През м. април 2017 г. списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян проведоха за шеста поредна година национален конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на българският писател-фантаст Агоп Мелконян. Бяха разгледани 155 творби. До участие бяха допуснати разкази до 1500 думи във всички класически и модерни поджанрове на фантастиката (научна фантастика, фентъзи, ужаси, ню уиърд, приказен реализъм и т.н., включително и жанрово преливане). Разказът „Рашението“ на нашия съгражданин Цв. Мънгов бе отличен от редовното жури на почетното седмо място. Първите 20 творби ще бъдат публикувани в специален брой на сп. „Сборище на тробадури“.

Д-Р ЦВЕТАН МЪНГОВ е роден в Добрич през 1969 г. Той е автор предимно на къси литературни форми, афоризми, сентенции и политически коментари по злободневни теми. Друга негова тема е състоянието на здравната система в България. Скоро предстои да излезе от печат книгата му „10 съвета за отказване от пушенето“.


Генерал „Кучешки зъб“ беше истински объркан. Чувстваше се като идиот. Но не би позволил за нищо на света някой да забележи неувереност...
— Кръгом! Мирно! Кръгом! – войникът се въртеше като пумпал, опитвайки да
остане стабилен върху голата земя отдолу – Говедо ! Казах : застани мирно! Кръгом! Вън!
Куриерът се отдалечи, набивайки крак и изчезна през брезентовата завеса. Стъпките заглъхнаха из търбуха на импровизирания кризисен център. Разположен в система от военни палатки и платнени коридори, центърът напомняше огромен, готов за нападение паяк.
Отнякъде долетя нервен, звънлив смях. Генералът захвърли папката с току-що напечатаните показания. Самият той бе разпитал свидетелите и знаеше какво пише вътре. Едно нищо. Изведнъж му се стори, че е попаднал в някакъв нелеп сън, който непременно ще свърши. Изплю се и пощрака с пръсти. Не сънуваше. Опита да се концентрира, разглеждайки отново картата и сводките с обективни данни ...
* * *
„Кучешки зъб“ ту стискаше лявата си ръка в юмрук, ту я отпускаше сякаш ще му вземат кръв. Животът, който познаваше – кадетското училище, академията, стремителната кариера – бе праволинеен и логичен. Да защити рубеж, да планира атака и дори да осъществи малък десант – всичко това той можеше. И още как ! Всеки един от ордените и медалите, чиито значки лъщяха отляво на мундира, бе заслужил като вдъхновен боец за демокрация по света. Бе отстоявал националните интереси и бе побеждавал – винаги.
И ето, че преди два дни правителството го бе изпратило тук, защото някой решил, че е работа за военните.
Очертаваше се обаче един съществен проблем, който объркваше всичко !
Тук, по дяволите, нямаше врагове !
Просто двама пощаджии посред нощ открили, че градчето Х (3651 души население) изчезнало. Ей тъй, безследно ! Нямало къде да оставят чувалчето. Уплашили се не на шега. Друг град имало на 6 часа каране ! Дали газ и след тридесетина мили, спрели насред нищото, се свързали с полицията. Хеликоптерът със специалния отряд ги открил, облитайки с включен прожектор федерално шосе 39. С това се започнало...
Фактите недвусмислено говореха , че тук, в малката низина, почти в средата на Великите равнини доскоро е имало населено място ! С кино, спортен център и китайски ресторант. Не липсваха и снимки, включително – сателитни. Присъстваше на всички карти. Притежаваше пощенски и телефонен код.
А сега ? Прерия. Трева и ниски храсти, докъдето погледът стига. В зоната се забелязваха и десетина съвсем истински дървета, сякаш нахвърляни от сюрреалист. Случваше се да прелетят птици. Всичко това, разбира се, дразнеше допълнително.
Оглеждайки района с бинокъл, генералът забеляза лисица, която мишкуваше. С лек тръст хищникът навлезе в зоната и изведнъж спря, понамести задните си крака и изпъна муцуна към небето. Започна да се облекчава.
„Кучешки зъб“ свали бавно бинокъла, побеснял. Реши да препрочете протоколите от разпита, които онова спънато говедо му беше донесло от стаята на секретарките. Може би ще открие някаква зацепка, все пак ? Той бе военен, по дяволите, а не някакъв детектив. Но – изчезнал град ? Да, тия горе имаха своите основания. Можеше да ги разбере. Някак си не вървеше да изпратят тук детективи. Генералът въздъхна – моментна слабост, която никой не видя.
* * *
48 ЧАСА ПО-КЪСНО
Къса вибрация отбеляза 3 следобед. Трябваше да започне видеоконферентна връзка с учените. Всъщност те се намираха в една от съседните палатки, но факт, че вече не можеше да ги понася. Не вярваше, че ще успеят да разберат нещо. Ала друга надежда просто нямаше ! По-предния ден неговите момчета ги бяха събирали по заповед на „Кучешки зъб“ из разните университети и лаборатории. Повечето бяха професори в областта на физика, химия, астрономия. Биолози, еколози и теолози също не липсваха. Бяха докарали дори един философ, който току се смееше като невменяем.
Когато разкриха, че в низината допреди няколко дни е имало град, сякаш им инжектираха коктейл стимуланти! Учените защъкаха из зоната като лунатици, боравейки с разните му там апаратури и всевъзможни устройства. „Сякаш двор на психиатрична лечебница за хроници “ – помисли „Кучешки зъб“.
Е, сега трябваше да обяснят какво всъщност е станало. Ако могат. Генералът скептично заразглежда твърде разнообразната като расова принадлежност, възраст и хигиенно състояние сбирщина, която изпълни екрана. Натисна един бутон:
Господа! По заповед на президента трябва лично да докладвам хода на операцията.
Още днес вечерта. Излитам след деветдесет минути. Моля, бъдете кратки! И по възможност – не повтаряйте нищо, което ми е вече известно. Имате думата.
Впери поглед в ъгъла, неподвижен. Умът му продължаваше да работи на високи обороти, търсейки някакъв изход. Къде се беше дянал проклетият Х ? И какво щеше да стане, ако градовете започнеха просто ей тъй да изчезват ? Един по един ? Дали сам Господ не бе слязъл отгоре с нова визия за света ? А ако изневиделица вземе, че възникне град ? А ? Какво ли би било населението в него? Можеше ли някой да е сигурен в каквото и да било при това положение? Ами ако загубим столицата? Внезапно?
Премисляйки тези евентуалности, генералът усети , че му се вие свят.
До съзнанието му достигаха откъслечни думи и изрази от дивотиите, които учените бръщолевеха : „... Не е открита радиация ... съставът на флората е подчертано типичен за района ... свободно преминаване на насекоми през предполагаемата граница ... среща с черна дупка е изключена ... дисконтинуитетна деформация в пространствено – времевото протичане, вероятно неревирзибилна ...някаква роля на руснаците е невероятна, но не и невъзможна ... не отговаря на критериите за масова илюзия ... не се наблюдава активност в близкия Космос ... не са установени разломни линии в кората ... не се наблюдава абнормна активност и в далечния Космос ... Големият адроннен колайдер не е включван през последните седмици ... никой друг колайдер не е пускан напоследък ... подпочвените води естествено прехождат в контурите ... липсват деформации при наблюдение от въздуха ...
... решението го осени внезапно. Как не се бе сетил по-рано! Усети духовен подем. Прииска му се на минутата да разжалва цял взвод. Или да предаде някого на военнополевия съд. Прекъсна с властен жест поредния дърдорко насред „ ...нищо чудно да се рематериализира отново, но все още не знаем, дали ...“ и натисна бутона.
Включи собствения си микрофон, а всички останали заглъхнаха. Придоби тържествен вид.
— Господа! Моля засега никой да не напуска този център. Утре, след завръщането ми от столицата, ще обсъдим допълнителните хонорари и бонуси, които ще получите за сметка на министерството на отбраната, както и всяка друга компенсация за времето и усилията ви. Благодаря за вашите разсъждения и усърдие ! Уверявам ви, че те са от безценна полза за националната сигурност. Всеки един от вас твори историята,
господа ! (Пауза) Днес ще получите отново суха храна, но обещавам,че скоро ще разполагаме с походна кухня тук и ще се насладите на най-доброто, което армията може да ви предложи ! Закривам заседанието.
Екранът потъмня.
* * *
Повика стоящият на пост войник и разпореди : никой да не влиза без доклад, освен при извънредни обстоятелства; хеликоптерът да чака в готовност до второ нареждане. Отвори специалния компютър и свил пръсти, само с показалци насочени напред като пистолети, затрака уверено по клавиатурата:
Секретно. Строго секретно. Лично.
Господин Президент !
Като благодаря за оказаната чест да бъда натоварен с разследването на мистерията около внезапното и вероломно изчезване на град Х, както и да преценя наличието на евентуална вражеска активност и заплаха за националните интереси, докладвам, както следва :
А. Причините, механизмът и прогнозата по отношение изчезването на Х са неясни.
Б. Град Х наистина е изчезнал.
В. При така сложилата се обстановка намирам за единствен изход да атакуваме еднократно, в условията на пълна секретност, района на Х с тактически заряд от 30 килотона, напълно достатъчен, за опустоши цялата площ на бившия град и с това
Г. Ще отпадне проблемът с изчезването му.
Коментар : Грешки винаги са ставали, стават и ще стават. Историята и страната ще ни простят, ако опафкаме по невнимание някакво си там градче, което при това вече го няма. Но ще бъде ясно, че сме го направили ние, без някой да ни води за носа просто тъй.
Д. Който и да е организаторът на това безобразие, след мероприятието по т. В. непременно би стигнал до извода, че не си поплюваме и сме изпълнени с решимост да браним идеалите на свободата и великата си страна. В този смисъл моля санкцията Ви за използване на 1 бр. боеприпас тип „Бледа луна – 30“, след извеждане на военния персонал от зоната на поражение.
* * *
Приготви съобщението за изпращане по секретния канал за връзка.
Бе убеден, че Президентът ще оцени високо аналитичната му способност.
Ето че нещата най-после си идваха по местата. Само един аспект, макар и второстепенен, още не бе уреден.
Какво щяха да правят с цивилните? Всичките тези професори и другите там свидетели? Идеята да участват, а следователно и отговорността бяха негови. Но можеше ли да им се вярва ? Може би – декларации за неразгласяване?
Внезапно си представи шантавия, хилещ се философ ...
Е, този въпрос можеше да почака до утре. Първо щеше да дремне. Решенията често изплуваха неочаквано, но „Кучешки зъб“ винаги намираше правилното.