ЕФИМ УШЕВ е роден в Златоград през 1959 година. Завършил е гимназия в родния си град и Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Работи във вестниците „Родопски вести“ в Смолян (1985-1988) и в. „Рудозем“ в община Рудозем (1988-1989), основател и гл. редактор на „Златоградски вестник“ (1990). Съставител е на художествено-документалния албум „Златоград“ (София, 1986), в съавторство с писателите Станислав Сивриев и Вели Чаушев. Книгата му със стихове „Кръг“ излиза като „самиздат“ през 1992 г. През 2000 г. е сред съставителите на „Златоградски сборник. Писмен възрожденски паметник от 1852 г. и фототипно приложение“(София, 2000), а през 2002 г. е съставител на фолклорния сборник „Златоградската народна поезия“(София, 2002), включващ 250 родопски песни от Златоградско-Неделинския регион. Нейното второ издание осъществи варненското издателство „Славена“ през 2009. През 2010 същото издателство издаде сборника „Станислав Сивриев в българската литература“, по повод 85-годишнината от рождението на писателя, под съставителството на Ефим Ушев. Също „Славена“ – Варна издаде и негова стихосбирка със заглавие „Аз съм“ (Варна, 2011). Книгата му „Изсуши ме, изгори ме…“. Южнородопският български фолклор в Ксантийско“ излиза през 2012 г., а през 2015 и 2016 излиза трилогията за историята на Златоград и региона под общото заглавие „Златоградски страници“. Нейната ІV-та, последна част, се очаква да излезе през настоящата 2018 г.


ЗАВЪРНАЛИТЕ СЕ ПРИ НАС РОДОПСКИ ПЕСНИ ОТ КСАНТИЙСКО, ОСТАВАТ СРЕД БИСЕРИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР И ПОЕЗИЯ

Преди време бях чувал за един гръцки студент от Музикалния институт в Пловдив, който специализира там български народни танци, а след като завършил висшето ни училище, започнал работа в Ксанти, където обаче преподавал наученото в Пловдив…като „гръцки танци от Тракия“.
За друг ксантиец разбирам, че често можело да бъде забелязан и в Смолян, където посещавал активно както репетиции, така и концертните изпълнения на родопския ансамбъл и други местни фолклорни групи, а видяното успешно „усвоявал“, като обучавал и преподавал на гръцките танцьори в южнородопския град като „песни и танци на помаците от Гърция“…
Сетих се за тези „специалисти“, когато на златоградския площад, в рамките на съвместните ни празници с побратимени Беломорски градове, гръцки групи все по-често ни демонстрират българска музика и танци, „омесена“ тук-таме с някой и друг гръцки инструмент или музикален мотив, а от микрофона обявяват, че сега ще видим „гръцки тракийски танци“...
За гръцки „фолклорист“ пък научавам и в Смолянската регионална библиотека, където активно чел и преписвал намиращите се там в изобилие фолклорни сборници с родопски песни, като по-късно същият се прочул и в Института по български език в БАН, тъй като вече се представял като професор, специалист по…„помашкия фолклор от Гърция“. Същият днес е най-ентусиазираният радетел за популяризиране на „помашките“ песни в северната ни съседка, автор и издател на някои учебни помагала по изучаване на „помашки език“ (помакика глоса), под общо заглавие на поредицата „Учемсо по помацки“; издава и джобни книжлета, които нарича Помашко-гръцки и Гръцко-помашки речници, води и специален сайт, в който представя „помашки“ певци с техни изпълнения.
Като, разбира се, и дума няма да се чуе за усърдно ползваните, т. е. преписваните от него сборници в България и натъманявани в неговия сайт като „помакика трагудя“(помашки песни).
Всъщност, в определянето им като „помашки“ не би имало нищо лошо или нередно, ако това беше в смисъла, който се влага при определянето на шопския, тракийския, македонския, добруджанския фолклор – именно като характерна за региона, но неделима част от българското духовно богатство. Но не! Представянето на родопската песен в Гърция като „помашка“ има един-единствен смисъл и цел – да се отдели, да се отчужди тя от своята българска същност и корен и да се наложи на света да гледа на нея именно като друга, при всички случаи небългарска песен и текст.
Кражба на идентичност, на духовно наследство? Да, но не само! Защото в упоритото и напоследък много активно налагане на всичко наше в Гърция като нещо друго, само да не е българско, прозират ясни политически цели и настроения, които гръцката държава никога не е крила. И чиято политика по тези въпроси доведе дотам, днес в северната част на Гърция да има един религиозен ислямски „анклав“ с турско самосъзнание на жителите му, който може да се нарече „една малка Турция в Гърция“. Защото процесът по т. нар. „помачеене“ в Гърция, чийто адепти са Кокас и компания, е един много закъснял процес, който някои среди там определят като „дълг на гърците след историческата вина пред помаците“ – има се предвид допусканата дълги години турцизация на местното родопско население, улесняваната и насърчавана турска духовна и материална инвазия в тези райони, улесняването също така на свободното пътуване, обучение и инвестиране на местните хора именно в Турция и никъде другаде. Всичко това, основаващо се, разбира се, и на българското безразличие към своите кръвни братя тук, но и на гръцката погрешна политика към българското мохамеданско население, останало по политически причини в територия, предадена им някога за управление.
Но преди да поговорим за събраното в този сборник, нека продължим още малко със започнатото въведение, тъй като е важно това „историческо“ навлизане в темата, уточняващо сложното състояние на българите мохамедани в южната ни съседка днес, когато вече са изгубили българското си самосъзнание, а остатъците на български „огънчета“, като фолклора и езика например, упорито се представят едва ли не като нещо „паднало от Марс“, в най-добрия случай – от времето на древните елини…
Когато говорим за близките до Златоград области, нека имаме предвид следната историческа отпратка, която намираме в предговора към книгата на сръбския изследовател Стефан Веркович, онасловена „Народни песни на македонските българи“, излязла в Белград през 1860 г. Ето следния цитат от него:
„...Също така и в областта на запад от Солун, в Ениджевардарско, Воденско, Негушко, Кожанско и Костурско, повечето от селата са български. Турски села има разпръснати по пътя за Серес около Лахана [Лахан] и в Серската равнина, във Филипийското поле и около Кузлукьой; също така и отвъд р. Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмурджина. Освен същинските турци, има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмурджина; те не знаят друг език освен своя матерен – български. Казвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес пазят християнските си фамилни имена, напр. Алия Петков, Юсуф Христов, Мехмед Марков и др. Тамошното население нарича турците койнари, понеже в Македония са дошли от областта Икониум (Кониех) в Мала Азия… По паланките и градовете има и българи занаятчии, но те всички знаят и гръцки и много от тях се гърчеят, защото – освен в къщи – говорят само гръцки или турски, а в училище децата им учат само гръцки. Изобщо този славянски клон е имал най-нещастна съдба и от всички славяни под турска власт, най-много е изостанал. Без всякаква народна самостоятелност и съзнание, той живее лишен от свои народни старейшини, водачи и наставници – не само мирски, но и духовни; няма свои свещеници и учители на своя език, а е длъжен да държи гръцки и цинцарски попове, а и онези от тях, които по произход са българи, обикновено се гърчеят. Поради тези причини българският език в съдилищата и пред светските власти е трябвало да отстъпи мястото си на турския, а в черквата – на гръцкия език, така че и по селата обикновено не се служи на славянски, а само на гръцки и едва напоследък в някои общини народното съзнание се е пробудило дотолкова, че населението иска богослужение на разбираем език“.
И още от предумата (предговора) на Веркович: „...Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин [болгарин] и езика си наричат български [болгарски], въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари [славяноболгари]“.
Властите в Гърция често се лутат как да наричат тази родопска общност в Западна Тракия, като я обявяват първоначално за „българогласни елини“, по-късно – „славяноезични елини“, още по-късно – за „славяноезични гърци мюсюлмани“. В Енциклопедия от 1936 г. обаче ясно са си казали истината, като срещу думата „помакой“ са отбелязали „българи мюсюлмани“.
Още през 1954 г. обаче започва оня обрат, който довежда постепенно до „малката Турция“ там – с писмо № 1043 от 28 януари главният директор на област Тракия разпорежда писмено на кметовете в Южните Родопи: „Във връзка със заповед на министър-председателя, молим занапред във всички случаи да се използват термините „турчин“-„турско“, вместо „мюсюлманин-мюсюлмански“. Поради това следва да се погрижите за замяната на съществуващите в района различни надписи като „мюсюлманско училище“, „мюсюлманско кметско наместничество“, с турско“…
Въвежда се и изучаването на турски език в редовното гръцко училище, въпреки че майчиният език на децата, това е ясно и за гърци, и за турци, е български. Защо това се прави прозира от излезлия през 60-те години труд на Папахристодулу „Помаците“ – остра реакция срещу усилията на България да приобщи тази част от народа си, независимо от религията му. (Бел. авт.: По-подробно за някои гръцки публикации по проблема пише и родоповедът Владимир Арденски в статията си „За българите мохамедани в Гърция“, сп. Родопи, бр. 2/2004). Авторът нарича помаците „поробен от българите народ“, който не е български, не е и славянски, а смесица, в която преобладавало гръцкото, за което говорело „напълно гръцката им физиономия“, чието езиково побългаряване започнало със завземането на Пловдив и Асеновград от българския цар Иван Александър през 1344 г.
Помаците, казва Папахристодулу, мразели завоевателя си, но като прости скотовъди възприели „бедния български език“, защото бил „лесен и задоволителен за един прост народ от селяни“.
Тази простовата, меко казано, теза, но в по-префинена форма, се подема от адвоката Фотеас в сп. „Зигос“ през 1977 г., когато за първи път се започва „теорията“ за помашкия език, изтъква се заслугата на помаците пред византийците в борбата им против българите… Защо обаче същите тези хора, наречени от Жофроа дьо Вилардуен в „Завладяването на Константинопол“ (1207) именно „българи“, убиват и обезглавяват Бонифаций Монфератски, след което изпращат главата му точно на цар Калоян преди неговия поход към Солун, за Фотеас не е интересно…
През 1990 г. в книгата си „Помаците в Тракия“, авторът Милонас също дава своя „принос“ за това защо са изпуснали това население: „Една от причините за изплъзването на помаците от ръцете ни е, че след 1912 г. ги държахме на ниско духовно и материално равнище. Държахме ги в мрак, защото ни плашеше славянското в езика им и съседството с българите. А не взехме предвид религиозната им връзка с турците…“
През 1995-1996 година започват да се издават множество книги за особеностите на местното население, което продължава активно и до днес. Сред тях са обемистите „Гръцко-помашки речник“ и „Граматика на помашкия език“, както и етнографския труд „Помаците“, и трите с автор Теохаридис, детайлно разгледани от диалектолога Г. Митринов в книгата му „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско“ (София, 2011). Пръст в раната обаче слага сп. „Тахиномодромос“ (1995), в редакционна бележка към статията на Солендакис под заглавие „Как атинската държава турцизира гърците-помаци“. За този автор помаците са потомци на древните елини, но „хитрите гърци обслужват будалите турци“, като острието отново е насочено срещу България – напомня се как помаците потушавали бунта на българите през Априлското въстание…
И така, докато „хитрите“ мъдруват непрестанно как да доказват небългарския характер на населението си, търсейки корените му ту в траките, ту в елините, Турция планомерно и безпрепятствено се впуска в асимилация с всевъзможни, добре познати ѝ начини и методи, най-важния резултат от които е въвеждането на турския език в редовното гръцко училище, а с това и налагането на турско самосъзнание у подрастващите. Оттогава е и станалата крилата фраза в някои гръцки медии, как родителите са започнали да учат турски език от децата си…
Това е духовната атмосфера в Ксантийско в момента, фонът, на който трябваше да се издирят, прослушат, запишат част от текстовете на тамошните родопчани, които сега представяме тук. При преброяването от 2001 г. в Гърция като помаци са се идентифицирали 36 хил. души, от тях 23 хиляди в област Ксанти. От 54 хиляди, обявили себе си за турци, значителна част са също от онези хора от въпросната гръцка Енциклопедия, определени като българи мюсюлмани.
Ето защо сега е много важно, че излиза този сборник с песни от Ксантийския район на Родопите, записани от автентичните им носители, живеещи в множеството селца в този обширен българоезичен регион. Което стана възможно по един проект на СУ „Св. Климент Охридски“, когато седем дни и нощи, прекарани в планината, направихме опит да върнем спомена на тамошните хора към песните на дедите им, запознахме се и с някои изпълнители на автентични родопски песни, които и тук, както и в златоградско, наричат „авелски“, т. е. много стари песни. Важно е, тъй като ще се даде възможност на българската научна общност, а и на по-широки кръгове от българската общественост, да видят и чуят с очи и уши, тъй като дискът с родопските изпълнители от Ксантийско е неразделна част от книгата, на какво там казват „помашки“ песни, сами да преценят кое е „помашкото“ в тях и какво точно означава това. Да се види как песни, в които се пее за поп Костадин („Исорци са са прочули“), в които умиращият от куршум юнак казва: „…на главо́ ми чъ́рква йограде́йте…“ („Пушка пукна“), в които естествено битуват български имена като Цвета, Рада, Динчо, Иван, Юван, Минка, Физа, Юрка, Стоян и пр., упорито се определят като „помашки“…
И друго – макар езикът им да е чисто български, числително-бройната система на хората там сега е турска. Но трябва да се подчертае дебело, че това е така сравнително отскоро – след задължителното въвеждане на турския език в училищата в Ксантийско и Гюмюрджинско, за което вече говорихме. А в народните песни, които местните и до днес пеят, макар и все по-рядко, те ползват българската си бройна система. Защото, както сами казват, така са ги приели песните от „старите“ – дядовци, баби, майки... Което само ни показва приемствеността, чрез която те идват до нас, доказват, че българският език при мохамеданите от Западна Тракия е изконен и извечен, но подложен на постепенно „изтриване“ от една могъща държава със съдействието на друга... И с предателското мълчание на трета! Ето само няколко от многото примери, съдържащи се в родопските песни оттатък границата.
В известната и у нас песен „Тримина братя градеха“, налична и в сборника ми „Златоградска народна поезия“ (София, 2002), изпълнявана там от народния певец от с. Солища (Главки) Али Ронго, ще чуем ясно:
Трими́на бра́тие гра́до граде́ха...
…– Йо́ти ми пла́чиш, по́рвичко ли́бе?...
Отново в негова песен, която е всъщност тамошен вариант на златоградската песен за Костадин и невестата му, певецът не брои конете на турски, а на чист български:
...Ни́та ма сабя сасе́че,
хем си ма, майко, фа́тиха,
де́сет киши́ на ко́ните.
Де́сет киши́ на ко́ните,
на два ма йо́гне ва́лехо...
В прекрасна песен, изпълнявана от певицата от Ксанти Емине Буруджи, родом от с. Демерджик (Димарион), също ще чуем:
Зе́ми бра́два, са́сечай ме,
та ме сто́ри на две, на три,
та ме ме́тни на два йо́гня,
Ми́нке ле, мо́ме...
В песен на младата Нерман Молла, девойката с тъга брои войнишките дни на своя любим, и отново на български:
…Се́дем два, се́дем три де́не,
мо́е са́рце ми е ра́на...
Може да се цитира още, но и тези примери са показателни. Любопитна обаче ще бъде и една друга особеност в сбирката тук – макар много песни да имат свое съответствие и да са изпълнявани и в България днес, разликите в съдържанието им прави впечатление. При нас те са изпълнявани в значително съкратени варианти и се акцентира повече на мелодията. Докато за хората в Ксантийско важен е текста преди всичко. Затова естествено са и по-дълги, изпълнявани обаче от край до край, защото за хората именно съдържанието е култ, за тях е важно цялостното изслушване на разказаната в песента история, случка, съдбата на героите. Което показва генезиса на песните – неделимата връзка на изпятото с реалния живот на местните, с техния бит, от който са се родили текстовете, за да казват днес, че разказаното в еди-коя си песен се е случило в тяхното село; а чутото в друга е станало някога точно в онази местност…
Не може да не отбележим и една друга особеност на събраното в този сборник, което прави напълно безпредметен и излишен какъвто и да е спор по народностното определяне на песните. В много от тях се споменава преживяване или пропътуване на героите именно в български селища и местности, които географски са такива както някога, когато са създавани, така и сега. Затова е интересно кое би било „помашкото“ или „елинското“ в стихове като тези:
…
…На главо́ ми, йо́ркадаш,
на главо́ ми, йогди́це,
на главо́ ми чъ́рква йограде́йте…
…
Зари́нка си йо то́рнала
нис те́нко бра́ло надо́ло,
на Смиле́н го́сте да и́де.
…
Мен ма нале́та, ма́йчо ле…
Хайду́тин да ста́нам,
ма́йчо ле,
с ту́рци да са би́ем...
…
„Да та по́питам, жени́це,
как Пашмакли́ се́ла да на́йдам?“
…
Брей, Дери́дерска коми́то,
брей, Пашмакли́цка войво́до!
И т. н., читателят сам, в уединението си с тази книга, ще се среща с много български селища и местности, където непрекъснато отиват или се връщат героите, ще се убеди в естественото им битуване и връзки с България и българското, с което са пропити тези стари народни текстове. Как иначе да тълкуваме (и необходимо ли е това), онази песен, в която обречената на бездетност жена моли майка си да я заведе не в джамия, не и в някой гръцки манастир, а именно в „Бачковскиен“, и то точно при „калогеронем Стуянен“… Или онази, в която забременялата девойка моли майка си да ѝ извика не други, а точно „деридерцкине докторе“…
Точно с тази цел е включен тук и цикълът златоградски народни песни, в които се споменават пък селища и местности от ксантийската част на Родопа – за да се представи нагледно неделимостта на територията, обитавана от хората в планината, показателно впрочем и за тяхната единна българска народностна същност.
В приложенията към сборника могат да се проследят всички наименования на местности, селищни имена, лични и фамилни имена, споменавани в текстовете, можем да проверим познанията си по диалектните особености на българските говори тук чрез речника, приложен в края на книгата. Все с тази цел, разбира се, е и събраното в цикъла „песни за маса“, типичната чалга на днешните родопчани в Ксантийско, които са нещо съвсем различно от фолклора, но също показателни за развитието както на езика, така и на бита при българите мохамедани. А по-голямата част от пословиците, поговорките и другите народни изрази в съответния раздел, неотбелязани със селище в скоби, вземаме от книгата на местния учител, родом от с. Пулево, Мустафчевско (Мики), Себаедин Караходжа. Книгата му е за особеностите на говора в родното му село и региона и ги вземаме, защото сякаш са „заети“ от фолклорен сборник на дядо Петко Славейков. Разбира се, без авторът и да е чувал, че има такова нещо в България.
Преди обаче да оставим читателя да се наслади на цялостното поетично звучене на тези бисери от българския родопски фолклор и поезия в една до вчера „терра инкогнита“ за нас, откъсната ни за повече от 90 години територия, нека кажем, че голяма благодарност за оказаната помощ дължим на г-н Ахмед Имам, родом от с. Баните (Термес), и на г-н Ахмед Палазлицки-Хюсеиноглу от с. Мемково (Медоса), които ни осигуриха не само изпълнителите, от които записахме повечето текстове, но и някои гръцки публикации на песните, дали ни възможност да сравним записаното с тях и така да имаме по два, някъде и по три варианта на една и съща песен – така както тя е изпълнявана в различните селища на региона, особено интересно като свидетелство за диалектните различия на българския език във всяко едно от тях. Ще отбележа, че вариантите на основните песни, които ги следват, не са номерирани, а се отбелязват само с точки, тъй като от тях вземаме отделни части, несъдържащи се в основния текст.
Благодарим също на талантливия певец от с. Солища (Главки) Али Ронго – особено популярен сред хората някога, сега вече той е изолиран от мощната турска вълна, но и от упоритостта му да устои на силния натиск от определени среди да започне да пее турски фолклор, ако иска отново да бъде канен по съборите, организирани вече по турски тертип и етнографски белези. Оставайки с достойнство в тази си изолация, той риторично задава въпроса как така едно време във всички кафенета и по събори са се пеели „нашите авелски песни“, макар преследвани от гръцките власти, пък сега не може и ни се месят турци… И, парадоксално, днес тези наши песни могат да бъдат чути единствено по гръцки фолклорни събори в Солунско, където нашите певци от Западна Тракия също понякога са канени…
Благодарим, разбира се, и на прекрасната Емине Буруджи, чиито чудесни изпълнения съхраняват завинаги в съкровищницата на българския фолклор неземни по своята красота и поетичност родопски песни от Ксантийско. За съжаление тя е също недолюбвана от съселяните си, не само защото също отказва да мине на турски фолклор. Но и защото си позволява по-волно светско облекло, без задължителните за жената мохамеданка мюсюлмански атрибути.
Разбира се, с чиста съвет можем да отнесем своите благодарности и към останалите изпълнители, малка част от които представяме в прилагания диск.

ДРАГАН ЯБЛАНСКИ

ФОЛКЛОРЪТ Е НАЙ-СЪКРОВЕНО ИЗКУСТВО
Отзив за книгата „ИЗСУШИ МЕ, ИЗГОРИ МЕ“

На фона на геополитическите заигравки с българоезичните мюсюлмани отвъд ГКПП-Златоград, тихо и скромно, както всичките му досегашни книги, излезе оригинален сборник народни песни (вкл. съвременна „чалга“!), пословици, приказки, стародавна топонимия и диалектен речник от поета, журналист и краевед Ефим Ушев.
След падането на „Желязната завеса“, разделяща българоезичното население в сега общоевропейската Родопа планина, златоградският ентусиаст и признат културтрегер поостави „заяждането“ с местните власти в своя „Златоградски вестник“ и обходи всички краища на гръцката област Ксанти, записвайки изчезващите вече останки от автентичен („български“, подчертава Ушев) фолклор на тамошните „помаци“ (или, както те дискретно се наричат, „нашенци“). За разлика от доморасли „хайдути“-гайдарчета, които събираха в Смолян книги на кирилица, за да просвещавали на четмо и писмо българоезичните еврограждани на Република Гърция, Ефим Ушев академично е събрал и отпечатал в съвременна българска транскрипция (с ударения дори!) народните умотворения на едноезичните ни родопски събратя. Приложеният към книгата аудиодиск с автентични изпълнения на южнородопските народни песни, изпълнени от тамошни хора – и самодейци, и професионалисти, не оставя място за политически спекулации. На пазара излезе изискана и академично отговорна книга, с която, макар и твърде късно, българската интелигенция не само документира фолклора на „разделената планина“, но и дава доказателство за европейската отговорност по новосъздаващия се „еврорегион Родопи“. Може да се очаква, че гръцката криза няма да усили притесненията на тамошните родопчани заради цитираните им имена и изпълнения (дано има надлежен „jus autor“!), докато е сигурно, че ежедневният социално-битов и сунитско-държавен натиск на регионалната суперсила (Турция) няма да ги подмине. Все пак творците, дори и майстори на фолклора, често понасят тежести и обременености на епохата, в която живеят. Но бидейки подвластни на времето и на общородопската съдба, в гръцкото село Солища (Главки, община Мики, област Ксанти) тамошните наши все още обобщават с местната мъдрост: „Рекана варви, варви… – аф денизен („морето“ – турцизъм) флазе“. Дано Ефим Ушев продължи своите европейски изследвания в съюзническа Гърция, та в следваща книга да ни съобщи как нашенците там перифразират на диалект сентенцията „Vita brevis, ars longa“ (Животът е кратък, изкуството вечно). Защото фолклорът е най-съкровено изкуство.