Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ВОЙ"

ВОЙ

ПАЛМИ РАНЧЕВ е роден в София. Завършва Национална спортна академия „В. Левски“. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: „Шапката на скитника“, „Манхатън, почти събитие“, „Парцаливо знаме“, „Хотелска стая“, „Среднощен човек: биографии“, „Любовник на самотни улици и запустели къщи“ (2004) и „Такова синьо: видимо и скрито“ (2007), на сборниците с разкази „Анонимни снайперисти“ (2006), „Малко късмет за по-късно“ (2007), „Боксьори и случайни минувачи“ (2014), романите „Анонимни снайперисти“ (2006), „Библейски графити“ (2009) и „Посока Сакраменто“ (2010). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. С „Малко късмет за по-късно“ е сред тримата лауреати в годишния конкурс на УниКредит Банк Аустрия Literaris 2008 за най-добро литературно произведение за Източна Европа. По-късно сборникът с разкази и романът „Посока Сакраменто“ излизат на немски от австрийското издателство „Визер“ и берлинското издателство „Дитер“.
През 2016 г излиза стихосбирката му „Отблизо всичко“. Сборникът с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“ е номиниран за наградите на Хеликон, Перото, Портал култура, Елиас Канети за 2019 г.

 

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората, в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото бе нужен. Вальо Тихото седеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Беше приятна жена, усмихваше се винаги при среща. Снощи му беше казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Завъртя глава, че е разбрал. Неслучайно го наричаха Тихото. Много-много не говореше. Предпочиташе да общува с отделни думи: добре, да, съгласен съм, не, не съм, няма да стане. Или, ако е възможно, само с жестове. Никога не повишаваше глас. Дори в моменти, когато всеки друг би се разкрещял, той говореше още по-тихо. Почти шепнеше. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади щом пристигнат. Но вече се молеше да не се появи точно сега. Имаше нужда известно време всичко да остане както беше, без да се мяркат други хора. В двора се бяха появили двете най-важни за него същества. Маша дойде от страничния вход, който излизаше на улицата. Все още се чувстваше несигурно, душеше с вдигната муцунка и оглеждаше положението. Беше изчезнала от цели четири дни. И друг път се беше губила, но чак толкова време никога. Няколко пъти дневно Вальо Тихото напразно обикаляше и я търсеше. В началото само в двора, по-късно обикаляше навън, промъкна се и под телената ограда на обществения паркинг. Няколко пъти пресича трамвайните линии и внимателно ги оглеждаше. Там също нямаше следа от Маша. Понякога от любопитство тя пресичаше трамвайните релси, но почти веднага вече съжаляваше за дързостта си и бързаше да се върне обратно. Възможно беше да се е закачила за скарата на някой трамвай, мислеше отчаяно той. Вероятно я е отнесъл далече или още е на металната скара, ако не са забелязали размазаното телце. Представяше си с ужас в какво се беше превърнала. Не по-малко отвратително щеше да е, ако през нея беше преминал автомобил. Виждал беше десетки премазани кучета и котки. С подобни повтарящи се картини на евентуални инциденти, дните бяха кошмарни за него.
Сега Маша се оглеждаше суетливо, наостряше уши, отново ги свиваше. Не беше сигурен, че го забелязва. Зрението ѝ не бе особено силно. Накрая повдигна муцунка и закуцука към него. Макар да не се движеше кой знае колко бързо, изпревари Грета. Върна се обратно, обиколи я, отново тръгна пред нея.
Въртеше възбудено опашка и подтичваше на трите си крака, като остатъка от четвъртия също се движеше. Идваше при него, нямаше съмнение. Преди това искаше да покаже радостта от срещата с приятелката си. Накрая не издържа, спусна се напред като кривеше мъничкото си телце, изправи се пред него на задните крачета и изигра обичайния танц – предният крак и остатъкът от другия се движеха скоростно. Накрая легна в краката му, като издаваше жални звуци. Явно му се оплакваше от преживяното през изминалите дни и нощи. Беше остроносо жълто кученце с бели петна около врата, като гердан. Тя търкаше с глава ръката му, а Вальо Тихото я галеше и питаше гальовно:
— Къде изчезна, момиченцето ми? Ще кажеш ли на най-добрия си приятел. Кой ти е сложил тази каишка на врата, миличко? Ще ми разкажеш ли? Безпокоях се за тебе, търсих те. Искам да знам къде си била.
— И какво като научиш? – попита Грета, която вървеше съвсем бавно. Все още беше далече от тях. Спря с отпуснати ръце, изглежда нямаше желание да приближи повече и само добави:
— Нищо не можеш да направиш!
— Ще се опитам да ѝ помогна.
— Мама каза, че си напълно безпомощен. Не успя да помогнеш на Маша, когато големият черен пес ѝ отхапа крачето.
— Прогоних го от двора.
— Само си въобразяваш. Хич не го е грижа за тебе. Още го виждам да се разхожда по съседните улици. Все едно нищо не е направил. Гони другите кучета.
— Оттогава не смее да влиза при нас. Маша може свободно и да тича, и да се припича на слънце, и да спи нощем в бараката.
— Да, но майка каза, че не си успял да направиш важното. Важното ти се изплъзвало. Винаги щяло да бъде така. Става ли дума за нещо важно, ти няма да го направиш. Или ще се намесиш прекалено късно.
— Плаках, когато видях какво беше направил черният пес.
— Майка каза, че в подобен случай сълзите нямат значение. Тя каза, че е безсмислено да плачеш за когото и да било, ако сам си за оплакване.
— А ти, какво ѝ отговори?
— Аз не отговарям, само я слушам. И докторът, и учителката ме съветват да слушам каквото ми казва мама.
— Правилно, трябва да я слушаш. Нали ти е майка.
— Затова се прибирам веднага.
— Искам да поговоря с тебе.
— Не, ще послушам мама и се прибирам вкъщи. Ти стой в двора с Машка. И я гали по главата.
— Остани още няколко минути.
Вальо Тихото вдигна поглед и я загледа. Тя разпери ръце, сякаш искаше да ги плесне една в друга; повтори същото движение високо над сплетената на стегната плитка коса, гладко опъната назад. Грета промени стойката си, пренесе тежестта на тялото си върху другия крак, и този път махна пред лицето си с ръка. Не беше уверена както преди малко. Постави разперените си пръсти на кръста, завъртя се кръгом. Широката ѝ рокля се изви около пълните бедра, изостана от движението на тялото и се очертаха двете полукълба на едрия ѝ задник. После отново увисна над закръглените колене, по-дълга от едната страна, изпъстрена с дребни маргаритки. Момичето тръгна към входа на кооперацията. Майка ѝ беше излязла на балкона. Отгоре, заради двете високи тополи, тя не виждаше Вальо Тихото. Но беше сигурна, че Грета е била с него, затова заговори ядосано:
— Предупредих те, дете, да не го приближаваш този скитник.
— Той ме обича.
— Не, той иска да те използва. Казала съм ти го! Ще те употреби, ще се подиграе с теб и ще те захвърли. Не разбираш ли, детето ми?
— Не съм дете. Аз съм голямо момиче. – Грета направи няколко движения с ръцете като начало на маршировка и постави свитите си юмруци на кръста. – Предложи ми да се оженим.
— Той не е добре с главата. Не разбираш ли?
— И аз не съм добре.
— За теб се грижа аз, лекарката, с учителката също се занимаваш всекидневно. Полагат се огромни грижи, не разбираш ли. А той е обикновен скитник.
— Не е обикновен!
— Точно такъв е. Жалък скитник! Спи на площадката в мазето.
— Защото там е топло. Може да спи и в бараката при Маша, но в бараката става течение и сутрин го боли кръста.
— Грети, качвай се горе!
— Няма!
— Иначе ще трябва да направим каквото са направили с кучето.
— Значи Машка няма повече да има бебенца. Вярно ли е? Бяха много сладки нейните бебенца. Винаги мисля за тях. И като спя мисля. Искам ги за себе си малките милички кученца.
— Повече никога няма да има. И ти няма да имаш.
При тези думи Грета отпусна ръце и се завъртя наляво-надясно като малко момиченце. Ръцете ѝ изоставаха от движението на тялото, после го изпреварваха. Обърна се и побягна обратно. Роклята се развя от вдигнатите високо колене. Вальо Тихото още седеше на старото място. Навел глава, смръщил гъстите си вежди, целият беше настръхнал. Не искаше да пропусне нито дума, колкото и обидни да му се струваха. Едва сега разбра каква е каишката на Маша. И допълнително се ядоса, че сам не беше се сетил. Горкото кученце! Вероятно трябваше веднага да я махне. Но каквото бяха направили нямаше да се промени. И продължи да го гали. Движенията му бяха станали резки, нервни. Кучето усети промяната и вдигна към него острата си муцунка. Грета отново стоеше пред двете тополи и майка ѝ не я виждаше. Кръглите ѝ бузи блестяха като полирани от сълзите. Постоя известно време и се спусна към Вальо Тихото. Той се изправи навреме. Притисна я с две ръце към гърдите си. После тя започна да се дърпа, отблъсна го, загледа го с мътни от сълзите очи.
— Кажи, че ще имаме бебенца.
— Ще си имаме – отговори шепнешком той. Гласът му едва се чуваше. Не помръдваше, макар да му се искаше отново да я прегърне. – Поне две-три деца.
— Не! Искам да са като на Машка. Много, много, много. Пухкави и милички.
— Добре.
— Заклеваш ли се?
Той завъртя утвърдително глава, без да откъсва поглед от нея. Грета се обърна и побягна към входа да посрещне майка си. Беше сигурна, че вече се носеше надолу по стълбището. Идваше да я прибере. Затова не чу, че от мястото, където бяха Вальо Тихото и Маша, почти веднага се понесоха едва доловими звуци. След известно време гласът на кученцето и на мъжа до него се смесиха и се чуваше само тъжен и протяжен вой.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево