МАРТЕН КАЛЕЕВ е от онези автори, които са избрали да извървят своя творчески и житейски път в провинцията, респективно в Монтана, без да се смущават особено от „неудобствата на трудното /извън/светско пробиване“. Роден е на 18 август 1958 година в град Вършец и е „Заслужил гражданин на Вършец“, удостоен с почетния знак на града. Завършил е магистратури по икономика, информатика и информационни технологии, включително и многобройни специализации в български университети. Автор е на девет книги с поезия, проза, есеистика и публицистика, на два сценария, съавтор на учебници по литература и на над 1500 публикации и изяви в различни медии. Носител е на награди, последната от които е „Златно перо“ на СБЖ – 2017 г . за цялостен принос. Занимава се с изобразително изкуство. Има самостоятелна изложба. Негови творби са превеждани на английски и руски. Главен редактор е на алманах „Огоста“. Включен е в Българска журналистическа енциклопедия и в енциклопедията Бележити българи на съвременна България.


Дали ако записваме методично своите мисли върху белия лист, ще се спасяваме от делничното обезличаване, равносилно на методично бавно самоубийство?
Дали като анализираме и разказваме себе си, се самообразоваме ли се самообучаваме?
Как ние изглеждаме в проекцията на обществените нрави и порядки, когато положим до тях изписаното?
Искаме ли да разберем не само, че сме различни, но и защо сме такива?
Рисковано начинание, защото можеш да се окажеш не на нужната висота или да си посредствен анализатор, а образование, което не те развива, е по-опасно дори от невежеството.
Пък и едва ли ще ни подмине сардоническото подмятане – добре е, че сме различни, но не е ли много по-добре да се търсят сходствата помежду ни, особено стойностните сходства? Ако откриваме сходства с аборигени, зулуси или чукчета това едва ли е вдъхновяващо.
Генетичен алел* за доказване на сходството или различието между нас са несъгласията ни. Съгласията ни разтварят във времето. Някак си в тях няма нито предизвикателство, нито очарование. И автоматично и безапелационно ни поставят в графата „втория“ или „следващия“. Разтваряш се като кристалче сол в топла вода. Нищо по-прозаично от топлата вода! Ако продължим да обясняваме в тази посока, наистина рискуваме да обидим интелигентните.
Излезем ли на улицата с автомобил, ще се натъкнем на „ярки доказателства“ за несъгласията, демонстрирани от все по-арогантния хомо автомобилус:
„Всеки, който кара по-бавно от мен е идиот, а всеки, който кара по-бързо, е откачен маниак!“.
А най-често всички ние – и пишещи, и не пишещи, сме там. На улицата, по която тече почти шизофренна надпревара. Всеки търчи нанякъде, всеки бърза, всеки сякаш иска да излезе от кожата си, ако от това зависи някаква важна победа.
Защото животът е улица, някои твърдят – еднопосочна. Може би задънена. Може би! Пишещите, пък и не само те, трябва много да внимават на коя улица са попаднали. Макар рядко да четат съсредоточено своя побратим, инстинктът и дори умерената интелигентност им показва кои са от класата „с джип“, кои са „с лимузините“, кои „с …таратайките“.
Тия, в „таратайките“, понякога най-често твърдят, че не им пука какво мислят ония, „идиотите“ или „маниаците“ в джипките и лимузините. Правят го, защото непременно искат на другите да им пука, че на тях …не им пука. Изглеждат хем независими, горди и предизвикателни, хем добре са си направили сметките. И са до болка наясно, че ако на гърба им няма папагал или маймуна, това още не означава, че щат-нещат, няма да участват в обществения цирк – в ролята на глупака, на шута, на смешно-тъжния палячо, самоотвержено нелеп в опита да понесе себе си и глупостта си.
Оцеляваш, ако си съгласен, поне с повечето неща… Особено със силните на деня. Но прекомерното послушание едва ли прераства в преданост, особено ако трябва да си предан на натрапени представи за днешния свят и нрави.
Но кой да ти гледа и брои преданите!
Те придобиват архаичен и малко комичен привкус – да си предан, може би трябва да си закоравял наивник…
Каквото и да кажем (разбирай, запишем!), след време ще се забрави! Каквото и да направим, може да ни се размине откъм съкрушителни оценки.
Но няма да ти се прости способността, някои го наричат Талант – ако Господ те е дарил с такива – с които караш хората да чувстват, когато те четат.
Четенето се основава на особен вид чувства, които идват много от по-дълбоко и стигат до много по-далеко. С чувствата трябва да се внимава. Защото цената им е висока! Човекът е главно емоция, а след това разум. Отключват ги думата или жестът. Като лавината, която може да се сгромоляса от …вик за помощ. Анализите след нейното връхлитане не винаги дават верни отговори. Ако има оцелели, които да се интересуват от отговорите.
Няма рецепта как да накараш хората да чувстват. При това те се оказват чувствителни само по определени теми.
Пиши си каквото искаш, но не накърнявай егото им!
И точно то се превръща в епицентър на преживяванията у четящия, които нямат ясен и известен алгоритъм на „поражение“. Те, съпреживяванията, се променят. От теб зависи дали ще можеш чрез писанията си да внушиш, че вече съществуваш, че може да те забележат, че има защо да те забележат, като им предложиш преживяване, което не ги е спохождало.
Е, за целта не можеш да им отвориш черепа, за да нахълташ в мозъка им, за да го настроиш или ремонтираш. Или директно да им изкрещиш какво точно искаш да им кажеш. Можеш единствено да им представиш своята тиха обаятелна лудост, смирено и донякъде честно – все пак, да пишеш книги е тежка и изтощителна мания, която понякога те обсебва. И на определена степен ти можеш вече да не си същият.
Ти можеш (е, доколкото можеш?!?) да влезеш в ролята на унищожителя на скуката и палача на спокойствието.
В теб ще се е заселило онова дуенде, което позволява на самия Господ да крещи в главата ти, от което текста засиява с необяснима светлина и озарява душите. Без излишен и помпозен патос, без пророчески и ангелски мъдрости, без богатирски напъни, да кажеш, да прошепнеш нещо много човешко.
Без нищо излишно, без нищо преувеличено.
Без нищетата на таланта!
Нещо като предсказване на великото онемяване, което те спохожда и сграбчва, когато ти си преоткрил своето величие, преходност, грехове, загуби или победи. И си се помирил със света, разгадал си врага отвътре и си го победил с умилостивяване.
Все едно внезапно си прозрял, че само красивото си струва да бъде необятно, че агресията, пошлостта и глупостта няма как да бъдат подминати, заобиколени, но могат да бъдат победени с иронична усмивка, с многозначителен елегантен жест на превъзходство. Превъзходството на мъдрия.
И най-зловещите сфинксове в света са побеждавани от истински мъдрите хора. Дори сатрапите са се страхували от пишещите, защото са помнели древния завет
„Страхувай се повече от нечий език, отколкото от нечия сабя!“
Времето от камъка отхапва, но от написаното не.
В страната ни шетат шайки от прекупвачи на души. За да бъдат озаптени, всеки би следвало да проумее, че той не е проста биологична система, че не е единствено обществено животно, завряло късогледа муцуна под опашката на водачите си, а нещо много по-висше. Той (аз, ти, но всеки ли?) е воля да се преодолее всяко несъвършенство със стремежа към съвършенство, жажда да се търси и постига почтеност, дори когато всички доказателства работят в полза на негодниците. Осмисляне и приемане на преходността като възможност да надвиеш страха, отчаянието, безпътицата.
И всичко започва с четене – вдъхновено, критично, с отхвърляне на онези лесно смилаеми, конформистки, нарцистични произведения и полуфабрикати, в които критериите между възвишено и грозно, между пошлост и почтеност са размити до неузнаваемост, върху които лесно и набързо са скалъпени храмовете на посредствеността. В подобни храмове всеки лесно и бързо може да влезе, но наглостта вече ще е там, няма да те остави да усетиш полъха на иконите и тяхната виталност, философия, красота, а ще ти нашепва безпардонно, че превъзходството на мизантропията, на примитивизма, е спасителна рецепта, шорткът (пряк път – б.а) към Рая. Ще те подканят да се оставиш на дърдоренето, на тананикането, само не се вглъбявай, не се съсредоточавай и ще усетиш колко е приятна посредствеността, на която е томително сладко да ѝ се отдадеш задълго.
А защо не и завинаги?
Като емоционален вампир ще те „хранят“ с блудкавости, представяни от псевдохаризматични и нарцистични чалга хетери, от мегаломани и психопати, докато се превърнеш в декор от масовия нарцисизъм. Придатък на глупостта! Наркоманизиран от националния махмурлук, чрез които разумът ще спре да се бунтува срещу скверните простотии на делника, нормалната логика ще се замъглява, а злобарството лесно ще си проправя път, ако съзре, че някой не е зачел, подценил, пренебрегнал нечие хейтърско его.
Озлоблението подхранва нищета на духа!
А определение за духовност няма! Но само тя може да се превърне в универсален ускорител на съзнанието. Само тя може да спре опошляването на човешките ценности от безотговорността на недалновидните властови изтърсаци.
Живеем само веднъж, но ако го направим както трябва – веднъж дали пък не е достатъчно?
Умеем ли да променяме себе си, така че да променим и света?
Има много фина линия между гениалността и лудостта на писателя, от която започва истинската промяна. Мнозина биха се радвали тази линия да бъде изтрита, защото завръщането към себе си може да се окаже невъзможно.
Страшна е не лудостта на писателя и на твореца изобщо, а невъзможността му да опази вътрешния си компас за човечност.
Съсипете у гениалния представата му за добро и зло, накарайте да вкуси от мизантропията, и той сам ще изтрие всички линии и ориентири. И ще поведе разрушителни демони, които ще оглозгват душите до кокал. Историята помни такива случаи! Припомнете си кои велики умове подкрепяха бомбата над Хирошима, кои възпяваха и настървено търсеха срещи с такива като Сталин и Хитлер. Папата се снимаше с генералите на Райха. Хора от „Кафявата книга“ не само не понесоха вината си за престъпления срещу човечеството, но дори се реализираха като успешни политици и обществени фигури.
Ами у нас как беше?!?
Литературата със своите велики образци може да регулира, да насърчи, да обясни и да вдъхнови не само един човек, а цели народи. Като им създаде самочувствие и нагласи за търсене на възвишеното, което обикновено е под непрекъсната заплаха, но в края на краищата побеждава, тържествува.
Както и да увъртаме, злосторникът от историческа гледна точка е мразен, но не толкова, колкото този, който го е назовавал. Ако посочиш подобен, не дай Бог, да е „човек с влияние“, вероятността да те оглозгат до кокал клони към …неизбежност.
Писателят е призван да опише и изтъкне „предимствата“ на единия или на другия, в сравнение на единия с другия, дори въпреки другия.
Е, не е чудно защо през различни епохи има изгорени книги, преследвани автори!
Но е чудно защо и днес има неразбиране и раздразнение от писателя?
При това в общото раздразнение и системно подценяване участват пишещи хора като журналистите. И не само те! Добре поне, че не го правят всички журналисти.
Колко много писания, в които снизхождението достига границите на презрението. То помпа балоните на глупостта, тя пък генерира бедност, бедността – глупост! Спирала, която нараства с шеметни темпове. Ако съдим от числата на държавния бюджет, много по-приемливо е да се вложат повече пари в полицейщина, отколкото в образование, култура, здравеопазване. Имало недостиг на пари?!? Винаги е имало и ще има такъв!
Птоломеите, египетските фараони, римските императори и последващите царе, папи, крале и прочие властващи в различни епохи – всички те са се оплаквали от недостиг на пари. Но са имали приоритети.
Онези, които са заложили на литературата, изкуствата, науките – те не са изчезнали, за тях се знае. Те са печелили като правило и повечето от войните!
А у нас живите руини следват по петите всеки, който реши да се обрече на каузата „цивилизованост“. Защото вулгарното, което в някои моменти трябва да те спаси от цинизма на обкръжението (забележете кога и как псува българинът, за да му олекне!), се превръща в основна стока, в жалон на развитието, в ефективен инструмент на организираната, щедро финансирана и войнстваща „горда“ посредственост.
Колко много вестници, какъв огромен книжен потоп ежедневно ни залива, някои дори ги раздават „безплатно“. Безплатно ли?!? Само добрите книги настина трябва да се раздават безплатно, дано успеят да извадят от унеса на нищетата и примитивизма повече хора. Макар че днес и университетите правят поредни класирания за попълване на приема – сред двойкаджиите. Представяте ли си какъв потенциал остава извън университети?!? Помните ли Мечо Пух, който казва: „Някои нямат ум, а други нямат и това е!“
И злодеят – агресивният глупак-комбинатор, се превръща в кумир. Особено сред откровено неграмотните или полуграмотните, бедните и живеещите все някак в крайните мизерни квартали. Макар и не само там!
Заражда се псевдокултурата на гетото, където лошият пример на необразования и безработен, оцеляващ само със социални помощи, учи на ум и разум невръстните си деца. И тези деца преждевременно и абсурдно стават родители, за да правят същото след време – неукият и безпросветният поучава невръстния. Жабата в кладенеца не познава океана, тя дори изобщо не се интересува от него. За океана пък важат други приоритети. Жабата е по своему щастлива в кладенеца. Самодостатъчна в мизерията, озлобена и гледаща настървено, защото въпреки всичко, се досеща, че няма живот „втора употреба“, че да стоиш в обществения храм, това изобщо не помага на личната вяра, не те укротява, не храни или облича. Животът ти е отворил вратата, но трябва в него да влезеш сам. Да останеш по почтения начин!
Находчив и острумен автор твърди, че най-първия урок, който ти дава животът е, че си глупак. Дали последния няма да е – че си все същия този глупак. Рей Бредбъри е можел да си позволи да каже всичко, защото неговата ирония е равнозначна на дългия път между тези две „точки“, които обикновено наричаме себепознание.
Целта му не е била процъфтяването на всеобщото хилене, а внезапното проникване в истината преди да се търколи сълзата от окото.
Изследователите твърдят, че японското, ирландското и пр. „чудеса“ се дължат на промяната на настроенията на нациите. Генерална промяна, която започва със слово. Ефектът на пеперудата. Едуард Лоренц през 1972 г., не къде да е, а пред членове на Американската академия на науките обяснява „Може ли движението на крилата на пеперудата в Бразилия да предизвика торнадо в Тексас?“
Това кара ирландският посланик Джефри Кийтинг в различно време да си прошепне на езика на келтите великата истина
„Когато не си голям, трябва да си умен!“
И от 183,7 милиарда евро, 20 милиарда са заделени за наука, 25,8 – за образование! От Ирландия за Ирландия, за ирландците! За духовност! Годината е 2007. Ефектът на пеперудата си е свършил работата.
У нас можем да запитаме всеки пишещ – къде е знанието в информацията, къде е мъдростта в знанието, къде е моралът в комерсиализацията на книгата? И най-вече – къде се дянаха чувствата, в какво мутираха те сред потопа на рекламна (и не само!) безвкусица? Предполагат ли се, обуславят ли се или просто се отричат?
В хуманната ценностна система трябва да отделим място за честни отговори. Писателят разчита на чувствата, гради доверие с измислици. Колкото по-добре измислени, толкова по-истински. Затова той честно може да заяви: „Аз не съм лекаря, аз съм болката!“… Но обществото ни има крещяща нужда от лекар, защото е пренаселено с болки, някои непоносими.
Все по-откровено признаваме, че „образователните ритми“ – по определението на Алфред Уайтхед, затихват все повече и повече. Органически вече го усещаме. В България общото състояние на амок, на бездуховност и безпътица са много по-страшни от бедността и епидемиите.
Държава, в която вече се намират хора да предлагат за продан сърцето си, е банкрутирала, изчерпана. Видях обявата в интернет! Не беше шега.
Какво да очакваме от нея! Толкова я отричахме и хулехме тази държава, че я разсипахме до основи. Възможната хипотеза, наложена от реалиите тук и сега –
от отчаяние озверяваме дори към себе си.
Как да пишеш за това, но и как да не пишеш за това? Хората са обръгнали на страхове и несигурност, не искат да препрочитат себе си. Свикнали да са умерено депресирани, да живеят изоставени от самите себе си, с цели и планове на еднодневки. Проумели, че ако чудесата се раждат в сънища и надежди, то те умират в досега с всекидневието. Отвсякъде им повтарят, че „утре, утре, утре“, а не днес, ще се усмихне просторът. Само да потърпят. Да се стегнат. Предчувстват смътно, че навън ги дебнат многоглави и уродливи коалиции, подли съглашателства, заченати в леговищата на бездуховни олигарси. Ако не си опичат акъла, демоните ще ги погълнат.
Тогава защо да четат?
В пространството се спотайва цяла машина за манипулация. Можем да цитираме нейни похвати, методи, прийоми за дезориентация и контролиране на масовото съзнание. Ще цитирам в съкратен вариант:
1. Разсейване
Основният елемент на социалния контрол е отвличане на вниманието от важните за хората въпроси. Това се случва чрез непрекъснато насищане на медиите с незначителни съобщения, изпращани от управляващия страната политически и икономически кръг. Отвличането на вниманието е съществена възможност гражданите да бъдат лишавани от важни знания в областта на науката, икономиката, психологията, невробиологията и кибернетиката.
Постоянното отвличане на вниманието на хората от реалните социални проблеми, преминаването към теми, които нямат реално значение гарантира, че гражданите са винаги заети с нещо и нямат време да мислят.
2. Създаване на проблем и предлагане на решението му
Този метод се нарича „проблем-реакция-решение“. Създава се проблем, вид „ситуация“, която трябва да предизвика реакция сред населението. Тя, сама по себе си, трябва да изисква приемане на мерките за преодоляването ѝ. Например, изброяването на нарастващо насилие в градските райони или организирането на кървави атаки, които са довели до това гражданите да изискват по-строги мерки за сигурност и политики, ограничаващи гражданските свободи. Или, осланяне на икономическата криза, за да бъдат нарушавани социалните права и да бъдат съкращавани градските услуги.
3. Процес на постепенно налагане
За да наложиш една непопулярна мярка, трябва да го правиш постепенно – ден след ден, година след година. По този начин са налагани принципно нови социално-икономически условия (неолиберализма) през 80-те и 90-те години на миналия век.
Намаляването на функциите на държавата, приватизацията, несигурността, нестабилността, масовата безработица, заплатите, които вече не осигуряват достоен живот – ако всичко това се случи по едно и също време, най-вероятно ще доведе до революция.
4. Отлагане
Друг начин да се прокара непопулярно решение – да се представи като „болезнено и необходимо“ и се постигне в момента съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се споразумеят с държавата и с бизнеса за лица, пострадали в бъдеще, отколкото в настоящето. Първо, защото ситуацията няма да се случи веднага. И второ, защото хората по целия свят са склонни винаги да таят наивната надежда, че „утре ще бъде по-добре“, и че жертвите, поискани от тях, ще бъдат избегнати. Това дава възможност на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да я приемат, когато му дойде времето.
5. Третиране на хората като малки деца
Някои промоционални изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и тон, като че ли хората отпред са деца в училищна възраст със забавяне в развитието, или са психически болни лица.
Заради печалбата, някой се опитва да заблуди слушателя, използвайки инфантилни завои на словото. Защо? Ако някой се отнася към човека както към дете на не повече от 12 години, има голяма вероятност реакцията на човека да не е критична оценка, която е характерната за порасналите.
6. Фокусиране върху емоциите много повече от предлагането на храна за размисъл
Въздействието на емоцията е класическата техника, която се опитва да блокира способността на хората да правят рационален анализ и, в крайна сметка, до голяма степен ги лишава от способността на критично мислене. Освен това, използването на емоционален фактор позволява да се отвори вратата на подсъзнанието, за да се насложат там мисли, желания, страхове, принуда или постоянен модел на поведение.
7. Поддържане на невежество сред населението и култивиране на посредственост
Целта е да се гарантира, че хората не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани и да се огъват на чуждата воля. Качеството на образованието за по-ниските слоеве на обществото се снижава. Масите са бедни и посредствени, така че невежеството, което отделя по-ниски от по-високите социални класи, да остане на ниво, което ниските класи не могат да преодолеят.
8. Насърчаване на хората да се възхищават на посредствеността
Въвеждане в населението на мислене, че е хубаво или правилно да бъдеш глупав, вулгарен и необразован.
9. Засилване на чувството за вина
Внушаване на човека да вярва, че само той е виновен за собствените си нещастия, които се случват поради липсата на негови умствени способности, умения или усилия. В резултат на това, вместо да се бунтува срещу икономическата система, човек започва да се впуска в самоунижение, обвинява се, причинявайки си депресия, което води, наред с други неща, до застой. Без действие, за всяка революция не може и да иде реч!
10. Да знаеш за хората повече, отколкото те знаят за себе си
През последните 50 години напредъкът в науката доведе до образуването на разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която се ползва и се упражнява от управляващите класи.
Благодарение на невробиологията и приложната психология, „системата“ има на свое разположение задълбочени познания за човека, както по физиология, така и по психология. Тя е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма мощност и повече хора под контрола ѝ.“
Това са официално признати факти. Могат да се намерят в студии, монографии, в наръчници на новия тип агитатори и пиари (Вж. Чомски). Когато чета подобни неща, разбирам, че добротата винаги има своите граници, а наглостта и лицемерието клонят към безкрайност. Когато обслужваме чудовищните интереси на успех на всяка цена, въпреки всичко, можем ли да очакваме хуманна отплата? И майката на Калигула, макар и сама отлично да е знаела що за стока е синчето ѝ, отвърнала на предупреждаващите я довереници с думите: „Ще сторя всичко, за да го направя император, пък после нека и да ме убие!“
След време, когато палачите, пратени от сина ѝ, дошли, за да я погубят, тя посочила утробата си и извикала:
„Тук, в тази утроба, забийте мечовете!“
Родените в цинични и безскрупулни лаборатории мутанти, дори да носят белезите на гениалност, ще са уродства – те все повече ще се отдалечават от човешката същност. Мечове винаги се намират подръка, за да унищожат утробата на жестокостта.
Има нещо иронично във факта, че на испански думата „успех“ идва от латинската дума exitus, което означава „на изхода“. А там, ако четем литературата, препоръчана от живота – Библията, ни очаква последният изпит.
Е, вярно, няма скъсани, няма и върнати за следващия път.
Но има дълбоко разочаровани и нещастни.
Защото според един английски философ успехът означава да умрем там, където сме избрали, заобиколени от хора, които искаме да са с нас в този момент. За да им поискаме прошка, за да се сбогуваме за последно. Поглед, дума, жест – животът преди тръгване. Нищо повече! Ако сме пренебрегнали възможността да проумеем тази простичка истина, нищо чудно и в смъртта да бъдем мизерни самотници, дори да тънем в материален разкош.
Дали самоуважението и високото самочувствие „по право“ принадлежат само на човек, спечелил милиони, заемал престижни постове, който се е радвал на почитта на известни хора или често е присъствал на важни събития?
Ами беднякът и неуданикът? Много е изписано по темата. Много майстори на перото са се пробвали върху химерите и проявите на суетата. Дори да са ги обяснили по безкрайно убедителен начин, човекът и човечеството ще продължават да се кланят и на суетата, и на лъскавите дрънкулки на богатството.
Забравят, че последният костюм за вечния път е дървен и без джобове, а пръстените и бижутата надживяват ръцете и телата.
Ако възможността да се чувстваме горди от себе си зависеше единствено от успеха, то самоуважението би било измислица и нищо повече от суета. Може би навлизаме в нов етап – култ към повсеместната идиотия (в древния гръцки смисъл). Едва ли частното изобилие е единственото и най-смислено, и най-важно. Едно е сигурно – осъзнаването е дълъг процес, мъчителен и криволичещ. Може би и това ще е част от естествения и логичен процес, при който изграждаме и утвърждаваме определени представи, за да ги опровергаем. Със собствените си горчивини и разочарования, наречени опит.
Можем да започнем с изследване на душата. Най-силните аргументи, на които вярваме, са там. Ако не искаме модераторите да ни хипнотизират с внушения, че лакомото безскрупулно бездарие е естествен победител, хамелеон, който може да вирее навсякъде и затова трябва да бъде отглеждан като домашен любимец. Монотонна приспивна песен, докато ни залюляват в поредния преход, очакване, съдбоносно начало, за да имат време и ресурс окончателно да окрадат настоящето. А после да посегнат и на нашето бъдеще! Бедността днес е тяхното ловно поле, защото морално деградиралата, неука, безпросветна и лумпенизирана бедност лесно се врича в радикални идеологии, влиза в подли и интересчийски бракове по сметка, отдава се на съблазни. Тя има стойността на изнасилена проститутка – никой не взема на сериозно драмата ѝ.
Може би затова се заех с най-прозаичното упражнение на този свят – ако може да се вярва на древните философи – в поредното си упражнение по умиране, като се опитвах не само да философствам, но и да намирам смислени обяснения. Дори си водя „записки“.
И продължавам да посягам към книгите, в които са кодирани кардиограмите на времето!