Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: 120 ГОДИНИ ОТ ТЕАТРАЛНИЯ ДЕБЮТ НА АДРИАНА БУДЕВСКА"

120 ГОДИНИ ОТ ТЕАТРАЛНИЯ ДЕБЮТ НА АДРИАНА БУДЕВСКА

МАГДАЛЕНА ТРИФОНОВА уредник в Дом-паметник „Йордан Йовков“ към РИМ – Добрич


На 29 ноември 2019 г. се изпълниха 120 години от първото излизане на Адриана Будевска на българска сцена – една годишнина, която провокира към размисъл както за личността на твореца, така и за живота на сцена, съхранен в черно-белите фотоси и избледнелите впечатления на тогавашната театрална публика. Трудно е да си представим играта на талантливата ни драматична актриса, ако не бяха монографиите на Стефан Грудев1; сборниците2 със спомени, статии, критики, театрални портрети и анализи на роли; личният фонд на Будевска в Дом-паметник „Йордан Йовков“, защото актьорът, подобно на всички творци на изкуството, създава дивни образи на Красотата, твори ги с цялото си същество, но те траят само миг и за тях времето не е съдник. Актьорът не може да наложи на идните поколения своето творчество. Негови длъжници са само неговите съвременници, съхранили вдъхновението на сценичния художник.
Ценно в това отношение е дарението, което Стефан Кабакчиев е направил на музея в град Добрич на 17 януари 1978 г., от оригинали на ръкописи и книги на своята майка Райна Кабакчиева – племенница на Адриана Будевска, сред които интерес привлича един лист с бележки за артистичната дейност на любимата ѝ леля: „В лицето на Будевска Народ.[ният] Т.[еатър], намира достойна изпълнителка на тежките и отговорни женски роли, а мъжете артисти – незаменима партньорка, която вдъхновява и помага гръмкия, често блестящ успех на пиесите. Разширява и репертоара на театъра, като се дава възможност да се изнасят пред българската публика безсмъртните творения на световната драматична литература. Отприщва се един бент в нашия културен живот. В продължение на първите 5 години на Будевска се възлагат 45 роли, а в първия само сезон тя бива натоварена от неопитната театрална управа с 19 роли, които младата артистка изнася с небивал успех. Нещо, което не се среща в историята на никой театрален институт.“3
Едва ли са пресилени думите на Райна Кабакчиева, още повече, че в тефтерчето си Будевска репликира със записки като: „Обичах повече от себе си, да, повече от себе си театъра! Толкова любов и мъка предадох на сцената и с такава сила, че за мене не оставаше нищо. Аз не можах да се нарадвам на децата си, на мъжа си.“4
Любопитни са архивите за големите актьори именно с това, че съхраняват жива историята на българския театър – една пощенска картичка, спонтанно отронена мисъл в ожълтеното тефтерче, няколко задъхани бележки в малката тетрадка спояват по неповторим начин късчетата житейски и творчески факти към оцелостената летописна картина. Често те са онези мълчаливи или премълчавани диалози в заличените от времето човешки взаимооотношения. Така например, докато подбирахме интересни предмети и ръкописи като допълнение към фотодокументалната изложба „Превъплътителката Адриана Будевска“5, се натъкнах на вълнуваща архивна находка – три автографа на Адриана Будевска в издадения през 1925 г. Юбилеен сборник, посветен на 25-годишнината от нейния творчески път. Единият е до внучето ѝ Гилермо6, вторият – до племенницата ѝ Райна Кабакчиева7 и третият – до г-н Осипов8. В тези три собственоръчни подписа намирам тъкмо онзи преамбюл към същинската драма на многобройните превъплъщения на даровитата актриса, но и историографията на един живот, отдаден на сциничното изкуство.

На пръв поглед автографите сякаш се губят сред множеството мемоарна литература, но преди всичко те посочват близкото обръжение на Будевска през 1925 г.; излъчват респекта и уважението към нейното дело – издаването на книга е знак за обезсмъртяване на създаденото от нея театрално изкуство; възкресяват творческата ѝ натура в личен и професионален план; пресъздават изключителната скромност на една чувствителна душа, съхранила себе си чрез изкуството. Прави впечатление, че адресатите „внучето“ и „моята обична племенница“ са част от семейството на артистката, за разлика от „г-н Осипов“, който е постановчик в Народния театър. Освен това адресантът фигурира веднъж като „баба Адриана“, втори път – „Адриана“, и трети път като – „А. Будевска-Ганчева“, но и в трите варианта ние откриваме признателен човек, който дарява незабравим спомен – книга, на любими нему хора.
Във фокуса на настоящото изложение попадат само два от автографите и причината за това е, че приемаме годината на издаването – 1925, като възможна дата за тяхната поява (подписаният сборник за Гилермо вероятно е станал факт след 20 януари 1944 г9) при реконструкцията на социално-културния контекст около театралния дебют на Адриана Будевска през 1899 г.
Тръгвайки от семейния кръг с автографа за Райна Кабакчиева, отваряме биографичната страница от летописа за Будевска. Бъдещата артистка е родена в град Добрич на 10 декември (28 ноември стар стил) 1878 г. Както сама споделя, още от 5-годишна възраст започва нейната кариера, когато с помощта на близки и роднини изработва първите си кукли и е разсмивала със забавните си импровизации своята публика. Още като ученичка Адриана се прославя в родния си град като добра „карагьозчийка“ и при всеки случай „представлявала“. След като завършва училището в Добрич, тя отива при по-големия си брат – Ганчо Будевски, в София. Едва 11-годишна бива записана в Първа софийска девическа гимназия, като през двете години, прекарани в столицата, любознателната ученичка се запознава с творчеството на Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Константин Величков и каквото има преведено от Виктор Юго, Лев Толстой и Иван Тургенев. Завладява я „скинастенията на софианци“ (от скини – сцена и астения – болест)10 по театралните етюди от сцените на дъсчения театър „Основа“ и новопоявилия се театър „Ангело Пизи“ на ъгъла на ул. „Цар Симеон“, както и представленията от „Италианската опера“. Трети гимназиален клас Будевска завършва в Разград, а четвърти, пети и шести – в Държавната девическа гимназия „Мария Луиза“ в гр. Варна през 1895 г. Само броени месеци след това в живота ѝ настъпва истински поврат, който отваря пред талантливата добруджанка нови кръгозори. Става дума за организирания от Министерството на народното просвещение изпитен конкурс за стипендианти за драматическо изкуство и четиригодишното ѝ обучение в Москва.
Любопитно е да отбележим какво представлява конкурсът и как никому неизвестната девойка го спечелва. През 1895 г. министър на народното просвещение е писателят Константин Величков11, който се славел като покровител на изкуството. След като създал Рисувателно училище, той се погрижил и за развитието на неопитния български театър, като уредил четири стипендии за професионално изучаване на драматическо изкуство в чужбина – две за мъже и две за жени.
Новината за конкурса научава първо съпругата на Ганчо Будевски – Гинка, която изпраща телеграма до Враца, съобщавайки на мъжа си и на Адриана вълнуващата вест. Още същия ден те двамата пристигат в София и с подготовката на младата Будевска се заема артистът Иван Попов. На изпитното състезание в „Славянска беседа“ жури в състав: писателят Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, художникът Иван Мърквичка и публицистът преводач Д. К. Попов дава висока оценка на даровитото момиче: „Прекрасен глас; сериозно и дълбоко чувство!“12 Така през месец ноември 1895 г. Адриана Будевска заедно с Гено Киров – също победител в конкурсния изпит13, се озовават в Москва. Подават документи в Императорското московско театрално училище, но не ги приемат. Записват се за три месеца във Филхармоническото дружество за сценично изкуство и балет, след което повторно кандидатстват в Императорското училище и този път са приети като редовни студенти.

През четирите години на обучение в Москва Будевска попива всеки детайл, всяка подробност, всеки жест и интонация при овладяване на сценичното майсторство. Нейни вещи учители са големият руски актьор, режисьор и театрален педагог – Александър Павлович Ленски, сцената на Малий театър, където в разглеждания период са поставяни творби от Гогол, Островски, Шекспир, Шилер, Ибсен и др. и драматичният талант на руската актриса – Мария Николаевна Ермолова. От тях Будевска научава тънкостите на театралното изкуство, че успехът на една пиеса се постига не само от добре изпълнената роля на героя, а от хармоничната и художествено-реалистичната игра на целия ансамбъл и че актьорът и в най-прочувствените моменти на своята игра не трябва да изпуска от контрола на съзнанието си нито една дума, нито движение. Какво е вълнението ѝ, когато през януари 1899 г. получава репертоара си от Ленски за годишния изпит – драматическия етюд „Изпитание“. Грабва книгата и без дори да поблагодари, обезумялата от щастие Адрианочка изтичва право при своята сродна душа Людмила. В началото на април пиесата бива изнесена на сцената на училището, след което повторена още два пъти през месец май. Любопитно е, че Будевска така добре изиграва ролята си, че след изпита всички я питали наистина ли е изживявала подобна драма. В скромния отговор на девойката откриваме сякаш магията на превъплъщаването на правдата от живота вън от сцената в живота на сцената: „Бях отдадена цяла на изкуството и на задачата си и бях погълната всецяло от нея.“14 Подобно откровение прозира и в автографа на А. Будевска-Ганчева до г-н Осипов, с когото асоциираме театъра като възпламеняващо таланта битие за даровитата актриса.
Логичният въпрос – „Кой е г-н Осипов?“ – ни насочва към имената на двама режисьори – руският възпитаник Николай Осипович Масалитинов и българският му опонент – Йосиф Осипов. Изборът Масалитинов ще аргументираме с произхода му и с особените чувства, които Будевска питае към руската театрална школа, още повече, че второто му име Осипович допуска другарска фриволност, характерна за руснаците. Да не забравяме, че той пръв я приветства от амвона на Народния театър, когато тя се завръща от Аржентина през 1948 г. и той, ученикът на проф. А. Ленски, поздравява Бургаския театър с почетната награда да носи името на една от най-талантливите ученички на Московския Малий театър – Адриана Будевска. Известно е, че Н. Масалитинов създава своя трупа и в края на 1924 г. посещава България, приемайки поканата да работи в Народния театър в София, след като веднъж е отказал предложение на Сирак Скитник в 1923 г. Назначен е като главен режисьор и дебютира като такъв с комедията „Дванайсета нощ или Каквото искате“ от Уилям Шекспир на 12 януари 1926 г. С Н. Масалитинов Будевска работи само върху една роля – тази на Фру Ингер от трагедията в пет действия на Хенрик Ибсен „Фру Ингер от Естрот“, чиято премиера е на 16 март 1926 г. Повторна съвместна дейност не отчитаме, тъй като през месец август същата година Адриана Будевска е уволнена.
Какви са аргументите ни за Йосиф Осипов, който в периода 12 януари 1924 – 5 април 1925 г. е поставил общо девет пиеси на сцената на Народния театър? Вероятният отговор далеч не е единствено съвпадението на името, а по-скоро фактът, че г-н Осипов в качеството си на режисьор поставя драматизацията на „Идиот“, с чиято премиера на 28 февруари 1925 г. тържествено е отбелязана 25-годишнината от артистичната дейност на Адриана Будевска, която изпълнява блестящо ролята на Настася Филиповна.
Театралният триумф и издигането на Будевска до знаменитите висоти в българския театър не идват даром. Още когато се дипломира в Императорското московско театрално училище със званието „свободен художник“, тя добре осъзнава трудностите, пред които е изправена: „Във всеки случай върнах се в България с пълно съзнание, че ми предстои една сериозна и свята задача, за която се бях приготвила с цялата си душа, и почнах сред огорчения и лишения своята работа, която ми даваше безгранична духовна наслада.“15
Завръщайки се в България, през юли 1899 г., Будевска подава молба до Министерството на народното просвещение да бъде назначена за артистка в субсидираната от държавата театрална трупа „Сълза и смях“. По същото време са приети и току-що върналите се от Петербург Кръстьо Сарафов и Христо Ганчев. На родна сцена Будевска излиза с историческата драма „Василиса Мелентиева“ от Островски. За този най-скъп в живота си момент тя с умиление си спомня: „Там ми е щастието и нещастието. Щастието, че се затвърдих като артистка, и нещастието, че се затвърдих като артистка.“16
Може би ще разберем правдиво думите ѝ, ако вникнем в ситуацията, при която 21-годишната артистка е посрещната на българска сцена. В подкрепа ще приведа автентичния мемориум на Георги Каназирски-Верин за културния живот в следосвобожденска София, свързан с бързия възход на театъра и с формирането на една взискателна театрална публика до началото на ХХ век: „В неудобната стара сграда на дружеството „Славянска беседа“ трупата „Сълза и Смях“ — шепа герои артисти — щурмуваха всички несгоди, всички предразсъдъци и самата мизерия, за да извоюват едно достойно място за българския театър. Тогава тези герои бяха Радул и Мария Канели, Налбуров, Иван и Мария Попови, Васил Кирков, старият без зъби К. Сапунов, Антон и Анна Попови, Димитър Антонов, Шенка Попова, Екатерина Златарева, Мария Щерева Хлебарова, Б. Пожаров и чиновникът от „Земеделческите каси“ Шаякчиев. (...) Салонът, малък, имаше в два реда наредени по осем реда червени канапета, а останалото бяха столове. Една малка галерия събираше по двесте души, седнали и правостоящи.
Сцената беше истински яхър, с две малки стаички долу, в които се гримираха по-видните артисти и артистки, и една по-голяма над сцената, в която се обличаха второстепенните артисти. Една грамадна печка затопляше с адска горещина сцената, но щом се отвореше вратата към двора, за да се изнесат декорите и сменят с други, които чакаха вън на студа, студеният зимен вятър нахлуваше на сцената и смразяваше потните от играта актьори. Има ли артист, който да не е спечелил малко ревматизъм от тая сцена? А какво да каже старият суфльор Христо Ковачев, който целия си живот прекара в своята суфльорница — хладилник? Благодарение на здравата си натура те издържаха. (...) С идването на Миларов като интендант17 на „Сълза и Смях“ работите на театъра тръгват малко по-добре. Режисурата на театъра минава последователно в опитните ръце на големите славянски артисти Мандрович, писателя Туцич и пак артиста Йосиф Шмаха. У нас дойдоха на гастрола артистите Фиян, Щроци и София Звонарова. Трупата „Сълза и Смях“ стана държавен Народен театър. Заговори се вече за постройка на специална сграда за театър.“18
При такива условия на 29 ноември 1899 г. на сцената на „Славянска беседа“ излиза Василиса Будевска, която показва своя рядък сценичен чар и привлекателност. Първите отзиви за младата актриса са похвални. Тя се налага като лична сила в женския състав на трупата „Сълза и смях“, свидетелство за което откриваме в една кратка рубрика на вестник „Нов век“: „Завчерашното представление на нашия театър („Сълза и смях“), с което същевременно се откри зимният сезон, ни донесе една премиера – историческата драма на Островски „Василиса Мелентиева“. Салонът на „Славянска беседа“ бе препълнен с публика, привлечена както от пиесата, така и от дебюта на няколко нови артисти: г-ца Будевска и г-да Гено Киров и Христофор Ганчев, свършивши драматическите курсове в Русия. Г-ца Будевска изпълняваше заглавната роля, която проведе със сигурност и значително разбиране.“
При все че начеващата артистка започва с редица недостатъци – бързи и нервни движения, прекалена сдържаност на чувствата при разгръщане на художествения образ, престараване при вникване в характера на героинята – тя бързо изчиства тези слабости благодарение на самооценката, самонаблюдението и конструктивната критика на своя другар и колега Хр. Ганчев. В записаните спомени на Будевска откриваме интересни бележки за начина ѝ на работа. Така например преди да започне с подробното разучаване на ролята си, тя е проучвала внимателно пиесата, прочитала е всичко, написано върху нея и автора ѝ, запознавала се е с епохата и с духа на времето, търсела е най-точната гласова отсянка за душевното състояние на своята героиня, отразявала е всеки неин трепет и душевно вълнение върху лицето си. Някои от колегите на Будевска си спомнят, че в деня на представлението, сутрин, тя обичала да чете Пушкин, Лермонтов, Некрасов или очерци за велики хора на изкуствата – поети, художници и композитори, за да изпълни душата си с най-чисти чувства и най-благородни пориви и по този начин да постигне пълно сродяване с духа на пиесата и правдиво пресъздаване на художествения образ.

Започнала сценичната си кариера с руската драматургия, Будевска веднага играе в западната, а малко по-късно изпълнява образи и от българската драматургия. Почти веднага тя се вписва в театралния живот на България с участия и от друго естество, каквито са литературно-музикалната вечеринка, посветена на празника на Българския учителски съюз – 24 юли 1900 г. и благотворителният концерт на 2 септември 1900 г. в салона на „Славянска беседа“, където ѝ партнират Кръстьо Сарафов и Христо Ганчев в пиесата на Антон Чехов – „Предложение“. Първите роли на Будевска са: Дона Долорес от „Отечество“ на Викториен Сарду, Елена от „Лихвар“ на Марк Лукич Крапивницки, Емилия Галоти от едноименната драма на Готхолд Лесинг, Луиза от „Коварство и любов“ на Фридрих Шилер, Дездемона от „Отело“ на Уилям Шекспир, Николица от „Сватба в Болярево“ на Антон Страшимиров, Кручинина от „Без вина виновен“ на Александър Николаевич Островски, Берта от „Лов на мъже“ на Йосиф Щолба, Сузана от „Сватбата на Фигаро“ на Пиер дьо Бомарше, Оля от „Елха“ на Владимир Немирович-Данченко, Ангелина от „Мнимият болен“ на Жан-Батист Молиер.
В началото на 1904 г. столичната драматическа трупа „Сълза и смях“ преминава в Народен театър, но през април 1905 г. група млади артисти, в това число и Будевска, недоволни от ръководството на театъра, напускат своето гнездо и сформират „Свободен театър“. Изнасят множество представления в страната, като само ролите на Будевска са 45 на брой до 1905 г.19 Скитничеството им обаче не продължава дълго. След година и осем месеца с покровителската намеса на д-р Иван Шишманов – министър на просвещението, нещата се изглаждат и изгнаниците се връщат в народното светилище. През 1907 г., когато сградата на Народния театър е напълно завършена, Адриана Будевска начева нов творчески живот. Започва да работи упорито и самоотвержено, отдадена изцяло на изкуството, дарявана с творческо удовлетворение от сцената. Превъплъщава се в образа на Амалия от „Разбойници“ на Фридрих Шилер, на Рада от „Под игото“ на Вазов, Елени от „Боян Магесника“ на Кирил Христов, Мария Магдалина от „Юда“ на Константин Мутафов... Зареждат се роля след роля, пиеса след пиеса, представление след представление. Будевска изгражда повече от сто образа, които са нейната истинска творческа биография. „Това са роли и образи от нашата българска драматургия, от руската драматургия, от западноевропейската, класическа и модерна драматургия, битови и съвременни, роли на старици и на млади момичета, на благородни девойки, на майки, на носителки на високи хуманни идеали, образи, в които тя влага своето сърце и изразява своите идейни разбирания, като превръща сцената в трибуна, от която възпитава и учи хората за „по-доброто“.20
Тази „чародейка на сцената“, както я нарича Дора Бенева-Начева в книгата си „Срещи с възвишеното“21, заживява своя вечен живот в легендата, в завещаното ни в спомените на нейните съвременници и колеги. Едва ли има по-пластично, по-искрено, по-точно описание за сценичното майсторство на Будевска от това на Кръстьо Сарафов: „Който не е виждал Адриана Будевска на сцената, мъчно би могъл да си представи какво очарование излъчваше нейната артистична игра, какви вълшебни мрежи изплиташе за сърцата на зрителите нейният прекрасен глас.“22 Едва ли има по-пъстра палитра за психологизма на творческите ѝ превъплъщения от тази на Димитър Страшимиров: „Будевска има очи, които на сцената са еднакво и черни, и сиви, и зелени, кога както дотрябва – и добри, и зли в осветлението; миловидни и сурови; и нежни, и строги; и страстни, и ледени; и ликуващи, и вдъхновени; и безсмислени, и нехайни, и пак дълбоки и страдащи.“23 Едва ли има по-вълнуващ, по-сърдечен, по-оцелостен образ на твореца актьор от този на Николай Лилиев за Будевска: „... тя владееше в съвършенство изкуството да слуша и действува на сцената, тя, която наред с десетки други образи, създадени от нея, имаше своя Луиза Мюлер, своя Нора, своя Настя, своя Леди Макбет. Дълги години ние – поклонници на нейното благородно изкуство – можехме да мислим, да мразим и обичаме, да скърбим и да се радваме, да живеем с неповторимите образи на Адриана Будевска дори когато тя ги вече забравяше. Интонациите, ритъмът, жестът, художествената пауза, пластиката на тялото, колкото и различни за всяка роля, бяха нейни – определени, дозирани, непрекъснато проверявани с вътрешния камертон на артистката, която бе дарена с безпогрешно чувство за мярка, за художествена правда.“24 Да изреждаме ли още?...
Може само да сме благодарни за съхранения от забравата на времето жив сценичен портрет на голямата ни театрална изпълнителка и да предаваме на идните поколения тези знаци на паметта за първата драматична актриса, издигнала с душата и сърцето си дома на Народния театър.



Бележки:


1. Грудев, Стефан. Адриана Будевска, София: Наука и изкуство, 1967 г., Грудев, Стефан. Бележити българи, София: Народна младеж, 1960, с. 35 – 72.
2. Юбилеен сборник Адриана Будевска. 1899 – 1924, София, 1925 г.; Адриана Будевска. Сборник под ред. на Пенчо Пенев, София: Наука и изкуство, 1958 г.
3. РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. №29. Оригинал. Ръкопис.
4. РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. №21. Оригинал. Машинопис.
5. На 13 декември 2018 г. във фоайето на Дом-паметник „Йордан Йовков“ бе представена изложбата „Превъплътителката Адриана Будевска“, посветена на 140 години от нейното рождение.
6. „За внучето ми Гилермо – Гижи от баба му Адриана“, София 1948 г.“ – В: РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. №122.
7. „На моята обична племенница Райна Кабакчиева“, Адриана“ – В: РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. №30.
8. „На г-н Осипов. Малък спомен от драмата“, А. Будевска-Ганчева“ – В: РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. №539.
9. В писмото от Вили Ганчев (син на Адриана Будевска) до Райна Кабакчиева от 20 януари 1956 г., свързано с написването на монографията за Адриана Будевска от Стефан Грудев, четем на първа страница, че „Гижи е на 12 години“, което означава, че „внучето Гилермо – Гижи“ е родено през месец януари 1944 г. – В: РИМ – Добрич, Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Основен фонд „Адриана Будевска“, инв. № 17. Оригинал. Машинопис.
10. Каназирски-Верин, Георги. София преди 50 години, София, 1947 г., с. 40 – 41.
11. Константин Величков е министър на народното просвещение в периода 9 декември 1894 – 26 август 1897 г.
12. Грудев, Стефан. Бележити българи. София: Народна младеж, 1960, с. 42.
13. Победители в конкурса и стипендианти са: Адриана Будевска, Вера Игнатиева, Кръстьо Сарафов и Гено Киров.
14. Адриана Будевска. Сборник под ред. на Пенчо Пенев, София: Наука и изкуство, 1958 г., с. 38.
15. Пак там.
16. Бързицов, Христо Един час при... Т. II, София: Факел, 1943 г., с. 40.
17. Със заповед на министъра на народното просвещение д-р Иван Д. Шишманов от 1 януари 1904 г. управителят на подкрепяната от държавата Народна драматическа трупа „Сълза и смях“ г-н Илия Миларов е назначен за „Интендант“, с което се бележи зараждането на Народния театър.
18. Каназирски-Верин, Георги. София преди 50 години, София, 1947 г., с. 42 – 44.
19. Ролите са буквално изброени в уводната статия на Димитър Страшимиров към Юбилейния сборник за Адриана Будевска: Юбилеен сборник Адриана Будевска. 1899 – 1924, София, 1925 г., с. 15. По този въпрос и Райна Кабакчиева пише в бележките си, цитирани по-горе.
20. Грудев, Стефан. Бележити българи. София: Народна младеж, 1960, с. 57.
21. Бенева-Начева, Дора. Срещи с възвишеното. Албум спомени, Народна младеж, София, 1971 г., с. 40.
22. Адриана Будевска. Сборник под ред. на Пенчо Пенев, София: Наука и изкуство, 1958 г., с. 186.
23. Юбилеен сборник „Адриана Будевска. 1899 – 1924“, София, 1925 г., с. 16 – 17.
24. Грудев, Стефан. Бележити българи. София: Народна младеж, 1960, с. 75.

 

Мобилната изложба „Превъплътителката Адриана Будевска“ на Регионален исторически музей – Добрич, експонирана в южното фоайе на Първи балкон в Народния театър „Иван Вазов“ – от 13 септември до 10 октомври 2019 г. Гостуването на българската Сара Бернар в Храма на изкуството не е случайно – на 29 ноември се изпълват 120 години от първото излизане на родената в Добрич актриса на българска сцена и 115 години от дебюта ѝ в Народния театър.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево