УЛЯНА АНДРЕЕНКО


За книгата на Валентина Добринчева „ПОСВЕЩЕНИЕ“

Не обичам литературното посредничество, защото смятам, че четенето е интимен акт, но мисля, че все пак уважаемият читател трябва да бъде подтикван от време на време към откривателство. А в книгата на Валентина Добринчева „Посвещение“, повярвайте ми, има какво да се открива. Това е една от основните причини да участвам в редактирането на текстовете. Другата причина е поезията. Ако възприемате поезията като ритмизирано, асоциативно, многопластово отекване на света в душата на твореца, пресъздадено с изненадващи метафорични образи и чувства, то значи, че творбите на Валентина са едно поетично избухване. Прозаичният строеж на речта е само външната форма, избрана от авторката заради по-голямата свобода, която получават нейните поетични умозрения . Дано последният израз не прозвучи като умишлено търсен оксиморон. Истината е, че Добринчева има действително умозрителна творческа нагласа. Тя наблюдава, описва, проницателно анализира различни обекти и явления от света на природата и човека, но нейното изключително асоциативно мислене пресътворява обикновеното, често пъти незабележимото , а понякога и почти тривиалното в неочаквани, ярки, запомнящи се образи, прави изненадващи метафорични препратки към различни пластове на битието. Хрумвало ли е някому да възприеме една ерозирала скала на брега като застаряваща актриса в бална рокля, готова да стъпи с десния си крак на червения килим? Дълго време тя е била любовница на вятъра и слънцето, а сега очаква последния си брак – този с морето, примирена, че вече няма да е известна, но с надежда за повече ласки и нежност. /„Ажурната скала/ Колко от нас биха приели пръснатите по пясъка жълти плочки за „жълтиците, с които брегът се откупва от първородната стихия на морето“ или да види брега и морето като двама богове, седнали край хазартната маса на времето?! / „Жълтиците на брега“/ Кой ще погледне на себе си като на „археолог разравящ пластовете на хилядолетията“, докато плува към руините в другия край на соленото езеро, а достигайки до редовете „избелели от биография камъни“, ще реши, че пред него е „вратата на времето“. /“Вратата на времето“/
1
 Понякога изненадващите образи процеждат закачливата усмивка на авторката през неочакваната си еротична окраска. Разцъфналата шипка ни се представя като пленителна дама – царица на пролетните балове, която приковава погледите с „невинните розово-златни брошки“ обсипали роклята ѝ, а после „удавя в плътните си зелени дипли обожателите… Възхитеният е погълнат, а мадам поема за следващия кралски бал…“ /„Мадам Шипка“/ Ставаме свидетели и на любовния живот на печката, която гори „плавно и безразлично с пъновете от конфекцията“/борсата за дърва/ и се разгаря „от любовна страст… с буйнокосите „момчурляци от полето“. / „Гладът на печката“/ Проследяваме и щурането на две гигантски пеперуди, събиращи плодови парфюми от цъфналите диви плодни дръвчета. Ароматният сок ги възбужда „и пеперудите са завладени от греховни мисли… но не стигат докрай“ . Съвсем умишлено преразказвам и цитирам малко повече, защото смятам, че най-добрият рекламен агент за всяка книга е текстът, стига разбира се да има какво да се рекламира. Мисля, че за последното вече сте убедени. Когато започнахме обсъждането на бъдещата книга, първите спорове бяха около жанровото определение. Ту формата, ту съдържанието, ту спецификата на езиковия емоционален пълнеж бягаха от познатите жанрови параметри. Накрая все пак се спряхме на формулата „поезия в проза“ и решихме, че трябва да присъства в заглавието като предупреждение към читателя, че не бива да има обичайните очаквания, когато отвори тази книга. На прозата в нея ѝ липсва сюжетното развитие, а случките, доколкото ги има, са поднесени като снимков материал, който авторката коментира, фокусирайки се върху детайлите, като ги превръща в една необикновена дантела от асоциации. Поезията в тази книга също е в необичайни дрехи. Наистина не липсват и традиционните поетични изразни средства, но истински поетичното в словесната тъкан на творбите, специалният поетичен код е в неповторимото одухотворяване на различни късчета от природата, използвани като своеобразен лакмус за проявите на човешкото в неговото емоционално и социално битие. Валентина не илюстрира, тя открива връзката, взаимното оглеждане – на човека в природата и на природата в човека, в степен, за която ни призовават мнозина от духовните учители на човечеството. Това ни е подсказано първо от самото структуриране на книгата. В началото творбите бяха обособени в части, носещи имената на сезоните, с които бяха свързани, но после авторката избра заглавия, подсказващи връзката природа – човек. Така пролетта стана „Събуждане“, лятото – „Зрялост“, есента – „Мъдрост“, а зимата – „Вечност“. Авторските коментари за природните сезони, които предшестват всяка част, внасят допълнителна яснота по този избор.
2
 Но това все още е в сферата на външното, лесно различимото внушение. Изострената сетивност, силно развитото асоциативно мислене на Добринчева постигат много повече, като ѝ дават възможност да смъкне кожата на света, да оголи нервите и мускулите му и да покаже тяхната непозната, различна роля за функционирането на Живота. Много и различни са късчетата природа – познати и обикновени, а понякога едва забележими, които авторката ни заставя да видим с нейните очи, да разгадаем истинското им значение за нашето съществуване. „Народът на кокичетата“ живее скромно и мъдро, свел глава към земята, за да не забравя през краткия си живот откъде идва. „Белият му цвят е събрал в едно всички багри на Вселената … напомня за безкрая… и ни повежда със себе си към светлината.“ „Народът на кърлежите“ пък не ни прощава за разсеяните стъпки и така ни помага „ да вървим с охота, но и с известна предпазливост…“ /„Кърлежани“/ А лианите – „грешници“ сред гората са сплели в сложен възел телата си и ни разкриват същността на „пожеланата близост“, като сливат движенията си в „ кълбо от неповярвано щастие“./ „Лианите на нашите отношения“/ Един красив камък, притаен до нежната вода на реката и мъхът, вплитащ пръсти в дланите му, сякаш ни показват какво е любов – без изпитания, без стремеж за надмощие и без раздели, само едно бавно опознаване и проникване един в друг – идеалната двойка за всички времена. А реката е като разбираща майка и ги благославя с обич./ „Край реката“/ Запомня се и образът на морската вода – прозрачна, дълбоко емоционална и многолика. „За да изрази мислите си, морската вода има нужда от скала“ Точно при срещата си с твърдта на скалата тя проявява своята многоликост и емоционален характер. Когато не успее да облее камъка, водата се отдръпва като нацупено девойче. Друг път „леко се плъзва над ръба му – както малкото дете едва на пръсти подава носа си на масата на големите“, а понякога, внезапно избуяла, водата „с лекота превзема камъка и го измива както майка новороденото си“…/ „Различният живот на водата“/. Творбите на Валентина Добринчева предлагат още много неочаквани образи, провокиращи възприятията и мисълта ни, но оставям читателят да си ги открива сам.
 Ще завърша това представяне на книгата „Посвещение“ с поглед към петата ѝ част, която и за мене беше изненада, защото липсваше в първоначалния проект, над който работих. Тук природата се е оттеглила напълно . Творбите / с изключение на „Червило“ и „Слънчовка“/ са в духа на старите черно-бели филмови ленти. На фокус е изцяло човекът – обикновен, посивял от ежедневие, но все още крачещ нанякъде.
3
 За един литературен критик с подреден естетически вкус тази последна част навярно не се вписва в художествената тъкан на книгата. Да си призная, и на мене ми хрумнаха подобни мисли, но сега се радвам, че авторката послуша себе си. И не само заради новите философски прозрения за стария „малък човек“, а най-вече заради познати образи като например „пазачът“ и „пътят“, осветени по невероятен начин от възможно най-странните житейски ъгли. Пазачът на бариерата за входа на обществения паркинг умее да прави деня „благословен и по-светъл“ само с един единствен жест. „Аве!“ – казва вдигнатата му нагоре ръка, подготвяща всеки за поредната му битка с живота. „Пазачът на бариерата по моя път, вдигаща се всеки ден да ме пропусне да извърша куп грешни стъпки, бе като обещание за безсмъртие.“ /„Пазач“/. Пътят на човешкото всекидневие е по-скоро път на повторението, отколкото на развитието. Най-важни по него се оказват детайлите – буренясал двор на изоставена къща и внезапно появил се там млад мъж, съседът-помагач, майката, изпращаща сина си на работа, старецът, жаден да поговори с някого. Ако внимателно вникваш в тези детайли, пътят на всекидневието се превръща в разказвач и учител, който налива „вода в стомната на твоя живот – такъв, какъвто си го направил“ /„Пътят“/. Моят безспорен фаворит от финалните творби в книгата обаче е миниатюрата „Началото и краят“. Изумително е да откриеш в графиката на две числа – 69 и 96 историята на една любовна връзка. Първото символизира началото на връзката, когато двамата са обърнати един към друг и „искат да бъдат едно цяло… да се слеят… в едно същество.“ Графично второто число означава краят – „Негодувание от общото легло – гръб в гръб,… без общи мисли и общо настояще, единствено с желание… за своя част от общото“. Дори само това художествено откритие на Валентина Добринчева оправдава присъствието на тази пета част в книгата. В началото бях малко озадачена от заглавието ѝ „Бъдеще“. После реших, че то може да означава две неща : намек, че след „Вечността“ цикълът на Живота отново се завърта, или скрита надежда, че човекът най-сетне ще започне да се вглежда по-внимателно и зряло в себе си и в света и може би, откривайки своите устои, ще открие и истинския смисъл да бъде част от Вселената.
 Решавай ти, читателю! И ползотворна работа над книгата!

САШО СЕРАФИМОВ

За книгата „ПОСВЕЩЕНИЕ“ /Поезия в проза/ на Валентина Добринчева, 2018 г., ИК „Литературен форум“

Ще започна като човек, който толкова много се е търкалял в прахоляка на живота, че вече е хванал мъх по тялото и душата си и рядко му се случва да чуе чистия глас на природата. Така съм се омъхестил, че приемам света от репродуктивните удобства на науката и неустоимата прегръдка на нейните изделия. И когато открия как в изречението тече един горски ручей, или стария градски фенер разказва за нощния си бал, или усетя аромата на цъфналата круша, или се захласна по описанието на слънчогледа: „Стеблото е здраво стъпило в почвата, идва ти да го прегърнеш. Главите са обгърнати от нежни зелени ръчички, увили се около пъпката в бодлива спирална розетка. Можеш да тръгнеш по затворените коридори и да се хипнотизираш от съвършенството…“ – сякаш съм се върнал в детството си при първите кокичета, когато обикаляхме крайградските поляни, омагьосани от първата приказна зеленина на пролетта. „В края на февруари излиза народът на кокичетата. Поляните са бели, но това не е снегът, а са милионите им наметала…“ Смъква ми се многогодишната маска на възрастта. Но маската ми пада и от усещането, че някой е изтрил социалната мъгла пред очите ми, обхванала ни като ламя, изяждаща всяко чувство за добро и зло. Краткият есеистичен разказ на Добринчева за самотния щъркел, напразно зовящ своята любима с тракането на клюна, ме връща към чистата сълза, пролята за убитата невинност, с която се блъскаме навсякъде в живота си и не я осъзнаваме. А в поетичния текст за козела в „животинския двор на стопанството, където всички обитатели са нещастни..“ безхитростно, но отчетливо в стила на Джералд Даръл тя разказва за сблъсъка на гордото животно с човешкия свят. С простота, лекота на представата и лъчезарие са облъхнати текстовете в книгата „Посвещение“. И същевременно една изисканост, прецизност в словото, която повежда читателя в драматичните социални и природни противоречия в живота.




ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА е родена на 2 юли 1976 г. в град Добрич. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, София, специалност „Филмова и телевизионна режисура“. От 2003 до 2009 г. е главен редактор на вестник „Антимовски хан“. От 1 януари 2009 г. е член на екипа на Дарик радио Добрич. През 2010 г. издава първата си поетична книга със заглавие „Шипка“, издателство „Литературен форум“, библиотека „Българска сбирка“. В началото на 2018 г. излиза книгата „Посвещение“ – Поезия в проза, издателство „Литературен форум“, с илюстрации от Радостина Милушева и редактор Уляна Андреенко.


СЛЪНЧОВКА (из книгата "Посвещение")

Днес небето се пробуди кисело, защото не можа да се огледа в своето огледало – морето. Дори усмихнатото слънце не го разведри, когато се показа с малко закъснение. Огледалото бе помътняло и това си е. Небето тръгна да разследва причините. Не бе нужно много време и усилие – всички загасващи звездици му казаха, че снощи пийналият вятър е вилнял и е играл до късно с леконравната вода, разбърквайки вълните ѝ, затова сега не е гладка и прозирна, а надраскана от пясъка и не отразява нищо. Морето спеше още и не искаше никой да го безпокои след като бе стояло до късно с дръзкия вятър.
Небето се цупи, цупи, но накрая се вгледа в слънцето. Дано поне от него дойде малко настроение в този крив ден. Странно, и слънцето не светеше както обичайно, а сякаш с половината от силата си. Все едно и то имаше нужда от още сън. На небето обаче не му се занимаваше повече – няма да седне да рови сега в мръсното бельо на всички други богове. Ще почака нещо да се появи.
Тъкмо в този миг съгледа, че на най-малкия кей в бялата лагуна на потъналото в сън черно море, един мъж с две деца хвана една слънчовка.
От сутринта, и те като небето се чудеха какво му става на този ден – защо слънцето е слабо, небето – намусено и как може вятърът толкова да разроши морето и да го разбълбука, че балончетата още да се премятат и да вдигат пясъка, пречейки на рибите да видят стръвта им. А бяха купили такива вкусни бели червеи и миди! Тюхкаха се, вадиха празни въдици и накрая – по обяд, като се отказаха от риболова, намериха на последната заложена пръчка една лакома златиста рибка, захапала кукичка за кефал – три пъти по-голяма от устата й. Тя бе малка, учудена, цялата на златни петънца, а очите ѝ – жълти с червени точици – както децата рисуват слънцето с лъчите му.
И тогава сякаш самото слънце изгря за небето – с малката рибка, и небето се успокои, че и този ден слънчева светлина ще огрее света. А децата бързо извадиха големия товар на куката от рибята уста и с шепички пуснаха слънчовката обратно в мътното море.
По-късно малкото дете разказа на майка си, че днес не са уловили нищо, освен една златна рибка.

Публикуваме и нова творба от В. Добринчева:

РОЗАРИУМ

Едрите розови рози ухаят на сладкото, което се прави от цветовете. По-дребните напомнят девойка – сякаш не миришат на нищо, но се долавя чисто, нежно, недостижимо ухание. Най-ситните, които са на снопчета по виещите се храсти, големи колкото парички, те миришат на копринена дантела.
Белите рози, растящи сами, са с аромат на сметана – разбита сладост от мляко – внушават сигурност и лукс. Онези с цвят екрю, като дамско бельо, те миришат на банани, а с един тон по-тъмните с розови пръски – на щедрост. Бледо оранжевите, които имат жълто сърце и по-червеникави краища на венчелистчетата са като дъжд, когато пъхнеш нос в цветовете – запазили са аромата на росата и влагата.
Светлочервената красавица с бурна корона ухае на облаци, а тази с цвят „пепел от рози“ – на увереност. Нейните листа са красиво разперени, като пола за английски валс. По-дребните, съчетали пръски розово и бордо, са като Кармен – властни, обземащи те с томително ярък и силен аромат. В тях има силен градус алкохол.
С някакво нежелание или стеснение, накрая в този цветен карнавал, стигаме до странните, загадъчни жълти – пастелни, едри и някак тъжни, с елегантни и нежно разтворени дрехи. Да, точно като чувството, което пораждат, те миришат на отчужденост, враждебност, на острие, което е готово да се забие. Откриваме обаче и бледожълта роза – с мирис на ванилия, също като цвета ѝ, яркорозова – като шекерче от панаир, тъмнорозова – горчива и властна. Според малките момиченца бледочервените ухаят на мечти.
Трудно е да понесеш това, което те залива от различните обитатели на розариума в юнския бален сезон и излизаш зашеметен и влюбен.