ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА


Художествена галерия – Добрич представи през месец март самостоятелна изложба на Жулиета Койчева – живопис и рисунки голям формат. Авторката живее и работи в София. Завършила е бакалавърска степен в Националната художествена академия, специалност „Керамика“, а през 2008 г. – магистратура, специалност „Графика“. Член е на Съюза на българските художници от 2012 г. В периода 2013-2016 г. е докторант към катедра „Скулптура“ на НХА, с научен ръководител доц. Цветослав Христов. През 2017 г. защитава докторска дисертация на тема „Рисунката в творчеството на Хенри Мур, Алберто Джакомети и Христо Явашев – Кристо“. Има участия в национални международни изложби, пленери и проекти. Носител е на Награда за висока професионална изява в учебната и свободна рисунка в конкурс за рисунка „110 години НХА“; Първа награда – за натюрморт в конкурс за живопис „Марин Георгиев Устагенов“, галерия „Академия“ София; Поощрителна награда за графика в конкурс „Знаци и символи на българския фолклор“, галерия Академия“ София. През 2006 г. открива самостоятелна изложба „Спомени и настроения на един студент“ в Художествена галерия „Елена Карамихайлова“ Шумен.

Художничката споделя, че е мотивирана да работи с човешкото тяло, „чиято гъвкавост може да се използва като конкретен израз на емоционално състояние. Възприемам фигурите в моите композиции по начина, по който хореографите формират пространството чрез телата, изразявайки някакво състояние.“

Предлагам ви един разговор с младата художничка Жулиета Койчева. Бях впе- чатлена от думите й, които бе споделила за представянето си в добричката галерия: „Тези дни малко хора оценяват духовното; културата е материализирана и е сведена до популярни ценности като обяви за стоки за домакинството. В днешно време искам да бъда смела и да поема риска да се изразявам свободно като човек, който се опитва да е чувствителен към заобикалящия го свят. Не желая да съм консуматор, който приема нещата за даденост. Бих желала да предам послание към тези, които усещат духовното.“

Как стана тази Ваша изява в Художествена галерия – Добрич? Имате ли някаква връзка с Добруджа?

Не с Добруджа, но имам връзка със Североизточна България, тъй като корените ми са от Търговище и Шумен. Исках да направя самостоятелна изложба за пръв път след завършване на Академията, именно с тези творби, които са свободно творчество и тръгват от легенди, митове и предания на българския народ и на народите, живели по нашите земи. Ориентирах се към място на представяне, което е свързано с културата ни, с люлката на България, с Йовков, с нашето чисто родно усещане.
Съществуват други сцени и галерии у нас, които следят тенденции, но глобални, а не регионални и родни. Те не акцентират културата на нашия народ, а се стремят да покажат, че сме на едно високо световно ниво в изкуството и спадаме към някое течение, което е актуално, но е и някак безлично и в него художникът излиза от народното, от своето Аз и става част от една глобална игра. Моето желание бе да покажа някаква малка смелост да споделя тези лични преживявания, въпреки че личното не винаги е разбираемо. Когато го изложиш пред хората, то може да предизвика възмущение, неразбиране и рискуваш да се превърнеш в скитник. Докато си облечен в щита на актуално- то, глобалното, модерното, ти имаш защита, а иначе ставаш един скитник, номад. Аз тръгвам от някакви илюстративни препратки, за да не бъда напълно номад-скитник, да се доближа до корените и да имам все пак някаква защита.

Рядко чувам някой да споделя възгледи, подобни на Вашите. Обикновено говорим именно за тенденции и стилове, към които да причислим нещо. Рядко някой си дава сметка за противопоставянето на родното и глобалното и размишлява върху това. Не Ви ли беше трудно по време на обучението Ви с такива схващания?

Много ми беше трудно. Непрекъснато уважавани преподаватели, с които няма да споря, защото имат право, ми казваха: „Защо му е на млад човек да изобразява тъжни неща? Работи повече с живи цветове! Избягвай мимики и гримаси, неща, които излагат емоционалното съдържание на показ, изобразявай ги символно тези неща! Изчисти се почти до минимализъм, до черно и бяло!“ Аз съм съгласна, но това е път, който извървяваш сам и обикновено, за да стигнеш до края му, трябва да минеш през много преживявания. Забелязвам, че има голяма група хора, които копират тенденция, която са избрали, буквално – като черупка, без да са преживели изобразеното и така нещата остават изсушени отвътре.

Смятате ли, че тази подмяна на родното с глобалното е наслагвана в нашата култура в последните години нарочно?

Да, и се получава комплекс – българският художник и хората, които се занимават с култура, стават мънички, мънички, защото ги натискат. От Америка ги натиска минимализмът, от Франция – именити и велики художници, от Русия – големи живописци. В лутането да се докажат и да покажат, че разбират, стремейки се да покажат, че могат не по-зле да се справят, българските художници губят себе си. Придобиват комплекси, че трябва да правят нещата по определен начин и спират да се замислят за нашите корени. А ние всъщ- ност имаме една много красива страна – може да е малка, може да е бедна, но хората и тяхната душа могат да вдъхновят да покажем общочовешки теми по наш начин и да сме не по-маловажни в една глобална тенденция.

Вече знаете ли кои са тези неща, с които нашият народ може да впечатлява в изкуството и авторите, фокусирайки се върху тях, да са интересни извън пределите на страната?

Преди всичко това са нашите форми и цветове, които имаме в пейзажите, нашият пресечен релеф, типичните багри, характерни за нашата географска ширина, а също и народните носии. Майсторът (Владимир Димитров – б.р.) навремето ги е рисувал, преживявайки ги като образи. Отразявал е обичаи и ритуали, свързани с нашите корени. Ако обърнем поглед към творчеството на нашите писатели, можем да интерпретираме образи и герои чрез средствата на изобразителното изкуство, дори и да са символно очистени. Можем да се замислим за мост между народното и културата, да запазваме тези ценности, а не да ги отричаме.

Не Ви ли е трудно да живеете в град като София – толкова населен и забързан?

Да. Например в Търговище градът е малък и хората се уважават. Когато из- лезеш, те поздравяват и тези поздрави не са лицемерни и анонимни. На всяка крачка срещаш познат, има кого да извикаш да ти помогне, ако се наложи. В София е точно обратното, градът е забързан. Хората, които живеят там, всеки ден са в новините, но всъщност трябва да се разходят из България и да усетят, че има градове, които са много по-напред в културно и в човешко отношение. Доста и от моите колеги не са дозрели да разберат, че културата е навсякъде. Те трябва да видят какви галерии, изложби и места има и да помислят колко наши писатели, художници, са работили в манастири и малки населени места, в села. Всеки е от различен край. Майсторът е живял в село близо до Кюстендил... Но сега, за съжаление, живеем в такова време, в което, основно през телевизора, се поставя пред младите хора един модел за подражание какво е да си успял в живота. Това са едни грешни представи за успяване.

Картините, които показвате в Добрич, излагани ли са на други места? Как се приемат те – едно такова чисто изкуство, както казвате?

Не е лесно, защото не са комерсиални, трудно биха намерили приложение и място в нашия бит и нашите сгради. За тази самостоятелна изложба имам три отказа, чакала съм пет години да я осъществя. Някои от платната са били отхвърляни от участие на различни места. Имам диптих, от който за участие в национален конкурс бе приета само една работа, без „близначката ?“, която пък бе открадната впоследствие. Върнаха ми една картина от журиране, а на следващата година я поискаха отново… Трудно се получават нещата, но аз не спрях да рисувам през този период, защото вярвах, че всички тези мои емоции трябва да ги събера, докато ги имам, и някога да бъдат показани. Вече се натрупа едно разстояние между първата картина, която съм рисувала, и това, което представлявам сега. Може би някои неща изглеждат по детски наивни или от учебно естество, но това е един извървян път и тези работи са ми скъпи и мили.

С какво се занимавате сега и имате ли желание да опитате да покажете труда си и извън България?

Да, бих искала, но първо трябва да разбера как да го направя сериозно. Да не тръгвам ентусиазирано, а да създам някакъв контакт и въз основа на това да изпратя работи. В момента съм художник на свободна практика, но както всички знаем, в България е трудно човек да работи по специалността си и мога без неудобство да заявя, че се занимавам с леки ремонтни дейности. Много обичам да правя дизайн и оформление, включително да върша неща като лепене на плоскости, лайсни, други такива. Опитах да учителствам, но не беше добра идея и затова се насочих към правене на нещо с ръце, където също изразявам нещо.

В същото време аз знам за самоуки художници, незавършили Академия, които през интернет продават много активно произведения, за които не може да се каже, че са истинско изкуство. Как си обяснявате това разминаване?

Отново глобализацията помага, защото търговията много се улеснява по интернет. Аз познавам обаче и много талантливи самоуки художници, които имат нещо много самобитно и твърдят, че именно завършването на Академия ще убие уникалното в тях. Донякъде съм съгласна, визирайки да речем Росен Рашев – Рошпака. Но друг път самоуки художници лансират нещо, което не осъзнават, копират. Създават нещо, без да носят авторска отговорност защо го правят. Те не са автори, а по-скоро изпълнители, които са в сферата на комерсиалното, на някаква ниша в пазара.
За съжаление, изкуството и парите не вървят заедно, духовността не се купува, не винаги плащайки получаваш качествено произведение. Велики худож- ници са били много бедни, но са изобразявали стойностни неща. Сега живеем в материален свят, в който все по-малко хора имат културни ценности. Те се интересуват от попкултура, от дизайнерски марки, от престижа – кое колко е по-скъпо. Ако тези хора имаха поне малко желание да се запознаят с нещо истинско в свободното си време, да влязат в галерия, кино, театър, да погледнат нещо там, но за съжаление не става така. Това е страшно, защото липсата на духовност става все по-голяма и тази пропаст все повече се разраства.

Вие лично колко време смятате, че ще издържите да живеете по този начин – правейки различни неща, без да можете да се издържате от изкуство и да се реализирате според вашето призвание?

Мисля, че животът ми ще протече така, защото е невъзможно да се променя. Винаги бих работила нещо, където трудът се уважава. А творчеството идва в момент на изблик и аз просто правя своите неща, казвайки си: „Не ме интересува дали ще ме приемат или отхвърлят, ВАЖНОТО Е ДА СЪМ ИСТИНСКА! Може би някога ще видят нещата ми.“ Не държа да съм на всеки афиш и във всяка изложба, а и понякога нямаш смелост да се показваш, защото се сравняваш с твои колеги, които следят тенденциите, имат развитие, а ти смяташ, че не можеш да наредиш работата си до техните. Обаче творенето е процес, който не може да бъде спрян – или го правиш или не. Той отнема изключително много енергия – емоционална, духовна и вътрешна, а това може да се балансира с някаква чисто човешка дейност, нормална работа – рязане, лепене, вършене на нещо полезно и практично. Там ти се разтоварваш от отговорността, от емоциите, от гнева. Там ти си направил нещо – съградил си, иззидал си, залепил си, нищо не си разрушил, гледал си да си полезен по някакъв начин. Аз не живея в собствен свят, искам да бъда полезна с нещо, да нося отговорност. Гледам да си намеря работа – каквато и да е, но да не се затварям като какавида. Ще продължавам да рисувам, защото това е нещо, което идва с теб и си отива с теб. Аз го правя, когато го усещам като част от мен, не само за да се покажа. То може да стои някъде с години, забутано, обаче трябва да го извадя, когато съм способна, за да не отлети…




ОБРАЗИ ПРЕПЛЕТЕНИ В ЖИВОТ, ЛЮБОВ И СМЪРТ

/Един отзив за изложбата от поета Драгни Драгнев/

Художествената галерия в град Добрич отвори врати за нова изложба. Бяха показани десетина-дванайсет огромни по размер картини – живопис и рисунки – на художничката Жулиета Койчева от София. Разгледах творбите й – бях изумен от мащаба им. Взаимодействие между мъжки и женски фигури и полуголи и голи тела в различни физически, духовни и нравствени състояния – горди, влюбени, борбени, отегчени, уплашени, наранени. ...Опитах се да си представя каква енергия носи този едър и могъщ рисунък, този дързък художествен замах и изблик на Ж. Койчева. В търсенето на силата и красотата в общуването между мъже и жени художничката без колебание посяга към митични герои и ги пренася във времето, в което живеем днес... Отдавна не бях виждал млад художник да изографисва по този начин мъж и жена като Адам и Ева, милостиви, сърдечни и едновременно сурови един към друг. Тук дори усещам полъх от Апокалипсиса, описан в библейски текстове и сцени. Могъщият дух на тези образи, преплетени в живот, любов и смърт, личи във всяко изображение на Жулиета Койчева. С две думи – художествен фурор. Добричката галерия отколе не е била арена на такова пиршество на свободния човешкия дух. Изпитах упоение и радост и при запознанството  си със софиянката с четка и палитра в ръка. Видя ми се горда и силна млада жена. Дори си помислих, че ако стисне камък, камъкът вода ще пусне...