от Богомил Аврамов-ХЕМИ

КУРСОВЕ
Бях в столицата на курсове. Заниманията щастливо приключваха в четвъртък. Петък, събота и неделя оставаха за самоподготовка. В столицата парите свършват бързо. Да се чуди човек, да се мае как да изкара до понеделник. Този път парите свършиха още в петък на зарана, подир последната халба смядовска боза при Бай Султан. Бозата бе малка. Прищя ми се втора. Бръкнах в джеб – нищо. Свих рамене, а Бай Султан ми предложи кредит. Не харесвам вересии. Особено срещу боза.
Върнах се на чудесния таван, където бях под наем. Седнах да се самоподготвям, а стомахът стърже и припява, пее и въздиша. Изпуших последна кутия цигари. Гладът не минава. Изпуших фасовете на моя съквартират. Гладът не минава. Изпих кана чешмяна вода. Гладът се усили. Под прозорците тръгнаха манифестанти. Вслушах се във виковете. Викаха за всичко друго, освен за хляб. Сити хора, рекох си, тръгнали да манифестират, ако са гладни как да го сторят? Бяха хора от друга черга. Нямаше смисъл да се присъединявам. Пих още една чаша вода. Легнах и заспах. През сънят ми се проточиха връзки миловидни топли ароматни кремвирши. Претъркулиха се бъчви бира. Как да е устисках до зарана. Събудих се с бучаща от глад глава. Идеше неделя. Булевардът кипеше от манифестанти. Искаха промени, но какви точно не бе съвсем ясно. Никой не викаше за хляб. Всички искаха свобода. Каква именно свобода, не казваха, а и самите незнаеха. Сякаш една свобода би могла да напълни всеки ученолюбив стомах. Изобщо не подозираха, какво ги очаква. Виковете на манифестантите, явно, не бяха мои.
Примирен легнах и отново гладен, заспах. Видях се с бензинова ламба в ръце. Засънувах как пърля прасе на село.
Как ветеринарният идва с огромно закъснение.
Как ядосано блъска вратата на джипа.
Как се прави на по строг от закон.
Как удря огромен кръгъл калпав печат върху вече полуизяденото препечено прасенце.
Как му отцепват цяла прасешка кълка, за зор-заман, хонорар и награда.
Как произнасям реч на тема корупция и общество.
Как изисквам в интерес на обществото парчето месо обратно.
А ветеринарният ми тегли майна. Мята се на служебния джип - ветеринарният му с ветеринарен, и дим да го няма заедно с месото. На сън човек какви ли не ги върши.
Рано в неделя се разбудих. Манифестанти отново пееха за свобода, а аз свобода винаги съм си имал. Нейде надълбоко в мен. Там, гдето никой не би могъл да я докосне, че да я умърси със скапана партийност. Хвърлих око в огледалото. Разбрах, съвсем съм я окъсал. В понеделник заран си се връщаше съквартирантът. Щеше да ми заеме някой лев. Но дотогава …
Седнах на леглото и се замислих.
Бях се развел трети път. Бях останал с нищо повече от куфар дрехи в ръце. Колата бе открадната от хаймани. Така и не можа да бъде открита. Гладът си ме преследва от малък. Независимо от смяната, на какви ли не прехвалени социални системи. Независимо от онова чаровно “ЩЕ …”, с което не престават да мамят моят унижен, оголял и обосял народ. Независимо от упорството по курсове за повишаване на професионалната квалификация, всъщност за осигуряване на часове за закъсали лектори.
Ядосах се съвсем. Живот ли бе това. Легнах на пода, решен да умра. Втренчих се в електрическата крушка. Напънах се да пукна. Еднъж и дваж … Нищо не се получи. Човек е жилав. Току тъй не си отива от този лъжовен свят. А гладът не признава Бог и Господар. Стърже ли стърже, чак пот избива. Ударих я на молитви.
На третата молитва, чудо! На вратата се звъни. Прекръстих се. Скокнах. Отворих широко вратата. Бе съседката от отсрещния апартамент. В ръцете й тежи огромен найлонов плик.
- Бай Иван няма ли го? – пита добрата стара жена, и очите й блестят от доброта. Подаде ми найлоновия плик. – За кучето на Бай Иван …
Не подозирах че Бай Иван има куче. Поне не в таванския апартамент, който обитавах. Грабнах найлоновия плик. Целунах ръка на старата жена. Върнах се в моята стая. Разтворих плика. Изсипах го на масата. И, се отказах да умирам.
Оттогава съм убеден.
Всяка молитва помага. Зависи към кого, кога и как, ще я отправиш. Задължително на гладен стомах. Под викове за неизвестна свобода.

РУСКИНИ
Преди години, закъсах на гарата в Букурещ. В джеб имах стотина лева нашенски, ала нашенска пара дори в съседна Румъния никой не търси. Тръгнах из града, дано срещна кой да ми размени парите. Град голям. Град хубав. Жените учтиви. Метрото почти подземно. Само че нашенска пара никой не ченджи.
Ходих, ходих, ходих, по едно време гледам, отново съм на гарата. А там, едно чистичко бяло фургонче разтворило врати, продава ли продава малки пресни бели вкусни франзелки. Запитах колко струва една препечена франзелка. Човекът се оказа нашенец. Разбра доколко съм закъсал. Разсмя се от сърце. Намигна ми с око. Бутна ми в ръка огромна бяла дъхава хлебна франзела.
- Като се срещнем втори път, ще платиш …
Срещнеш ли нашенец, навсякъде става нашенско. Разбързах се. Отхапах залък. Отхапах два. Залъкът ме задави. После ме затъкна. Хукнах напречно през линиите да търся питейна вода. В Букурещ на гарата вода бол, а върви само едно фонтанче. Гледам, фонтанчето бълбука ли бълбука, обсадено от снажни красавици рускини. Цяла опашка пред единствено огледалце с Ермитаж на опакото. Хукнах да ги прередя.
- Ты куда!?!
- Му – му – му – у – у . . .
- Что? . . . Что у тебя? . . . Что? . . .
- Му – му – му – у - у . . .
Наведох се към струята вода. Посегнах да пийна до насита, а една от рускините така ме прасна по гърба, че хапката и без вода премина. Рекох си, руският юмрук винаги идва навреме, при това задължително целебен. Неистово благодарих, а рускините продължиха да оправят фасон и тоалет, примирайки от кръшен смях. Дали разбраха за какво благодаря?

БИЗНЕС
Неотдавна, дама на почтена възраст ми възложи спешна поръчка. Блага една такава, блага и възпитана, с дъх на аромат незнаен. Доведе я близък приятел. Един от онези, които вечер писатели заспиват, заран редактори се будят, подир обед – на две ракии - поети се изписват. Трябвало именно аз да й издам стихосбирка. Малко била закъсняла с тази своя поетическа изява, но какво от това? Десетина години за твореца – нищо не са. До вчера нямало никаква творческа свобода. От днес имало – колкото душа сака. Стига да успееш да я докопаш. Не подозирах, че поезията на тази неизвестна никому поетеса е плод на една подобна свобода. Започнах работа върху книгата. Стиховете бяха сносни. Ката ден телефонът звънеше, (по онова време все още имах телефон!). Авторката диктуваше. Или нови стихове, или поправки към вече набраните стихове. Спирах работа. Започвах отначало. Най-накрая работата стана.
Щом книгата влезе в печат се сетих, че човекът, който доведе тази клиентка, навярно разчиташе да го наема за редактор. Тежък пропуск, който не препоръчвам никому. Но, как да стане това, когато пазарлъкът бе за стотинки. Най-накрая жената отдели време. Дойде с чудесна кола, съпроводена от младолик приятел. И си взема половината тираж. Не подозирах, колко много съм наивен, а се оказа, че поетесата го знае. Жената плати половината разходи по редактирането, оформлението и отпечатването на тази чудна книга. Втората половина остана да дължи. Бе получила част от стихосбирката с протокол. Бе потвърдила с автограф, че ще си плати парите малко по-късно.
Мина месец, мина два, жената никаква я няма. Чаках, чаках, чаках да си получа парите по договор, па написах адвокатско писмо. По едно време гледам, пристига призовка. Жената си иска парите обратно, че и отгоре, независимо че гушна книгата овреме. Не била доволна. Глупостите, които бе продиктувала по телефона, аз съм ги бил вложил.
В съдебната зала се оказа, че дъщеря й е адвокат-защитник. Делото се влачи, докато най-накрая ме осъдиха. Бе дала едно, бе получила три. Подир време, среща ме един столичанин.
- Слушай, Куче с Куче, - вика, чак шепне, - що се хващаш на такива въдици!
- Ама аз, - заподсмърчах, - за едина хляб!
- Ти, знаеш коя е дъщеря й! А?
- Разбрах …
- Ами мъжът й?
- Знам го от дете …
- Бре, всичко знае Кучето му с Куче, що си се хващаш тогава!?! А?
- За едина хляб …
Столичанинът се ухили. А-а-а да ми прасне един през застарялата мутра.
- Брей всичко знаеш - дума – само едно не знаеш. Книжката е спонсорирана от задгранична фондация.
- Нали мъжът й е милионер!?!?
- За фондациите, това е без значение …
- Що за фондация е това?
- Фондация за бедстващи писатели!
- Да е жива и здрава!
Тръгнах си очарован. Установил за последен път, че може наистина да съм куче, но куче което двойно заплаща своя хляб. Ако не се вземат пред вид разноските за адвокат…

НЕКАДЪРНИК
Един непредубеден главен редактор допусна публикуване на серия журналистически изследвания върху проблемите за опазване на околната среда на Черно Море. Нищожното заплащане ще тежи завинаги върху съвестта му. Популярността – върху плещите на наша милост. Много се радвах. Проблемите и понастоящем са съществени. Знаех, че местната телевизия всеки ден прави преглед на печата. На следващия ден, седнах пред телевизора с чаша в ръка.
- Няма да те споменат - дума жена ми. - Такива кучета като тебе не ги споменават.
- А не! – отсичам. – Онези цензурни времена отминаха …
- Ха да видим!
И ето дикторката, смъртоносно красива полуграмотна млада дама, разтриса безумно едри бозки, прелиствайки централната и местна преса.
- Видя ли – няма те! – Дума жена ми злорадо. – Критикар некадърен …
Дойде време за коментари, из най-четения местен вестник. Госпожица Четивоназаем повъртя вестника в ръце. Мярна се четвърта страница с крещящото заглавие “Стоп на улова на охлюви-рапани, един ден ще ни потрябват живи!”. Дикторката светкавично размени поглед с някого от другата страна на камерата, па отсече.
- Днес, вестник “Дълбоко Море”, в редакцията не се получи.
- Видя ли, - жена ми побеля от радост - кучета като теб все едно че ги няма…

КОКАЛ ЗА КУЧЕ
В махалата, между множеството безстопанствени кучета (по време на преход – кучетата се роят!), имаше едно най-безстопанствено, и най-верно към моята скромна личност. Личеше, че кучето бе от село. Щом минеше луксозна лека кола, втурваше се да я лае. Животното бе окуцяло поради лай подир леки коли. Всяка заран, излизах да подам комат хляб, обилно намазан с чисто масло, на това мило бездомно куче. Кучето не хапваше за нищо на света комат с маргарин.
Една заран колите бяха в непрестанна броеница. Кучето не им прощаваше. Беше ги налаяло до една. През разтворените прозорци, заедно с шума от преминаващите коли, нахълтваше и неговият яростен лай. Ядосах се. Мисловният труд изисква тишина. Скокнах от писалищната маса. Реших да изляза, и да го усмиря.
Щом ме видя, кучето се зарадва. Хапна комат хляб. Хапна парче сушена наденица. Хапна половин сварена кокошка. Заумилква се за още. През всичкото това време, махленското бездомно куче не пропускашие да лае подир всяка новопоявила се кола. Шофьорите намаляваха ход. Изчакваха да се налае. Поглеждаха ме осъдително. И, отпрашваха нататък.
Реших да изпуша лула тютюн, докато кучето се налае, а керванът от забързани за работа коли върви. Бръкнах в джеб. Важно напълних лулата. Драснах кибрит. Кучето се приближи. И се заумилква за последното парче сушена наденица. Нямаше как. Разтворих пръсти. Кучето се втурна. Захапа наденицата, и млъкна. Кучето престана да лае, а аз седнах на скамейката пред ниската дървена протка, да си изпуша миром лулата. Точно тогава една луксозна кола спря. Вратата се отвори. Една невинна женска ръка се подаде. Кучето заряза парчето сушена наденица, па се спусна и заблиза обсипаната с пръстени бледа чужда ръка. Скочи и се вмъкна през полуотворената врата в колата. Повъртя се там. Отново изскокна навън. В устата си държеше фалшив кокал.
Свирнах от удивление с уста, а животното се нахвърли върху ми, за да отлае и самия мен.
Когато колата предвидливо отпраши, кучето се хвърли, та ме налая до смърт. Едва се опазих да не ме нахапе. Кучето му с куче. Оттогава, види ли ме, не пропуска да си ме налае. Не, че не приема моите скромни подаяния. Без тях как ще оцелее. Но, не престава да си проси чрез лай по нещичко от всяка една лека кола.
Ясно, рекох си, и престанах да пуша лула в негово присъствие, кучето лае, за да открие своята някогашна благодетелка? Дали винаги го е подхранвала с изкуствен кокал?