи, думи премълчани,
мисълта: „Дали ще оцелея!?”
Тя дойде – нечакана и дръзка.
Мълния измести тишината.
Исках да избягам. Беше късно.
Тя се настани със взлом в душата ми.
Влезе в дните ми и ги разнищи.
Грабна ми съня и го накъса.
В мислите ми зейна пепелище.
Исках да се скрия. Беше късно.
Сто години двете си живеем.
Целият ми свят се преобърна.
Болката ли? Просто свикнах с нея.
Стана ми сестра. И я прегърнах.




РАЗГОВОР С БЯЛОТО ОБЛАЧЕ
 
                „Наближава в село да се върна,
                  да се върна, майка да прегърна.”
                            Из песента „Я кажи ми, облаче ле бяло!”

 
Кого да прегърна на село,
облаче бяло?
Мама и татко са вече при теб,
на небето.
В самотната къща
времето сякаш е спряло,
в градината  - само  трева.
И никакво цвете...
Под старата ябълка в двора
е призрачно тихо.
Забравена люлка
от някакъв спомен наднича.
Аз се люшвам високо-високо
и се усмихвам,
а очите ми търсят
едно пощуряло момиче.
Ала дворът посърнал  мълчи   
като срутена църква.
Сякаш огнена буря
безмилостно тук е вилняла.
Няма никой край мен.
И съседните къщи са мъртви.
Прегръщам невидими сенки,
облаче бяло!
Когато летиш  
над небесната райска градина,
ти поспри, за минутка макар,
при татко и мама!
Не им казвай  ни дума
за нашата земна пустиня!
Нека знаят, че аз съм добре.
                             Но ми липсват и двамата.




ИМПРЕСИЯ

Стъпка по стъпка,
       пътят е стегнат на възел...
Много пътеки събрах.
           Тъгите преливат.
Сякаш подреждам насън
             загадъчен пъзел.
Парченцата слизат в ръцете ми.
                   После се скриват.
Камъче дребно
                 внезапно препъва очите ми.
Белег от песен...
                Септември рисува прогнози.
Животът все тъй си върви
                  в обичайния ритъм.
Върху пъзела пада прашец
                    от угаснали рози.
И всичко се слива
                 в една изначална картина –
предвидима и близка,
                 но всъщност съвсем непозната.
Някакакъв странник по пътя се спря.
                                   И отмина.
Стъпка по стъпка...
                     Днес си отиде лятото.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево