ПРОРИЦАТЕЛЯТ
Ивайло Христов се оказа и добруджански зет – неговата съпруга е от Добрич, но заедно двамата живеят в София. Той е доктор, научен сътрудник към Института по литература към БАН, редактор във вестник "Словото днес" и хоноруван преподавател в Софийския университет. Първата от книгите вече има три издания, а втората – две. Ивайло Христов припомни и че тази година се навършват, освен 5 години от смъртта на Хайтов, и 40 – от отпечатването на "Диви разкази".
Имах малко срещи с Хайтов, сподели Ивайло Христов, познавахме се едва от 2 февруари 2002 г. – три-четири месеца преди кончината му, когато вече беше тежко болен. Но той ми е казвал, че в Добрич са поставени едни от първите представления по негови текстове и носи много спомени от този град – най-вече за великите кози пържоли, които е ял тук. Такъв беше той – нормален и естествен човек, а е известно, че българинът трудно издържа на власт и пари, а Хайтов имаше и от едното и от другото. Един от големите ни автори, който еднакво лесно общуваше и с министър-председателя и с чистачката от Съюза на българските писатели.
Не се страхуваше от смъртта, която знаеше точно кога ще дойде, и говореше за нея спокойно. Вече му бяха казали, че умира и дори срока, който има – до седмици, а той не спираше да работи по книгите си и нито за миг не показа, че се чувства зле. Радваше се на простите неща – да получи вино, грозде, ябълки. Човек се показва добре и във великото и в земното.
Беше пленен от страстите си. Заставаше докрай зад идея и човек, а се е случвало и да го предават и да се разочарова. Един от малкото, които не направиха компромис с властта. За 7-8 хилядите страници, които е написал, няма споменати партия и вожд. Във време, в което колегите му направиха апартаменти от това, той зае една достойна пробългарска позиция. Писател от типа на Талев, Вазов, Захари Стоянов – с мисия в литературата и с позиция. Отстояващ каузата си, макар и пред много врагове.
Когато се включи в този почти 20-годишен спор за гроба на Левски – протекъл от 1985 до смъртта му през 2005-та, особено след 89-та той се изправи срещу цялата държава, срещу академици и силните на деня. А явно така и няма да се постави паметник на мястото до църквата Св. Петка Самарджийска в София, където сочат устните сведения, че са били погребани костите на Апостола. Тази битка си пролича и в публицистиката му от 90-те години. Двутомникът "Троянските коне в България" и "Който има ухо да чуе" разказват за ограбването на цял един народ и са написани по Ботевски – без шикалкавене.
Хайтов предугади големите процеси след 1990 г. и драмата на народа. За времето на прехода, през 1992 г. той предсказа, че 10 години ще е тежко, а после – все ще си е тежко. Радееше, че държавата е лош стопанин и трябва да се оттегли от всички сектори като култура и т.н., защото няма средства да ги издържа достойно. Оценяват го като краен, а той беше до болка честен и прям. В началото на 90-те е изчислено, че активите на България са 120-150 милиарда долара, а после влязоха 15-20 млрд долара от приватизация, което говори за гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на богатството. Според западни източници в чужди банки българи имат 50 млрд долара.
От своите книги, аз лично ценя повече "Последната битка на Николай Хайтов", защото в нея е описана голямата драма на народа и болката на Хайтов по нея – тя беше негова лична драма и той написа: "Отидоха си родителите ми, селото ми, отиде си държавата, за която 50 години работих, отивам си и аз."
Той предрече и прозорливо анализира раждането на новата политическа класа не интересуваща се от съдбата на народа, превърнала надеждите му за промяна в мръсен доходоносен бизнес, изцяло в собствена изгода.
Сега готвя трета книга – "Гласове за Николай Хайтов", в която ще има 47 интервюта с цвета на българската интелигенция, посветени на писателя. Надявам се да излезе до Нова година. В нея е отразен нашият живот от втората половина на 20 век. Присъстват разговорите ми с Богомил Райнов, Васил Михайлов, Жельо Желев и др. артисти, писатели, политици, дори и негови опоненти през годините. Ала всички се отнасяха с респект към личността и позициите му. Казваха, че и дишането му е интересно и около него винаги витаят завладяващи случки и истории, които веднага унищожават дистанцията.
Интересен е разговорът с актьора, претворил на екрана Капитан Петков Войвода – Васил Михайлов, чийто герой се превърна в своеобразна икона на тогавашния български народ. Хайтов познаваше психологията на читателя и зрителя и долавяше безпогрешно тревогите им. Когато започва да снима телевизионния филм, той три пъти предлага ролята на Михайлов, който все я отказва – трудно го навива. Обяснявал му, че това е своего рода читанка за хайдутството – детето, което още на 15-16 години излиза в балкана и стига впоследствие до революцията. Искал да накарат и домакините да зарежат правенето на салата и да седнат пред малкия екран да гледат съдбата на този герой. Затова предвидили първите серии да са по-наивни, но после, филмът нагазва в дълбоки води. Хората имаха през 70-те нужда от истински герои – с желание за справедливост и изправящи се срещу властта. Защото българинът умира да говори срещу властта. И те намериха своя герой, в лицето на Капитан Петко Войвода.
За "Козият рог" пък го е нахъсил Емилиян Станев, който именно го е посъветвал да направи филм от тоз интересен сюжет, който е "набарал", дорде не му го откраднат...
Така и в България днес никой не се жертва за народа си – годините не излъчиха такава фигура, която да се превърне в днешния ни истински герой...
С това пожелание на Ивайло Христов и ще завършим разказа за една неочаквана, скромна и запечатваща се среща, каквито Добруджа умее да прави.