Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СМИСЪЛЪТ"

СМИСЪЛЪТ

ДРАГНИ ДРАГНЕВ е роден на 5 януари 1939 г. в град Добрич. Дипломира се по специалностите Българска филология и История във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания във Варна, Добрич и София. Първата му поетична книга „Жътва“ излиза през 1976 г. Автор на осем стихосбирки, на повести, романи, новели и исторически драми. Написал е публицистичните книги „Кръгът на Дора Габе“ , „Нашата Дора Габе“ и „Мъдрецът и Птицата“. Стихове на Драгни Драгнев са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член на Съюза на българските писатели.


ЛУДО ВИНО

Моят ден е хубав, но и тъжен… Огледало
на живота ми – живот като на книга.
Още се дивя на поглед и на женско тяло –
по-далеч кураж и път не ми достига.
Млад-зелен живях и страдах – страдам още.
И могили от любов до мен се наредиха…
Дълги дни изроних и преборих тежки нощи.
Стихове на масата ми лудо вино пиха…
Моят ден в годините един и същ остана –
топли ме и ме прегръща, но отваря рана…




НАДЕЖДА

Не съм самотен. Никога в живота си не бях…
Дори насън не срещах самотата.
Но страдах за самотници и дълго плаках с тях.
Във болката им още душата ми се мята…
Във огледалото на времето вървят, вървят
самотни хора – бедни, слаби, изиграни.
Удави се във грехове и сълзи тоя свят.
И виж животът как с надежда все го храни…
Ала надеждата не е във теб, не е у мене.
Набъбва тя и зрее при още неродените…




ЗИМНО УТРО

Чуваш ли ме, скъпа моя…Утрото настана…
Отвори прозореца и поздрави дървото.
Оголяло и без птици…Със гнезда, но умълчани.
Зимно утро…Онемява без криле животът.
Същата картина в мене дух и вяра къса.
Думите ми в стъпките на вятъра се крият.
Чуваш ли ме, скъпа… Виж, че съм навъсен.
Дай ми капка радост – мъката ми да изтрие.
Погледни ме – в мъка си отива любовта ми.
Близо сме, но скоро няма, няма да се съмне.




НЕДЕЛЯ В КАФЕНЕТО

Хубаво е някъде към обед между десет и тринайсет
да почесваш стара болка под сърцето.
Глътката горчи и самодиви във косите си разнасят
от земята до небето на живота медения месец.
Стари са приятелите и домът ти със деца е пълен –
от смеха им бяло клонче свети на ревера ти.
В кафенето устните жужат и ще останеш дълго –
ще ги носиш в своя сън до другата неделя…
Дърпат те отвън гласчета тънки, вика те жената,
наследила всяка твоя радост, мъка, рана…
Ала в погледа и в мрежите от дим се мятат
рамене от пламък, тайни знаци – ще останеш…
Празнично е тука в нещо невидяно, още неоткрито,
а в дома ти през повреден кран неделята изтича…
И когато влизаш на ленивия следобед сред стените,
тихо се завръщаш вкъщи от сърцето на едно момиче…
В своята игра децата ти ще уловят начало на пътека
и ще ровят с пръсти във косата ти наместо гребен…
Виждам, че се бавиш, братко…Или мислиш като всеки,
че в гърнето на живота още има мед за тебе…




МОСТЪТ

Всяка дума твоя е искрица в моята душа.
Украсява дните и съня ми осветява…
Ако носиш болка, с песента си я теша –
радостта ти ме връхлита с дух и тяло…
Ден след ден живота си редим и носим го на длан.
Но се втурва вик, без милост ни събаря –
някой иска да ни раздели, да спре добрия влак,
който тича през сърцата, тия будни гари.
И тогава дума твоя се усмихва и звъни,
топлина поръсва и протяга нежни пръсти,
в кошера ни слага слънчица и пали нови дни…
А в душата все умира нещо и възкръсва.
Все по-крехка става любовта ни, свива колене,
премалява,
търси,
моли всеки миг опора…
Не препускат
на кръвта ни буйните коне,
с птиците, с дъжда, със небесата
не говорим…
Но държи ме дума твоя и в отчаян час.
Още съм на път към теб
и стъпките ми чути.
Здрав е мостът –
цял живот разпънат между нас.
Но едничка твоя дума може да го срути.




ЛЯТОТО

Не мога да го спра… То вече тича
околовръст и по-далече – да избяга
от сълзите на онова момиче
или от вятъра със есенната влага…
А колко дни и нощи все вървяха
с напукани от жажда устни, колко пъти
във пазвите му всички изгоряха…
И колко радост и копнежи в мен размъти.
Не искам да го спра…И нека си отива.
Пристига есента… Добра…И по-красива.




ОЧАКВАНЕ

Не е далече есента… Не е далече…
Над пепелта на лятото се съживява…
Пълзи след вятъра и облаците млечни,
за да напълни дните с празненства и врява.
Не е далече… Утре-вдругиден ще скочи,
понесла тежки листопади, ще повдига
клепача на капчуци – песен да проточат
и да четат на дъждовете книгата.
На път е есента…Но редно е все пак
един добър човек да ѝ изпрати знак…




ЛЮБОВНО ПИСМО

Какво съм дал на тоя свят…Какво съм взел…
Без дъх останах за добро да му говоря,
да му преливам капчици живот, а не превзет
да се усмихвам във очите на просторите…
Ти ме разбра…И тръгна с мен, защото беше в мен
с душа и със сърце – и дните ни се сляха…
И в тоя свят – със ярост и злокоба упоен –
камшиците му върху нас и в нас плющяха…
Благодаря ти… В дирята на старостта дори –
един за друг, в един живот, ще изгорим…




СМИСЪЛЪТ

Градините на времето и на ума са равни,
роднини са, държат се за ръце като деца,
готови са да съберат във шепа
Вселената, невидима за простото око,
да я прегърнат и целунат както подобава
еднакво на мъже и на жени,
да ѝ разкажат за капризите и за възторга –
и за неволите, с които лягаме и ставаме
през всичките си дни и нощи в тоя свят –
в движенията на живота и смъртта…
Градините на времето и на ума…
Те могат да възвърнат и да стоплят всичко,
с което сме пораснали и плачем от тъга,
дори продължаваме да плачем във съня си.
Корема на живота могат да напълнят
градините на времето и на ума –
да го нахранят до насита, да го издоят
и млякото му да дадат не само
на гладните около кофите с боклуци,
но и на човечеството,
което щъка върху земното кълбо
от извивките на нашите нивя и планини
и от ръкавите на Дунав бял
до синята дъга на океани и пустини…
Градините на времето и на ума
не си съперничат, не се препират
кой да живее, кой да ражда,
кой на колене да пада, кой да проси,
да се предава на силните в живота на деня…
Те заедно събират във гнездото си живот
или пресичат времето на пръсти и на гръб,
докато опашката на вятъра фучи, събаря,
помита всичко в пътища и небеса…
Не е достатъчно високообразован да си,
устата ти от приказки да се разчекне
и да поглъщаш като топъл хляб
градините на времето и на ума…
Енергията ти ако не стига да преместиш
развято знамето народно
и песъчинките
на своята и чуждата тъга и радост
от равнината до върха на планината –
безсмислен е животът…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево