РОЗА БОЯНОВА


Прощаване с Манол Манолов (15 август 1952 – 13 май 2019)
 

Човекът обичаше да празнува. Смяташе, че му се полага животът-празник. Така бе редно. Така бе избрал да живее. Но един ден и празниците омръзват. Не и ако са рождени дни – все Манолови и все различни – кога на о. Св. Анастасия, кога на острова на блажените, кога на кораба на Капитан Кук, кога на кораба на глупците. А в последната му книга „Развързани луди“ – и на магаре. Манол като Санчо Панса.
Неговите герои най-често сме срещали на масата му. Той им разказваше по стотина пъти историите на селските луди, лудите за връзване и развързаните луди, които се правят на умни, умните, които са си малко прости… Толкова са много, че няма кой да ги върже.
Манол Манолов започна творческия си път тихо и смирено – с библейски сонети. Но от няколко години се бе омешал с лудите и им разказваше своите лакърдии, но и записваше техните. Във връзването на лудите привлече и големия си син Никола – да му помага. Дойде момчето чак от Германия, че не му бяха безразлични българските зевзеци. И той ги огледа и описа досущ като баща си, не можеше да се различи кога разказва Манол, кога мъдрува Никола. И двамата, хем спореха с лудите, хем бяха част от тях. И говориха ту в максими, ту в миниатюри. Но Манолис като се зарадва, че е станал на 65 г., че и отгоре, ще ги развържа, каза, аз тези луди, дето ги вързахме с Никола. И ги пусна на свобода.
И започна да разказва в новата си книга вече сам, но пак отначало – как се родил в жегата на 1952, на 15 август и заживял, воден от естествените си нужди. Още от малък разбрал: ще „търся на работата лекото и на баницата мекото“, започнал да се хвали с вроденото си късогледство, гордеел се, че е негоден по параграф 92 за армията.
Писа сам книгата си „Развързани луди“ Манолчо, но все се боеше, че ще забрави някоя притча и скоро ще трябва да започне трета част да измисля: Търсят се луди. Само че като ги пусна в последната книга, къде ще ги търси сега?…

„Нашата общност има премного гении на глава от населението – доста над санитарния максимум (за минимум да не говорим). Нуждаем се спешно от по-обикновени хора…“
А те само изглеждат обикновени – като Иван К. Иванов, който уж слуша мъдростите на Манол, пък отведнъж казва: „Умният иронизира ума си, глупакът величае глупостта си“. И го оставя в плахо учудване.
Герои на Маноловите писания станаха реални хора, с реалните си имена. Имаше и живи, имаше и мъртви сред тях. Авторът ги иронизираше, но и на себе си се присмиваше, без да го заболи, без да се самонарани. Който мислеше като него, смееше се на приказките му, но ако мислеше друго – той му се смееше:
„Хората не са като тебе, Ро. Има и лоши хора, но те не са виновни, така са родени.“
Ето и Димчо – „бургаски божек, който от сутрин до вечер обикаля улиците и си говори сам. „Дядо Маноле, вика, ще ме почерпиш ли едно кафе?“ „Ако ми кажеш през коя година си роден, дадено“… „Ами от първата ми майка през 37-ма, а от втората – през 47-ма“…
И за смъртта разказваше, като за нещо тъй обикновено:
„От толкова мазила и хапове против остаряване не ни остава нищо друго, освен на умрем млади…“
Мъдростите си Манол събираше като кестени – да си ги слага под възглавницата: „Големите думи имат удивителната способност да ни правят и малки, и жалки.“ – написа, а после – кестените му убивали, не лекували…
Смехът приемаше като даденост. Наоколо е пълно с поводи за смях, под носа ни са, само да ги видим или чуем, да посегнем и са наши. А някои са си вътре в нас, но трябва да си ги признаем:
„Досега не съм усетил някой да ми завижда за каквото и да е. Това може да означава само едно: че наистина не съм за завиждане.“
Манол предложи на една негова премиера аз да ви погъделичкам, че да се смеете после, когато четете книгата му. А ако се чувствате като неговите герои – вързани или развързани луди – имате право да говорите. Но имате и право да мълчите. Всичко казано ще бъде записано от някой друг.
Ако тук беше тази вечер Любо Захариев, щеше да каже:
„Не ми се слушат никакви мъдрости вече“… „На мен пък не ми се говорят“ – би отвърнал Манол.
 

МАНОЛ МАНОЛОВ е роден на 15 август 1952 г. в село Габър, Бургаска област. Завършил е Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност „Български език и литература“.
Поет, автор е на стихосбирките „Небе от пръст“ , „Библейски сонети“ , „Нищо трайно“ и на сборниците с фрагменти и миниатюри „Луди за връзване“ (в съавторство със сина му Никола) и „Развързани луди“. Редактор е на повече от 30 книги на местни автори, бивш журналист. От 11 години е пенсиониран по болест. Набожен, макар че не му личи. За себе си казва, че е птичка Божия и не се оплаква от живота.
Манол е рядко срещан ерудит. Главата му е нещо като компютър, в който услужливо дремят огромни познания по литература, библиография, история и още куп факти и събития от всички сфери на живота. Манол Манолов почина на 13 май 2019 г. в гр. Бургас.
 


ГОСПОДИ, ТИ ВИЖДАШ ОТ НЕБЕТО
КОЛКО СЛАБ И УГНЕТЕН СЪМ, БОЖЕ;
знаеш всичко онова, което
моя дух и моя мир тревожи.
Знаеш как сърцето изтерзано
търси в тъмнината път към Тебе;
знаеш всяка болка, всяка рана;
знаеш как съм сам и непотребен.
Господи, на колене Те моля –
приласкай ме, Боже, приюти ме;
да живея според Твойта воля,
да прославям светлото Ти име.
 
Пълнота душата ми жадува;
вярвам, че молитвата ми чуваш!
 
 

 
ЕГОИЗЪМ

Моето равнодушие
е моят спасителен пояс.
Твоето! –
то може дори да ме погуби.
 
 


ИЗГЛЕЖДА ИНАЧЕ НЕ МОГА
 
Какво неистово желание
да бъдеш, да се открояваш…
И само в редки мигове на потрес
да осъзнаваш, че си родствен с пясъка.
 
 
 
 
ЩЕ СЕ СЪГЛАСИТЕ ЛИ?
 
Прехвалената ми свобода
е застрашена преди всичко
от глупостта ми и себичността ми.
И при вас е същото.

 
 
 
ПОНЯКОГА
 
Ти ме докосна, моя старост.
Косите посивяха,
надеждите са мъртви, а пък сърцето, ах, сърцето
принадлежи единствено на лекарите вече.
 
Ненужен вчера, днес от всички изоставен,
спохожда ме понякога
една необяснима радост –
да наблюдавам как животът ми
от мен без мен се кани да си тръгне.
 

 
 
ПОСЛЕДЕН КУПЛЕТ
 
Сега съм вече само минало и
една бреза се вкоренява в гроба ми.
 
Шегуват се със нея ветровете,
изгнива дървеният кръст.
Простете ми, за всичко ми простете –
над мен небето е от пръст.
 



КАКВОТО И ДА КАЖА ЗА БУРГАС,
НЕ МОГА ДА НЕ СПОМЕНА МОРЕТО
и онзи бриз над покривите, дето
минава все в един и същи час.
И лятото, препълнено със страст,
и въздуха, натегнал от греховност,
и гларусите с металичен глас,
прелитащи над градския часовник.
Бургаска вечност... Утре някой друг
ще крачи през площадната ù врява;
а мене няма да ме има тук
и кротко ще почивам във забрава.

Ще се превърна във вода и сол;
но днес съм още жив и цял... Манол.
 
 
 
„Поетичните молитви на Манол Манолов могат да бъдат отправени към Бог и от други хора, защото са съкровения за греха и обикновените човешки преживявания.
Поетичната дарба на автора му помага да бъде различен в канона, да бъде обикновен, когато докосва универсума. Това е споделяне за греховността и вината, за необходимостта от опрощение, за да продължи човек напред в живота, но и да бъде приет в смъртта.
Манол Манолов прекрачва границите на познатото в българската религиозна поезия с приземяването на божественото, с издигането на земното, с общуването без гордост с познатото и с непознатото.
Сонетната форма, която може би изглежда архаична днес, в книгата на Манол Манолов има звученето на молитвена песен.
Зная, че той би искал да се чете поезия, както се влиза в храм – смирено, с доверие, с обич и вяра. Но дали би помолил Бог за това?
С библейските сонети на Манол Манолов смирението е коленичило пред Бог. Същевременно в тях се въздига бунт към Бог – за неумението на човека да бъде богоравен и щастлив в днешния Божи свят. Пулсира трудността да бъдеш жив, чист и покорен, верен на Божието слово, предан на Божията любов, следовник на Божиите мъдрости.
В звънките сонетни форми има нещо от размаха на непокорството, както и драматизъм в търсенето на справедливост от самия Бог.
Артистичен и в стиховете си, и в живота, Манол държи равновесно и самочувствието си на литературен човек и минимализираната роля на писателя в общество, което не е длъжно да се грижи за него.
Един усмихнат мъдрец черпи своите реални и виртуални приятели с 60 пълни чаши обич, здраве и късмет! А ние ще се насладим на всяка негова глътка, отпита в добър или лош час, докато четем новата му книга „Нищо трайно“. Ще ни развеселява сладостта, докато отпиваме капките вечност, ще усещаме тръпчивия вкус на живота – защото е крехък и кратък.
На добър час, Манолис! И наздраве!“

Слово, прочетено на представянето на книгата „Нищо трайно“ на Манол Манолов, 2007 г. от Роза Боянова