Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА ЕДИН АНГЕЛ"

ЗА ЕДИН АНГЕЛ

Той винаги ще бъде с нас. Всички, които го помнят, усещат присъствието му всеки път, когато са там, където бяха свикнали да го виждат. Амвонът му бе проста маса в обикновено кафене, а говорът му – тих, напоителен като есенен дъжд и мъдър като него. Умееше да изслушва другите и искрено да се вълнува с тях. Те усещаха, че ги уважава и цени колкото себе си – нещо, което трудно намираме в нашия егоистичен свят. Нещо, което сме на път да загубим, както вече изгубихме много от онези наши приятели, които изглеждат губещи. Те са такива, защото дават повече, отколкото вземат, но са щастливи в своето нямане. Ще помним и предаваме посланието на хора като Ангел Веселинов, които не искат нищо за себе си, освен ДА БЪДАТ.

Димитър Воденичаров казва за него:
„Ангел Веселинов имаше чиста душа на поет, без която истинската поезия е всичко друго, но не и топлина. Великата равнина на Добруджа му даде част от себе си и го приюти с аплодисменти.
Все си мисля обаче, че там го изпрати разказваческата школа на митичния Северозапад, защото сладкодумието й не го остави нито за миг в лутанията на неговото неспокойствие.
Северозападът тепърва ще го преоткрива, и не само той, защото Ангел Веселинов разказваше по човешки, без притворство, като приятел и брат, завърнал се отнейде. Разказваше за малките камъчета, без които нищо не може да се съгради и да устои, най-вече.
За малките камъчета, които нямат дамар.“


На Архангеловден (8 ноември) в Кафенето в „Стария Добрич“ се събраха приятели, за да си спомнят за Ачо, който тази година щеше да навърши 60, ако бе останал край нас. Бяха прочетени три негови непознати стихотворения:
 

ЕДНА СУТРИН
 
И тази нощ будувах до късно,
събирах звезди за неземни принцеси,
от земни стихии и несгоди разкъсван,
без да зная защо и къде съм.
 
Събудих се, а слънцето катереше зенита,
на масата до чаша мляко дремеше сладкиш,
една бележчица видях да се усмихва
„Хапни, когато се наспиш.“
 
Дали бе упрек или прошка,
една бележчица, написана четливо
с един познат до болка почерк,
която с милостта си ме убива.
 
28.05.2013 г.

 


 
МАЛКА НОЩНА ИЗПОВЕД
 
Прибрах се късно през нощта
неправеден и гузен.
На масата горчеше в чаша чай,
до нея курабиени илюзии…
 
Опитах ги и се свестих,
усетих ароматите на песни,
които със наслада пих,
когато бях зелен и весел.
 
Пристъпих ведро в следващия ден
с надеждата да върна сватбеното слънце,
което още свети и у тебе, и у мен.
И с вярата, че никога не ще измръзне.
 
25.01.2015 г.




МОРСКИ ВЕЧЕРЕН СОНЕТ
 
Вечерите тук са нежните мечти на недокоснато момиче.
Морето си почива уморено от безмилостните слънчеви очи.
Луната бавно и разблудно жълтата си нощница съблича
и я мята като мрежа във водата златни рибки да лови.
 
Облаче се е загубило и в тъмното не може да намери пътя.
Светулчица с фенерче търси първата си обич.
Щурци гуляят, плачат, после свирят с радостни цигулки.
Скрит сред клоните, ветрецът бурята си точи.
 
Звездите – нощни чайки, кацат по вълните на небето.
Пясъкът брои щастливите си мигове и детски се усмихва.
Ангели на воля детски химни шепнат.
Птиците заспиват и сънуват еротични стихове.
 
А аз съм седнал като статуя на Микеланджело и гледам
тази бляскава и вдъхновена Божия победа.
 
 


Ще си спомним за Ачо чрез откъси от книгата му „Не плачете моля ви за мен“ – една повест в проза и поезия (изд. „Хай Принт“, Добрич 2005):
 
 
ИЗ „НЕ ПЛАЧЕТЕ МОЛЯ ВИ ЗА МЕН“
 
. . .
Имах един чудноват приятел. Той, като всички, страшно обичаше да играе. Сутрин ставаше и грабваше слънцето, а то го отнасяше на небето. И там лудуваха по цял ден. Превръщаше се в бог и заедно с другите богове си играеха със златната топка. Когато се уморяха, той взимаше слънцето и го скриваше зад хълма. И ставаше вечер. Тогава се събирахме под попската круша. Той обличаше дрехите на Орфей, изваждаше лирата му и ни свиреше вълшебни мелодии. Попските круши се превръщаха в звезди и леко се поклащаха на влюбения вятър като изящните бедра на знойна хубавица. Поетите пишеха стихотворения, влюбените се целуваха, певците пееха, птиците пееха, щурците свиреха.
И всички бяха щастливи.
Но веднъж черна котка му мина път.
Някой му открадна слънчевата топка.
Орфеевата лира млъкна. Песента му се удави в едно море. Той пак идваше вечер при нас, но дума не отронваше. Със себе си водеше един кръвожаден вълк и двамата гледаха с еднакви очи някъде в нищото.

. . .
Тогава той се изправи бавно и ми каза: „И на тебе съм ти оставил една топка. Хвърлих я в езерото. Иди намери я и си играйте.“
Тръгна. След него тръгна и кръвожадният вълк. А аз не знаех в кое точно езеро я е хвърлил ...

И аз тръгнах да търся това езеро. Вървях без посока. През тъмни и намръщени гори, който ми приличаха на старци с оплешивели темета, с очи, които мразят и със сърца от рифове, с души на черни чуми. После излизах сред дъхави поляни, същински влюбени момичета, които ухаеха на младост, тревите им се люлееха като дългите коси на красотата, а цветята бляскаха като немирни бисерчета на слънчевата усмивка.
Но езерото го нямаше.
И така, както се бях разнежил и щастлив, че съм излязъл от Ада и съм влязъл в Рая, дочух ръмженето на вълк. Скрих се зад най-близкия храст и затреперих. След малко през поляната минаха момчето и звярът, седнаха в сянката на едно дърво съвсем близо до храста един срещу друг. Момчето заговори, а вълкът го гледаше в очите с кръвожадните си очи и въртеше рунтавата си опашка. И ето какво дочух:
 
Като кръв през отрязана вена
черните ми дни
безутешно изтичат.
Ако стана по-добър –
няма ли да стана по-безличен?
 
От скитането са полепнали
на живота отровните радости
върху мислите ми.
Ако ме плисне Божият дъжд –
ще ме пречисти ли?
 
От лутането по пътеки,
които не водят доникъде,
не виждат очите ми.
Ако се разкая някой ден –
ще ми простите ли?
 
Толкова чух само. Но се разтреперих още по-силно. Защото същите тези въпроси постоянно си ги задавах и аз, и никога не им намирах отговорите. А ето, помислих си, моят приятел, дето играеше със слънчевата топка с боговете, защото той явно беше някакъв техен роднина, също не може да им отговори. Той стана и тръгна нанякъде. Стана и вълкът, за да го придружи. Тръгнах и аз след тях.
Ако им намери отговора, викам си, ще го намеря и аз за себе си.

Не знаех накъде отивам и какво ме чака, но знаех, че ще намеря своята слънчева топка. Необятен и тайнствен бил нашият свят. Изпълнен с чудеса и вълшебства. Пътища много, но кой точно водеше към мечтаното езеро – нямаше кой да ми каже. На моменти имах чувството, че всичко е безсмислено и тогава ме обхващаше диво отчаяние, но друг път надеждата проникваше като слънчев лъч в сърцето ми, опияняваше ме радостта, че мечтата ми се сбъдва и щастието проникваше в душата ми.
Срещах по пътя си най-различни хора, зверове и какво ли още не. С някои станахме приятели, а с други врагове.

. . .
„Ела след мен“, продума ми една несбъдната мечта, която се откъсна от сърцето на една несбъдната любов. – „Аз ги видях. Върви след мен. Ще ги настигнем. Те вървяха бавно. Момчето беше угрижено и замислено. Не ще да са отишли много далече. Ето ги!“
Беше зряла нощ. Край едно кладенче беше седнал приятелят ми, а до него не беше вълкът, ами една чудно красива девойка. Русите ѝ коси плачеха от двете страни на обличкото ѝ личице и се къпеха в кладенчето. Той гледаше в тях и тихо говореше нещо. Притаих дъх, за да чуя. Ето какво долови слухът ми:
 
И тази нощ не мога да заспя.
Невинен пред съда на деня се изправям.
Приемам човешката обща вина
и присъдата страшна, която четат ми накрая.
 
Угасвам с последната нощна свещица.
Изгрявам с първия утринен лъч.
Политам, със сламчица в човката птица.
И падам под гнева на човешкия глъч.
 
Като черната клета земя
сърцето ми всички на вяра приема.
И тази нощ не мога да заспя
зарад всички заспали навреме.
 
— Кой си ти, човече? – възкликнах. – И защо така горчиво страдаш?
— Мълчи – проговори по-силно той. – Ти никога няма да ме разбереш. И защо вървиш постоянно в стъпките ми?
— Защото мисля, че ти ще ме заведеш при златната топка, за която ми говореше. Нали човек винаги се връща където е бил някога?
— Сам трябва да я намериш. Аз ти я създадох, ти ще я откриеш. Тя за теб е нарочена и друг не може да я вземе.

. . .
По пътя си срещнах един момък, който също диреше нещо, което, ако го намереше, щеше да донесе радост на много нещастни души. Приличаше на смел и необуздан човек. От Карлово бил.
После ми казаха, че го обесили.
А по-късно разбрах, че такава била съдбата на смелите.
След тях хората носели легендите и ги подарявали на ветровете във душите си, за да ги разнасят по целия свят.
Палачите, пък, им построявали паметници или ги слагали в портрети над главите си, приемали богоугоден вид и започвали да преследват последователите им. И така било от много времена разказват хората.

. . .
Премина вече и двадесет и петото чедо на юни. Син ли му беше, дъщеря ли – не знам, ама като обещание на депутат прелетя и се изпари на лятната жега.
Художникът в Старият Добрич видя един златист залез, помисли си, че е пендар и хукна да го търси. Белки го намери, че да се нахрани.
Мино, собственикът на кафенето, като видя, хукна да си пусне тотото, та и той да припечели.
Един поет прочете своето стихотворение, но нямаше публика. И той се замисли за вечност.
Циганите обрулиха липата край кафенето, но не виждаха небето над себе си, защото ухаещият прах замрежваше очите. Когато той се поръси, събраха го с една метличка и лопатка в няколко чувала, за да изкарат някой лев, че и циганчетата да усетят аромата на лятото.
Скитащите кучета на квартала минаха на проверка с осанката на данъчни инспектори и като глобиха де що е останало отминаха като облака, който излъга, че ще плаче над изгорелите ниви.

. . .
Вятърът рошеше косите на чинарите. Рошеше и крилцата на тефтерчето. И тогава започнаха да се ронят стихотворения. А отнякъде идваха приятелят ми и кръвожадният вълк. Сядаха под дъбовете. Приятелят ми четеше на глас, а звярът слушаше и не ръмжеше. И очите ту му се избистряха като мечта на влюбено момиче, ту кръвясваха като Марица в стария ни химн. А аз заставах зад близкия ъгъл и ето какво чух един ден:
 
ЧОВЕКЪТ

      На баща ми
 
Тръгна от черния пещерен мрак
непохватен и груб, безезичен.
Тръгна приведен по тази земя
с орисията вечно да скиташ.
 
Мина през огън вода и на съд
божества те изправях често,
с поглед проникнал далече, отвъд
богуугодното и богуизвестното.
 
Мигове бели и пъклени дни,
върхове и отчаяни бездни –
сигурно още по пътя вървиш
след плача, че нареждаше песни.
 
След пръстта, че поникваше бързо,
коленичил изправяше стан и
затова, че във себе си дръзна
да погледнеш с око безпощадно.

Времето няма окови над теб –
вечно ще скиташ, на вечност орисан.
Но си мисля за онзи човек
от товара на дните притиснат,
 
приседнал чака всеки следващ ден
в голямата и празна селска къща
с напукано от самота сърце
и със ръце, родени да прегръщат.
 
Една вечер.
Едно щурче нареждаше щастлива песен.
Една луна се беше разсъблякла, беше хубава и кръгла.
Едно момиче се прибираше вкъщи самичко. По-красиво от луната.
Едно бездомно куче виеше от глад и злоба срещу нея.
Един офис светеше с парфюмирана светлина и си мислеше,
каквото си мисли един паун, когато е разперен.
Един поет плачеше върху дрипав бял лист за изгубения си живот.
Едно врабче подскачаше край него, клъвваше отвреме-навреме
по трошичка от шепата му, кикотеше се с немирните си крилца
и отлиташе Бог знае само накъде.
Едно дете сънуваше врабчета, които кълват трохи от шепата му.
И че ги гали.
Един пияница се катурна и надеждите му издрънчаха
върху наникъде нетръгващата улица.
Една мечта се счупи.
Една чума дойде. И затанцува. И полите и се развяха над целия свят...
И Черно море спря да бучи. Онова страшно Черно море.
И Балканът спря да пее своята хайдушка песен.
И Шибил не слезе при Рада.
И Рада не отиде на срещата.
И Орфей загуби лирата си.

А Господ като се взря в звездата, която се къпеше в блатото, коленичи пред тази мъка, защото видя, че всички звезди се къпят в блатото, удари пръсти в челото си и проплака“ „Какво направи, Господи?“
А едно мъничко кресливо жабче се показа от блатото и извика „Благословен да си Господи, че ме дари с живот!“
А като чу това, Господ се изправи и рече: „Отсега това блато да стане бистро езеро и всички жаби в него да станат златни рибки, и да изпълняват по три желания на всички рибари, и всички рибари да ги пускат, когато ги хванат, за да изпълняват желанията им, и така да бъде во век и веков!“
И блатото стана езеро. Бог се усмихна, изми си лицето с бисерната му вода и се въздигна в небето, което приличаше на езеро пълно със златни рибки.
А през цялото това време Пресвета Дева Мария седеше приведена над блатото и като гледаше страданието на сина си, плачеше, та от сълзите ѝ това блато се избистри и се превърна в езеро.
Но Бог не видя.
Но Балканът видя и листето му запя хайдушката си песен.
Но морето видя и люшна къдрави коси в ритъма на песента.
Но видя и Шибил, и Рада видя, и се прегърнаха, и карамфилите пламнаха от сърцата им...
Но видя и Орфей и намери лирата си, и засвири, и запя.
А птиците като го чуха, зарадваха се и те засвириха, и те запяха, и стана един великолепен оркестър.
Рибарите бяха щастливи и любеха се с русалките.
Вълците се разцелуваха с овцете. Лисиците – с петлите.
Но видя това Господ и сърцето му се сви. Хвана се той за главата и рече: „Какво направи, Господи?“
А майка му, Пресвета Дева Мария, седеше край езерото, едри сълзи ронеше. Погледна небето и продума: „Защо ги излъга, сине?“

. . .
На клоните на дървото бяха накацали онези проклети птици, гарваните, от стихотворението на Ботев и ту грачеха грозно и зловещо, ту се заливаха в някакъв отвратителен смях:
— Га-га-га-а... Златна топка?!
— Глупак!
— Няма такова нещо на света!
— Това е илюзия, наивнико!
— Както е илюзия и твоя приятел, га!
— Той не ти е приятел, защото те излъга! Га! Га!
— И звярът, кръвожадният вълк е само рожба на болната ти фантазия! Га!
После този гаден смях се изсипа върху мен и изчезна в далечината. Аз стоях онемял и замаян, виждах пред мене огромни тълпи от хора – клошари, крадци, пияници, търговци, всякакъв вид мошеници, отчаяни интелектуалци – „Хиляди, маса, народ“, както го беше казал поетът с едното око. Приличаха ми на мравуняк преди дъжд. Но никой не ме забелязваше. После влизаха в един огромен храм, палеха по една свещичка и плачеха. Тогава аз със сетни сили написах върху кората на една попска круша, на която не знам кой вятър беше довял семето тук, това стихотворение:
 
Проклета
да е всяка мъка
заплакала
над сетния ми ден!
Аз бях
безбожник
и безпътник –
не плачете, моля ви,
за мен.
Аз няма
да съм спешен случай.
Просто
ще е хубав
слънчев ден.
Тогава
нахранете
свойто куче!
Но не плачете,
моля ви,
за мен.
Аз бях обичан,
мразен и
презиран.
На изкуството
аз бях във плен.
Изкуството е вечно.
Аз съм тленен.
Плачете фарисеи! Но не плачете,
моля ви,
за мен.
От вълчица
в тъмна злоба
съм роден.
Аз бях безпътник
и безбожник.
Ще издъхна
като единак.
А вие като чуете това –
хвърлете камък
върху моя прах.
Но не плачете,
моля ви,
за мен.
 
 А клоните на крушата ми промълвиха с болка в гласа си: „Tе не плачат за теб. Те плачат за себе си.“
После настъпи нощта. От небето долетя едно малко пухкаво ангелче. Хвана ме за ръка и полетяхме нагоре. И колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-светло ставаше.
— Защо става все по-светло? – попитах. – Нали е нощ?
— Това е светлината на твоята златна топка.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево