Генка Петрова е родена на 4.11.1952 г. в гр. Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на поетични книги: “Хубав си, дяволе” (1991), “Продиктувано от звездите” (1992), “Спомен за живот” (1995), “Отсрочен апокалипсис” (1999), “Внезапни думи” (2000), “Обичам думите за тебе” (2002), “Докоснати антени” (2002; по есета, разкази и дневници на Николай Хайтов, в памет на писателя), “България - объркана приказка. Задочен разговор с Хайтов” (2007), “Любовни преселения” (2010)., “ Пазачът на зимното вдъхновение”/ 2012/, “ Бъдещето от последния чин”-/2014 г. / Съставител и редактор на литературния сборник “Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов” (2003). Участва в Антология “Сто години любов. Българска любовна лирика” (2000), Антологиите на Славянска академия - “ Реката,,.”; “Хлеб наш насущний” и “ О като Отечество”.  Нейни стихове са публикувани в сп. “Пламък”, “Везни”, “Знаци”, “Антимовски хан”, в.“Сега”, “Новият пулс”, “Словото днес”, “Кил” и др. Освен стихове пише и литературна критика, и публицистика. Работила е като преподавател по български език и литература в Добрич и многогодишен ръководител на Клуб за творческо писане “Литературната къща”. Предстои издаването на новата й поетична книга “На фейстайм разстояние”.



ОСТАРЯВАМ
в гънките на роклята,
старомодно изгладени;
в даскалската си любов към Алеко
и в сълзите на дядо Петко.
Остарявам
на границата между чест и словоблудства
в салоните,  от дребните клакьори оглушени,
и от безсилието на водата да разбира и да възпитава
остарявам.
Остарявам
от егото на този град, забравил корените си
и със химери в клоните ;
от границите между любов и деформирана такава.
Остарявам
от греховете да обичам на моя си език,
от раните си да живея без майка си
и да ранявам с обичта си неразбрана.
Остарявам
старомодна в късната си есен
и млада в липсващото бъдеще.

5 юли 2021




ЛИТЕРАТУРНО СИНТАКТИЧЕН АНАЛИЗ
НА ЕДИН ЖИВОТ

Кога дотегнах на този въздух,
с който се носехме
леки, съзвучни, съгласни;
съгласувани определения на живота;
и преливаха молекулите ни
едни във други,
и нямаше сблъсъци на
сонорни и на беззвучни.
Алитерацията на атомите ни
беше барабан след чинели
във стъпките на всяка революция
срещу статуквото.
Асонансът във думите
притъпяваше меко завоите
по КПП- тата на мисълта.
Оксиморонът в усещането
за смърт в живота
и живот в смъртта-
на ръба на сътворението-
така и замря с ръце за полет
и душа, смирен мъдрец,
на въздуха дотежала-
кога, как, защо-
въпроси за откриване на обстоятелства,
никому ненужни освен на един живот,
дотежал на въздуха
с теорията си за относителността
на събития и факти.




АСОЦИАЦИИ

Такава малка гара...
И вятърът дори не спира на перона й,
звездите са избягали от коловозите,
луната се бои от самотата й.
Такава малка гара без луна в прозореца...
И тази нощ дежурният стрелочник
не е заключил спомените в коловозите.
Във спомените му деца
на криеница пак играят между вагоните.
Едно от тях мечтаеше
да стане машинист като баща си.




БЕЗ ПУНКТУАЦИЯ

Смяна на вагоните
за пътниците от малката гара
с малки претенции
с малки болести
с малки крачки
с малки пенсии
и с големи надежди
в малките неща
в градините на
самотата им
голямата.




13 ЮЛИ

Между небето и земята
мама слиза
във спомени
между Осанна и Разпни.
И някъде далеч,
и недалече
дълбоко мама спи.
Дали сънува...
Не трябва да я будя.
Хляб и вино, и цвятя
за нея светят.
Мама спи.
Между небето и земята
спомени надничат,
в съня на мама
дъжд барабани,
в деня без мама...




НОСТАЛГИЧНО

Най-далечният град на света
празнува рождения ден на внука си.
Пет години светът расте за момчето на баба,
а градът се смалява.
Най-далечният град на света е малък
за големите мечти на добрите хора от този град.
Една баба премаля от мечтите на младостта си,
не усети кога си тръгна младостта й,
мечтите й половинчато се сбъднаха,
Пътници на автостоп са мечтите
от най-далечния град на света,
който празнува рождения ден
на бъдещето без баба.