Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МАРИНКА"

МАРИНКА

ЕНЧО ДИМИТРОВ е роден на 1 ноември 1953 г. в село Телериг, Добричка област. Завършва Техникума по механизация на селското стопанство в Добрич. Работи на Курската магнитна аномалия в бившия Съветски съюз. От 1976 г. живее и работи в Балчик. През 2011-2012 г. издава „Във времето на вековете“ – родоведско проучване. 2013 г. са отпечатани два сборника с разкази – „Гласът на кръвта“ и „Песента на гугутките“. През 2014 г. излиза повестта „Баща“, която на Националния литературен конкурс за поезия и проза „Голямата книга на малкия град“, проведен в Бургас през 2015 г., е класирана сред първите десет, които са представени в Кембридж, Англия.
Негови разкази печелят второ място в национални литературни конкурси – „Жената – вечната и святата“ в Каварна, „Земя на пеещите колелета“ в Генерал Тошево, както и „Спри, обичам те“ за поезия и проза в Пловдив.
2015 г. излиза от печат сборникът с разкази „Кан-кана“, посветен на загиналите по време на изселването през 1829-1830 г. в Бесарабия българи и на въдворените в лагерите на смъртта в България след 9 септември 1944 г.
Член е на Съюза на независимите български писатели.

Разказът е от най-новата му книга „Над пропаст“, изд. „Мартине“ Добрич, 2019.


 

— Мъчи се, Радке, да плуваш!
Радка из вода викаше:
— Не мога, Георге, не мога,
мъжко ми е дете на ръце,
косата ми са е оплела
във дърво, в жилите!
 
Из „На Георги дойде калеска“ – нар. песен

 
Минаха седем години откак Маринка изгуби другаря си. Занаятът на мъжа ѝ Добри ги беше довел в този непознат за нея край. Заживяха хубаво покрай добри съседи. Къща построиха, подредиха двор, дечица им се родиха, здрави бяха, от нищо нямаха нужда. Млад и работлив, Добри събра няколко мъже и започнаха да строят къщи по селата. Прочуха се като добри майстори. Работеха евтино и бързо, но не беше за дълго. През онова злополучно лято привършиха зидовете на една двукатна къща и трябваше да положат първата кюприя. Бяха издигнали голямата и тежка греда със скрипеца, но по някаква причина тя се откачи от въжето и с цялата си тежест се стовари върху майстор Добри. Той падна под нея на камъните, край зида, и не мръдна. Какво ли не правиха, за да го свестят, но не успяха. Така го отнесоха в дома му. За няколко дни Маринка обиколи трима доктори. Пари даваше, плачеше, молеше се да дойдат, да му помогнат като искрено се надяваше, че ще го отърват от онази с косата. Идваха докторите, не че не идваха, но след прегледите ѝ казваха все едно и също, сякаш се бяха наговорили: „Няма да го бъде, Маринке! Отива си стопанинът ти, жалко за младостта му!“ Оказаха се прави! За една неделя Добри издъхна, както си беше в несвяст. Много сълзи проля тогава Маринка. На близките ѝ, които бяха дошли да видят мъжа ѝ след сполетялото го нещастие, било писано не на свиждане, а на погребение да присъстват. След погребението му ѝ предложиха да се прибере при тях с децата, но тя отказа. Сянката на живота, наречена съдба, и беше отредила друго. Ей я сега, с две невръстни деца и стар свекър, сама и то в чуждо село. Добри бяха хората. Помагаха ѝ кой с каквото може, но всичко е до време. Замлъкна сутрешната песен на Маринка, когато разресала дълги, почти на педя от кръста черни коси, метеше двора и животните подреждаше. А пееше хубаво! Който я чуеше, спираше да работи и се заслушваше в песента ѝ. Притаила се бе скръбта дълбоко в сърцето ѝ. Бялото ѝ засмяно лице, затулено под черната кърпа, видимо се беше състарило с поне пет-шест години. Но животът неумолимо вървеше по своя път. Спестеното и заделено за по-трудни времена свършваше, а трябваше да се живее някак. Тогава повери на свекъра си двор, деца, животни и тръгна по чужди нивя и лозя да копае. Работата не ѝ тежеше. Каквото и да подхванеше, то разцъфтяваше под ръцете ѝ. По цял ден се трудеше, а вечер, като се прибереше, гледаше да довърши и другата работа из къщи. Дрехи да изпере, деца да измие, храна за вечеря и за другия ден да приготви. Едва след като всички заспяха, се отдаваше на мисли и молитви към Бога, да ѝ даде сили децата си да отгледа, кръгли сираци да не останат. Сетне сълзите ѝ потичаха и тъй, без да ги избърше, заспиваше, за да скочи пак на крака в ранни зори. Шест месеца след смъртта на мъжа ѝ от съседните села се появи и първият сватовник. Маринка го върна още от вратника и побърза да се прибере, докато някой от съседите ѝ не я беше видял. Скри се в най-крайната стая и дълго плака. Подир него се изнизаха още няколко, но тя не им даваше дума да отворят. Знаеше, че Добри няма да се върне, но сърцето ѝ сякаш се беше вкаменило към такива хора. Не можеше да допусне децата ѝ да растат като храненичета под чужд покрив. Кандидатите пък, кой вдовец, кой разделен с жена си, се връщаха с наведени глави и си мислеха, че Маринка от гордост, поради хубостта си, ги връща. А тя наистина беше стройна, черноока жена, със стегната и подвижна снага. Разпуснеше ли косата си, заприличваше на ония, дето ги изписваха по журналите. По хубост много си приличаха с Добри.
Времето неусетно се нижеше, но улисана в работа, къща и деца, тя не го забелязваше. Косата ѝ взе да се прошарва. По красивото ѝ лице се появиха и първите бръчици. Примирила се със съдбата си, Маринка продължаваше все така почернена да работи по чуждите ниви и в своята градина, защото свекър ѝ изведнъж бе закъсал със здравето. Жалеше той по сина си, но жалеше и за нея, че беше много добра. Веднъж я повика да приседне до него и като се чудеше какви думи да намери, ѝ рече:
— Много си добра, снахо, много си работна, ама си и млада. И ти душа имаш. Ако можеш, задоми се повторно. Аз, дето се казва, утре ще си отида от този свят, но ти трябва стопанин да имаш край себе си, хем децата ще ти помогне да отгледате, хем и да не те одумват. Мене не ме мисли. На тия осемдесет и кусур години вече, дето се вика, и една-две коля пръст ми стигат. Тежко ми е като те гледам да се измъчваш, но ако се решиш на повториш, то дано попаднеш на добър човек!
Маринка се просълзи. Откровението на стария човек, който макар че не ѝ беше роден баща, сякаш ѝ отне силите.
— Не мога, тате! – отвърна му тя. – Знам ли какъв човек ще срещна? Има ги всякакви! На челото на човека не пише кой какъв е! Какъв баща ще бъде чуждият на децата ми? Ами те – дали ще го приемат? Не, тате! Душата ми не дава Добри да заменя. Няма да е същото! А той, когато сте си го добили, направо с името си е дошъл. Добър и грижовен беше. Върнеше ли се от работа, колкото и изморен да беше, сядаше и ги вземаше на коленете си. Личицата им светваха и едно през друго му разказваха или разпитваха за това, което ги вълнуваше. Не знам дали някога сърцето ми за друг човек ще се отвори.
По старческите бузи на свекъра потекоха сълзи. Разбираше той снаха си. Права беше, но освен вече само да се навърта край децата, с друго не можеше да ѝ помогне.
— Сигурно имаш право, дъще, ама не бива да бъдем несправедливи. Има и други добри хора по земята – изрече старецът тихо, като че ли само на себе си, но Маринка го чу.
Изтекоха седем години от смъртта на Добри. Пак беше такова тежко и горещо лято като тогава, в годината на злополуката. Наближаваше жътва. Съвсем скоро щяха да са дните на Св. Петър и Св. Павел. На тоя съдбовен ден се случи Маринка да копае на една далечна нива, оттатък Големия дол, който беше между селото и къра. От сутринта слънцето припичаше на изгаряне. Не беше валяло отдавна. Мухите като освирепели хапеха, където сварят, не само по голите места на тялото, но и през дрехите. Разпуснала забрадката си, Маринка копаеше една късно засята царевица и не вдигаше глава. Чудеше се защо стопаните едва сега се усетиха да я загърлят. Земята се беше напукала и спекла като камък дотолкова, че не можеше да копне с мотиката и да загребе пръст. Погледна към небето чак когато слънцето се скри зад облак и учудена видя, че е притъмняло. „Още малко ми остана – рече си тя – ще го свърша днес, а утре няма да идвам за половин ден. И вкъщи имам работа!“ – продължи да говори на себе си Маринка и още по-бързо заблъска с мотиката. Едва когато зад нея се разнесе тътен от гръмотевица, се сети за заръката на свекъра си сутринта, преди да тръгне: „Булка, ти си тръгнала вече, ама гледай да се върнеш към обед, че много е тежко времето още от сутринта! Случвало се е човек да припада от жега. Тя работата край няма!“ Обеща му да се прибере навреме и бързо пое към нивата. Сега се усмихна, доволна от себе си, че наистина рано ще си отиде вкъщи. Тъкмо привърши и излезе силен вятър. Изви се вихрушка. Отначало бе малка и безобидна, но бързо нарасна и като фуния засмука от земята, каквото ѝ попадне – треви, листа, пепел, издигна ги високо в небето и там сякаш се сля с облака. Маринка едва смогна да си събере торбата и забърза към село. Наоколо нямаше жив човек. Вятърът размята краищата на тънката ѝ забрадка, но заваля и намокрени те прилепнаха по раменете ѝ. Дъждът от минута на минута се усилваше. За кратко блясваха светкавици, а след тях оглушително изтрещяваха гръмотевици. Ще речеш, че самият ад се беше отворил над земята. Нивите се покриха с вода, която спечената земя не смогваше да я поеме наведнъж. Потекоха вади. Образувалите се буйни потоци се сливаха един в друг и ставаха все по-големи. Устремени, те се спускаха по склона към Големият дол, за да се съберат в едно с почти пресъхналата рекичка, която идваше от каменната чешма, в другия край на селото. Маринка се свря под клоните на невисоки дървета край пътя, като се надяваше, че щом е летен, дъждът ще отмине бързо. Постоя, почака, но дъждът не спираше, а бурята вилнееше вече с пълна сила. Водата продължаваше да се излива от небето като от продънено корито. Гръмотевичният тътен ѝ приличаше на шума на десетки огромни празни бъчви, които нечия невидима ръка търкаляше или блъскаше една в друга по небето. Дъждът нямаше намерение да спира. Измокрена до кости, тя събу чехлите си, поизстърга ги и ги напъха в торбата, после я нарами с мотиката на гърба и зашляпа боса в рядката кал. Щом пред очите и се откри Големият дол, я побиха тръпки. Голяма, страшна и буйна река като разгневена се мяташе в него, сякаш искаше да излезе от коритото. Влачеше със себе си всичко, каквото бе намерила или изровила по пътя си – дървета, камъни, треви, кал. Маринка потърси с поглед мостчето над реката, но не го откри.
— Боже! – извика уплашено тя. – Каква стихия! И мостчето е отвлякла!
Шумът на водата заглуши думите ѝ, които вятърът отнесе, но пък до ушите и достигна нечий безсилен детски глас.
— Помо-о-о-щ!...
Маринка се стресна. „Това е дете!“ – мина ѝ през ума и се заоглежда по посоката на вятъра, откъдето долетя гласът. Дерето се проточваше откъм гората на север и колкото идваше към нея, ставаше по-ниско и дълбоко. През дъжда тя успя да съзре едно височко, слабичко момиченце, почти дете, което се бе хванало за дълго въже и зовеше за помощ.
— Сега, сега, детето ми… Идвам… – викна му в отговор и за кураж ужасената Маринка. Стори ѝ се, че с него нещо се случва.
— Лельо Маринке-е-е! – познало, я завика още по силно то, сякаш че като я видя, гласът му си беше върнал силата. – Лельо... там... – плачеше то и сочеше с ръка към края на обтегнатото въже.
— Ето ме, тук съм – продължи да успокоява тя момиченцето, и погледна към края на въжето.
Мътните талази покриваха тялото на неголямо теле и само главата на нещастното животно стърчеше отгоре. С последни сили то се мъчеше да излезе от повляклата го вода, която го събаряше, но то отново и отново се изправяше и се бореше със стихията. В почти изскочилите му очи се четеше немият предсмъртен ужас, който го беше обзел. Ако въжето не бе завързано за дървото, пороят отдавна да го бе отнесъл.
— Сега ще му помогнем, леля, сега! – говореше Маринка на детето и хвърли торбата с мотиката встрани. – Ама ти излез зад дървото, чедо, там е по-високо. Тук водата може да отнесе и теб. Я виж, колко нагоре се е покачила, почти до самото дърво.
Окуражено, че жената се е притекла на помощ, детето послушно се изкачи на високото място.
Маринка хвана въжето и затегли. При всяко ново усилие мокрото въже все по-лесно се хлъзгаше от ръцете ѝ, а дъждът продължаваше да се лее. Измори се, но не се отчая. Подпретна до кръста поли и нагази навътре във водата. Знаеше, че брегът тук не е широк, но щеше да има по-голяма сила, ако е близо до животното. Тя пресука въжето около дланта на едната си ръка и отново се напрегна. Събрала всичките си сили, затегли въжето и усети как краката ѝ се вкопават в земята и потъват в размекналата се под водата глина. Изведнъж блесна светкавица, последва страшен гръм, от който земята се разтрепери. Затънала вече до глезените, Маринка почувства, как краката ѝ затъват все повече. Вкопчи се, доколкото може, във въжето, но изплашеното животно направи още един отчаян опит да се измъкне и изпод него от водата изскочи голямо, изсъхнало дърво. Коренищата му, изкривени и усукани като змии, стърчаха страшно. От тежестта на стъпилото върху него теле, дървото се превъртя, корените удариха Маринка през ръцете, тя изпусна въжето, но се вкопчи в дънера и заедно с него потъна в мътните води на пороя. Показа се за миг, хваната за едната от жилите на дървото, отвори уста, за да си поеме въздух, но се задави и отново потъна. Черната ѝ забрадка остана да се носи на повърхността на водата. От високото детето онемяло и с ужас гледаше случващото се пред очите му. Така го намери и баща му. След това със седмици то остана нямо, без да може за разкаже какво се е случило. Покрай детето намериха и торбата с мотиката на Маринка. За нейната съдба хората останаха да тънат в догадки, а пороят беше отвлякъл нещастната жена далече, много далече от злополучното място.


В това време един слаб, черноок, около четиридесетгодишен мъж, излезе от другия край на гората и пое по черния път към близкото село. То се намираше малко под мястото, където завършваше Големият дол и постепенно преминаваше в широко и равно поле. Погледнато обратно, това иначе красиво място, създаваше илюзия, че от равното поле се навлиза в тясна дълбока клисура. Измокрен напълно, мъжът водеше запрегнат в стара каруца кон. Усетило близостта на селото, животното ускори ход, но мъжът го задържаше и гледаше към реката. Хваналият го по пътя дъжд се лееше над него и коня му, но той не се боеше, че може да се измокри повече от това. И друг път му се беше случвало да го вали, докато пътува. В този миг мислите на пътника се бяха отнесли към днешния пазар, където бе ходил. Доволен бе, че успя да си накупи много полезни вещи на добра цена. За по-направо подкара през гората, но разкаляният път затрудни коня и той слезе, за да не тежи в каруцата. Малко преди да излезе от горския път, страшен гръм разтърси земята. Стреснати, човекът и животното подскочиха. После откъм запад небето взе леко да просветлява и дъждът понамаля. Видял пороя, пътникът забрави за пазара и се помъчи да си представи какви поразии бе направила разбеснялата се стихия. Погледна непожънатата край пътя нива и му стана мъчно. Трудът на хората бе отишъл нахалост. Огромни поляни от узрялото жито бе съборено и набито в земята. За него нямаше вече спасение. След дъжда, тревата скоро щеше да го покрие и то можеше да покълне в класа или да изгние. Отново обърна очи към придошлата вода. На едно място, където тя се разстилаше вече нашироко и ставаше по-плитка, забеляза как на няколко места се образуваха водоскоци. Там се виждаха да стърчат всевъзможни наноси – дървета, камъни, треви… Сред тях зърна нещо като сандък. Това изостри любопитството му и го накара да спре. Остави коня и се спусна в ниското. Поразчисти натрупаните наоколо треви и клони, водата малко се оттегли и видя, че не беше се излъгал. Сандъкът се оказа от каруца, почти здрав, но изпълнен с тиня. Първан, така се казваше мъжът, го подхвана отдолу, напъна се и го обърна. Силната вода бързо изми всичко от него. Вече олекнал, той го затътри до брега и го огледа. „Е, това е късмет. Като изсъхне, ще го подкова оттук-оттам, ще го боядисам и ще имам кола за пред хората.“ Сетне отиде до коня, свали канатите от каруцата и го поведе към брега. Намести само в предния стол намерения сандък, колкото да не изпадне по пътя, отдъхна малко и се накани да тръгва. Погледна пак към разлялата се река и този път видя нещо друго. Беше черна купчина до голямо дебело дърво, в която водата се блъскаше и отскачаше встрани. „Да беше кал, нея водата отдавна би я размила, а камъкът не чернее тъй!“ – помисли си Първан. За миг се показа лице на човек.
— Човек!... – изтръгна се от устата му.
Навлезе отново в реката и приближи до голямото дърво, където бе зърнал черната дреха и лицето. Искаше му се да греши, но не грешеше. Удавникът се оказа жена. Силната вода издуваше полите на скъсаната ѝ рокля като балон, който на моменти спадаше от вмъкнал се под него нанос, но отнесен от водата се издуваше отново. Точно това беше видял отначало. Студ като мравки полази по мокрото му тяло. Косите на тази жена се бяха оплели в коренището на голямо дърво. Първан се опита да измъкне жената, но оплетената коса не позволяваше на тялото ѝ да се отдели от дървото. Сети се за новите ножици в торбата и тичешком се изкачи до високото. Грабна ги, върна се и отряза косите на жената. Изрови я от тинята и започна да чисти калта от очите, устата и ушите ѝ. Обля лицето ѝ с две-три шепи вода и пред очите му се откри мъртвешки бледо лице с посинели устни. „Боже… – прекръсти се Първан – коя ли е горката жена? Дали е жива?“ Изтегли я до брега и опипа ръката ѝ за пулс. Не усети нищо. Тялото му започна да трепери. За миг си представи как някога държеше главата на умиращата си жена. Нима му бе писано отново да държи в ръцете си мъртва жена и то млада? Какво да прави? Попипа я по шията под ухото, там дето беше голямата вена, и усети, че пулсира съвсем слабо. Тогава хвана жената за краката и ги повдигна високо. Разтърси я два-три пъти, та дано изтече нагълтаната вода. После я отпусна на земята. Обърна тялото ѝ с главата надолу по склона и я завъртя на една страна. Притисна я по корема, после я обърна на другата страна и отново я притисна. Не се получи нищо. Отново попипа вената. Тя продължаваше да бие все така слабо. „Ще търся помощ в село!“ – рече си той и с мъка повдигна отпуснатото тяло. Изведе коня на високото, подложи стиска мокро сено под главата ѝ и пак я завъртя на една страна. Лекар в селото им не идваше, а време за губене нямаше. Подкара коня в галоп и започна мислено да обикаля вратите на съселяните си, за да реши при кого да отиде за помощ. Каруцата подскачаше по промития чакълест път, а изпод копитата на коня хвърчаха нависоко топки от чимове и падаха встрани от него. Наоколо бе пусто и мрачно. Небето отново се бе смръщило. Не беше стигнал още до последния завой, преди селото, когато чу зад гърба си стон. Мигом спря и се надвеси над жената. Тя стенеше тихо и като се мъчеше да плюе повърнатата мръсотия. Завъртя я на другата страна и избърса устата ѝ. Сега вече подкара коня бавно. Стори му се, че на няколко метра пред него се появи мъртвата му жена. Тя хем вървеше отпред като водач, хем се обръщаше, поглеждаше го тревожно, сякаш искаше да му каже нещо! Първан не разбираше какво става. Преди три години я изгуби. Бяха живели десетина години, но деца нямаха. От докторите разбраха, че е болна и не можеше да роди, а толкова много искаха. Когато се помина, душата му се преобърна. Не да реве, а да крещи и руши му идеше, защото беше направил всичко, на което е способен, за нея, като малко дете я бе гледал. Връщане назад нямаше. Липсваше вече топлината в дома му. Колкото и да гореше огнището вкъщи, отвсякъде вееше хлад. Къщната подредба си остана такава, каквато тя я остави. Живееха в края на селото. С овдовяването самотата влезе не само в дома му, но и в сърцето му. Работлив беше и с това изпълваше всичкото си време. Подир година приятели се опитаха да го придумат да се ожени повторно, но той се правеше, че не ги чува.
Първан спря и отново погледна жената. Този път тя беше повърнала много нечистотии. Почисти я, обърна сеното под главата ѝ и пак потегли. Щом селото се видя, видението изчезна. Вече мръкваше. Конят сам се отби от пътя и влезе в двора. Първан го вкара в обора, хвърли в яслата наръч сено и се зае с жената. Останала без сили, тя продължаваше да стене тихо. Не беше лесно да се носи отпуснат човек, но той я повдигна през кръста, преметна я на рамото си и така я внесе вкъщи. С една ръка заметна едно одеяло на леглото и я положи в него. От дрехите ѝ падна кал и пясък. Тя се опита да повърне, но легнала по гръб се задави и едва не се задуши. Изплашен, Първан грабна кърпа, изтри устата ѝ и потеклите по бузите и шията ѝ мръсотии, и твърдо реши да я измие. Шетал беше на болна жена. Затопли вода, наля я в коритото, разсъблече окъсаните ѝ кални дрехи и първо, макар и много трудно, успя да ѝ измие главата. Почисти я навсякъде, откъдето излизаше или се таеше тиня, изтри до чисто надолу по снагата вкочаненото ѝ тяло, облече я в своя, чиста риза и пак я положи на леглото. Почти през цялата нощ не мигна. Чак на разсъмване тя се успокои и заспа. Бузите и пламтяха, а това беше добър знак. Тогава Първан излезе, запрегна коня и отиде да прибере изоставените канати на каруцата. През нощта дъждът беше спрял напълно, а пороят се беше оттеглил. Като се прибра и привърши шетнята из двора, влезе при жената. Тя беше отворила очи и тревожно оглеждаше малката стая. Щом видя влезлия мъж, направи опит да стане, но той кротко ѝ рече:
— Не се тревожи. То… страшното мина!
Изплашена, тя го следеше с поглед и с все още втвърден език попита:
— Детето, къде е детето? А моите…
— Добре са – отговори без да се замисля Първан. – Сега ще се опитам да те изправя. Ще ти дам вода да си преплакнеш устата, а ти ми кажи боли ли те някъде по снагата?
Изпадналата в ужас жена все така тревожно се оглеждаше, сякаш търсеше нещо или някого, но Първан продължи да ѝ говори тихо и спокойно. Повдигна я леко и погледна лицето ѝ. „Ако имаше болка, би се смръщила!“ – помисли си той. Изчака я да се измие и отпусне, след това ѝ разказа къде и как я бе намерил.
— Как се казваш? – попита я Първан.
— Маринка! – отвърна вече по-разбираемо тя. – От Славяново съм.
— Маринка!? – като ехо повтори Първан. – Жена с такова име в околните села да има, съм чувал само на едно място! Ти да не си вдовицата на майстор Добри, с когото работех, преди да стане белята?
Тя заклати кимащо глава и от очите ѝ бликнаха сълзи.
— Е-е-е, Маринке, да благодарим на Бога, че оживя! Късмет си имала не само ти, а и децата ви. Не зная разбра ли, че ти отрязах косата? Направих го, за да те измъкна от тинята и коренищата на дървото. Може и да ми се сърдиш, но иначе нямаше как да ти помогна. Искаш ли огледало да се видиш?
— Искам – с плахост отвърна тя, пипайки се по главата.
Първан постави пред нея малко огледало, но тя дълго държа очите си затворени. Нямаше кураж да се погледне. Сетне стисна зъби силно, та чак песъчинки изхрущяха в устата ѝ, и се погледна. Гледаше се като онемяла и не можеше да се познае. Лицето ѝ беше ожулено, на челото и по главата имаше големи отоци, а грубо орязаната ѝ коса на места почти до голо, плашещо стърчеше. Тя отново притвори очи и тихо изрече:
— Искам да си ида вкъщи. Можеш ли да ме отведеш?
— Мога, защо да не мога. Само че нека да мръкне. Знам къде е къщата ви! Нека хората не те гледат такава и да се трупат около теб. Ще ти дойде много, а виж, че и децата ти са се изплашили. Пък и до довечера ще се съвземеш и ще имаш сили. То и без туй сега в селото ви е сигурно тревога, след като не можа да се прибереш.
Маринка едва дочака да мръкне. Часовете ѝ се сториха като години. Прибра се по тъмно и като остави Първан да говори със свекъра ѝ, тя се затвори в една стая и заплака. В този плач се бяха насъбрали не само преживяванията от последния ден, а и всичко натрупано в годините след смъртта на Добри. А то не беше никак малко. Сепна я гласът на децата и свекъра, който чукаше на вратата и я викаше:
— Стига си плакала, дъще. Излез, излез при децата си, че и те са тревожни, милите. Късмет, голям късмет си имала. На деца да се радваш и да ги отгледаш… – говореше ѝ с треперещ глас старият човек. Маринка не го виждаше, но знаеше, че и той плаче.


Пороят стори много поразии тоя ден. Взе и други жертви, но не хора, а случаен добитък, изпречил се на пътя му. Пък Маринка се съвзе. До два месеца съвсем се оправи, но след този съдбоносен ден тя стана някак замислена. Щом взе да излиза, потърси момиченцето от тяхната махала. Като я видя, то извика от изненада и се хвърли в прегръдките ѝ.
— Ти си жива, лельо, а аз не вярвах – проговори за пръв път от толкова време детето. – Аз съм виновна, аз… – хълцаше то. – Ти… заради мене и телето…. То се удави, знаеш ли?
Маринка прегръщаше изплашеното дете и не знаеше как да го утеши. Искаше ѝ се да го накара да се радва, да осъзнае по някакъв начин, че е останало живо и вече е добре, че отново се е съвзело, но беше много трудно на накараш нечия душа да мисли като теб, освен ако тя сама не почувства това. Маринка продължи да работи на хората, ала някаква неясна тревога се настани в душата ѝ. За първи път от толкова години се замисли за себе си. Потърси цветовете на някогашната радост и на обичта, която изпитваше към Добри, но не ги откри. Доскоро беше сигурна, че те са скътани някъде в гънките на сърцето ѝ и само тя можеше да наднича в тях, когато поиска. Чудно, те бяха избледнели и почти изгубени сред бурените на мъката и тревогите, които прекара. Ръката на времето ги беше изтрила като дни от календара. Колкото и да ги извеждаше начело в мислите си, те не можеха по никакъв начин да зарадват душата ѝ. Върху тях, по някакъв странен начин се наслагваше един нов образ. Образът на нейния спасител. Стори ѝ се, че се пробужда от дълбок сън.
Месеците до Коледа се изтърколиха. Косата на Маринка израсна, а белезите по лицето ѝ вече не личаха. Един ден, вече в късния следобед, пред вратнята спря боядисана в зелено каруца. Тя излезе навън, за да види кой е дошъл, и позна Първан. Не беше го виждала от деня, в който я доведе. Нещо сякаш отдавна забравено трепна в нея. Руменина обля лицето ѝ, а ушите ѝ пламнаха. Откритото ѝ и красиво лице грейна. Покани госта си да влезе вкъщи, а децата, дочули, че майка им говори с някого, тутакси се появиха и застанаха до нея. Първан свали завързана голяма бохча от каруцата и я внесе в стаята. Личеше, че в нея има нещо тежко. Попита къде да я остави и Маринка му посочи малка масичка в ъгъла.
— Какво има в бохчата, Първане? – изрече за първи път името му тя.
— Нося ви малко месо. Днес клах прасе, нали е Коледа!
Маринка се опита да възрази, но Първан я изпревари:
— Недей, Маринке! Ако беше жив Добри, това с теб нямаше да се случи, а аз сега едва ли бих стоял тук! Не е много, но нека и вие да хапнете. За сам човек цяло прасе е много нещо…
— Деца… – обърна се Маринка към момчетата си. – Този човек е чичо Първан, за когото ви разправях. Ако не беше той, днес нямаше да ме има!
Децата гледаха Първан и в душите им се надигаше чувство на възхищение. В техните очи той бе израснал като незнаен юнак и благодетел. В детските им представи той беше един много добър, смел и силен човек, който влиза в буйните води на голямата вода и спасява майка им. По детски те мълчаха и не знаеха какво да кажат. По-големият, вече десетгодишен, като че отведнъж се усети. Грабна ръката на госта, стисна я здраво, целуна я и рече:
— Благодаря, чичо! Благодаря ти, че ни върна мама!
По примера на големия, малкият също целуна десницата на Първан и застана до брат си.
— Хайде идете сега при дядо си, за да не е сам, а аз да почерпя госта! – рече майка им. Децата излязоха, а Маринка наля по чаша ракия и се обърна към госта:
— Извинявай… – малко виновно рече тя на госта си. – Аз така и не можах да ти благодаря.
— Нищо, Маринке, то не е с умисъл. Знам на какво дередже беше. Аз също трябва да ти поискам прошка за нещо, което мисля, че донякъде е грях.
— За какъв грях говориш? – учудена попита Маринка.
— Ами…, че те разсъблякох тогава, за да те почистя и измия… Но не можех да те оставя да се валяш и давиш в калта…
Маринка се изчерви и наведе свенливо глава. Не рече нищо, а мълком вдигна чашата за наздравица. Отпи глътка ракия и бузите ѝ пламнаха. Повъртя малко чашата в ръка, сякаш не знаеше какво да каже, а сетне вдигна очи и погледна спасителя си. Големи, тъмни и овлажнели, те блестяха като очите на кошута. Този поглед като кинжал се заби в сърцето на Първан и отвори в него една желана рана.
— А ти откога си вдовец, Първане? Сам си, казваш… вкъщи!?
— Право е, Маринке. Че съм самотен, самотен съм! Нямам близки около мен, нямам и никого в сърцето си. Аз… вдовец съм от три години, а деца… нямахме. Тя... дълга е за разказване – махна с ръка той.
Първан изпи още една ракия и се вдигна да си ходи.
— Нали знаеш поговорката: „Пътника път го чака!“. Сега и с мене е така, а и се стъмнява вече. Пътят не е кой знае колко, ама все си е друго човек овреме да си е вкъщи, макар и сам!
Маринка не се опита да го спре, но от последните му думи ушите ѝ звъннаха. Вярно, че вкъщи тя не беше сама, ала душата ѝ... Душата ѝ оставаше самотна. „Божке, сигурно и с него е тъй!“ – премина ѝ мисъл през ума.
— Отбивай се пак, Първане! И твоята не е лесна! – рече му на изпроводяк тя, преди още той да беше се качил в каруцата.
Първан се спря рязко, обърна се и я погледна в очите.
— Маринке, за Сурваки мога ли да дойда и да те поискам за жена?
Сърцето на Маринка подскочи изплашено. Стори ѝ се, че ѝ се зави свят, че отново потъва в буйната мътна вода. През шума на водовъртежа някакъв далечен вик от една дума „Може“ долетя в ушите ѝ.
— Може – повтори този вик тя на глас, – но искам децата ми да раснат в бащиния си дом!
— И така става! – отвърна зарадван Първан, след което скокна в каруцата и пое към дома си, за да чака идването на празника.

 



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево