ЯВОР ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за проза. Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“. Национална награда Светлоструй 2014 за проза, за сборника „Вино за мъртвите“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Номиниран през 2017 година за „Гранд-майстор на фантастиката“ и „Най-добър писател“ – за наградата „Еврокон“. През 2019 година е отличен с Награда „Константин Константинов“ , категория „Автор“, от детското жури, за романа „Злостории“.
 


Вървеше към дома си с усещането, че вместо да се приближава, се отдалечава. Светлината около него изглеждаше точно толкова нереална, колкото всичко останало, което се случи през последното денонощие. Надеждата, че е възможно да се събуди и нещата да са постарому, не можеше да го озари. Беше се провалил. Напълно. Предстоеше да изгуби уважението и обичта на човека, който го обичаше. И сега нямаше сили да се прибере. Нямаше сили да я погледне в очите и да каже, че са го уволнили. От работата, която тя му намери...
Прекоси напряко през тревните площи, където се бе оформила пътека, и се загледа в призрачния силует на сградата. Жилището им се гушеше в бечовите стаи и слънцето не го огряваше. Мечтаеха да се изместят в друго, по-хубаво; един ден да имат малка тераска и тя да подреди там саксии с цветя... Но докато живееха само с нейната заплата и неговите нередовни и недостатъчни доходи, това нямаше как да се случи.
Ръката, която го стискаше от известно време за гърлото, натисна още по-силно. Спря дъха му. Овлажни очите. Някак успя да обгърне и притисне дробовете му. Смачка последното деформирано късче достойнство.
Той се спря пред вратата.
Представи си мъката и огорчението в очите ѝ.
Представи си съсипващата гледка как тя се извръща и се захлупва по лице на леглото, а той стои, виновен за цялото това крушение, разбил за пореден път надеждите и мечтите ѝ. Тежестта на света се изсипа отгоре му и го затрупа, сам не усети, че по бузите му текат вадички, само образът се размаза пред очите му от бликналите сълзи.
Вече трета година бяха заедно, обичаше я, обичаха се. Опитваха се да се преборят с живота и да се измъкнат на по-добро ниво, да изпълзят от бечовите му етажи, да ги огрее поне малко от светлината на щастието. Той постоянно се местеше от работа на работа, все нещо се случваше. Често вината наистина не бе негова – фирми фалираха, шефове закриваха дребния си бизнес и се изнасяха някъде в чужбина, връхлиташе нова криза, съкращения, при които новоназначените си отиват първи, и какво ли не още... Бе работил по строежи, като докер, бе карал такси, беше се хващал като общ работник – само и само да е полезен, да изкара и той някой лев. Накрая тя му каза, че трябва да си намери постоянна работа и да се опита да бъде поне едно ниво нагоре. Подхвърли, че ето – може да го уреди за сладкар, но все пак трябва да разбира нещо от това...
Говориха с приятелката ѝ, тя изглежда им влезе в положението, обеща, че ще го вземе, само трябва да изкара курс в Бюрото по труда, а после ще се донаучи при нея – в малката сладкарничка, където правеха тортите и сладките в задното помещение.
Той се бе въодушевил – работата бе приятна и интересна, нямаше нищо общо с предишните му уморителни и скапващи начинания. Беше изкарал вече няколко месеца в сладкарницата, схващаше сравнително бързо, вярно че още само помагаше, но вече му се струваше, че нещата потръгват. Заплатата идваше ритмично. Започнаха пак да си говорят за друга квартира, ако е възможно – с малко слънчево балконче...
Случи се така, че точно преди Свети Валентин главната сладкарка се разболя, при това тежко. Собственичката се зае сама да приготвя тортите, защото клиентите не трябваше да се връщат и разочароват, а заявки имаше още отпреди две седмици. По такива празници обикновено се оставаше до късно вечерта, за да са готови за другия ден поръчките. Но този път, изглежда, щеше да се стои цяла нощ – не беше възможно да се намери толкова спешно друг сладкар.
Захванаха се – трескаво, напрегнато; отмятаха поръчка след поръчка, спираха за по едно силно късо кафе, после продължаваха, и така, докато призори тортите бяха готови, оставаше да се надпишат с крем. Ред беше на дребните сладки. – Започвам сладките, до отварянето трябва да са готови поне половината, а ти вземи списъка с надписите, виж кой за коя торта е и като си готов – може да си ходиш, само ме подсети да ти дам премията за тази нощ – нареди за последно собственичката, а той така се зарадва, че ще може да добави пари и да купи по-голям и хубав подарък на любимата си, че умората се изпари напълно.
Отне му по-малко от час да направи надписите, а душата му пърхаше въпреки недоспиването и натрупаната умора, в мислите му през цялото време беше само тя, само желанието да се прибере, да ѝ поднесе подарък за празника, да я зарадва.
Тогава се срина всичко.
Усмивката още разтягаше умората по лицето му, когато шефката видя наредените торти и зяпна, а след това прикри устата си с ръце, сякаш да спре безмълвния си вик. Той не реагира, но разбра, че е направил някаква огромна грешка и е съсипал целия нощен труд. Нямаше друго, което може да изкриви така лицето ѝ. Тя се обърна към него с пламнали страни и посочвайки вратата, прошепна: – Махай се... веднага се махай оттук!
Никога не бе чувал такъв шепот. Тих и силен едновременно. Сякаш те подкопава и те блъсва в един и същ момент, от което губиш равновесие и се олюляваш.
Понечи да каже нещо, но тя само повтори категоричния жест към изхода.
Сега се чувстваше съвсем опустошен и със същите плаващи пясъци под краката си. Нямаше сили да натисне бравата и да влезе. Да изживее наяве кошмарните картини от съзнанието си. Да бъде допълнително смачкан и разнищен от сълзите на любимата си. Точно днес. На празника. На Свети Валентин. Тук, в бечовите стаи на живота.
Вратата се отвори.
Тя застана пред него.
В очите ѝ имаше сълзи.
Сърцето му се сви и остана свито. Явно бе разбрала.
Наведе глава, видя телефона в ръката ѝ... Разбира се... нали са приятелки, онази се е обадила... казала е, че го е изгонила.
Подпря се на касата на вратата, толкова му премаля.
А неговата любима го прегърна и прошепна в ухото му: – И аз толкова много те обичам!
Той се отдръпна, невярващ. Умората и липсата на сън изглежда си правеха шега с него и изкривяваха думите. Очите му още бяха влажни, но също така питаха...
И тя им отговори, преди да се притисне отново към него: – Надписал си всички торти с моето име!