Нона НЕЙЧЕВА е родена на 24.01.1985 г. в Добрич. Завършва Начална училищна педагогика с немски език в СУ, а по-късно и Икономика на търговията в УНСС. Стипендиант е в първия технически университет в Германия – „Кароло Вилхелмина“ в Брауншвайг.„Живее щастливо в София“.


ЧЕТИВО ЗА НЕЩО СЕГАШНО И ЗА МИНАЛОТО В НЕГО
(откъси от пътепис)

Пътувам сама с панорамния влак през Цилертал. Планините разцепват въздуха, върховете махат не за сбогом, а за поздрав, че отново минавам от тук. Понякога ми се ще той да се заключава в тази гледка, в алпийските масиви, сред равната зелена трева по хълмовете, сред планинските хора, които са от друга вселена. Те виждат суетата и се дърпат, все едно иска да ги удуши. А на тях им свиди тази свобода и не я разменят за нищо. В мислите си обръщам живота си. В главата ми се преплитат толкова много спомени и надежди, че вагонът ми се струва тесен за целия този вътрешен мой свят.
Влакът е безшумен, а на мен ми се ще да затрака, защото тракането винаги ми напомня на пишещите машини на дядо ми, за които често още мисля. Може би твърде често. Като малка опитвах да разпозная само по шума къде слага удивителни и къде въпросителни. С пренасянето на нов ред сякаш казваше на въздуха да замълчи и той застиваше.
Израснах между двама дядовци. Единият строг, потънал в думите на хартия, прокурорските дела и пишещите машини, а другият мек към мен, загледан дълбоко в хората, учещ как се раздава, без да се съди. И може би затова думите и хората се превърнаха в центъра на моето съществуване. Така е и с бабите – едната е най-милият човек на света, а другата беше най-строгият възпитател. Егати уравновесяването ми подари този живот, поставяйки ме между тези два коренно различни свята, изискващи непрестанна борба за вътрешен баланс, за да не залитнеш. Едно само ги обединяваше – всички викаха: „Не падай!“.
И аз не паднах. Но за да успяваш да пазиш такова равновесие, трябва все да не спираш и да търсиш динамика. Затова често обикалям, пътувам, наяве или в мислите си, в очите на хората или в техните копнежи. Фокусирайки се върху всичко всъщност нямам основен фокус. Нямам и дом. Чувствам целия свят като такъв, но мисля, само в книжарниците намирам онзи покой, който те приковава поне за известно време да не вървиш, да спреш, да подишаш, все едно времето не те гони. Искам да видя всичко. Искам да опознаят всички хора. Искам да погледна вътре в тях. Нищо не ми е по-интересно от хората. Може би защото умея да слушам, без да съдя, често се разпознавам в този цитат от Фицджералд:
„Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми: – Почувстваш ли желание да критикуваш някого – ми рече той – просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.(…) В резултат придобих склонността да пестя преценките си – навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници.“
Пътувам сама с панорамния влак през Цилертал.
Два пъти се влюбвах истински и два пъти не опознах тези, в които се влюбих. Първият път пристигнах с автобус в пет сутринта. Шофьорът беше мил и ме остави на адреса на хотела, където трябваше да отседна първите дни в Брауншвайг, тъй като бях изпуснала сроковете за общежитие. 2005. Оказа се, че бях записала грешно името на улицата. В пет сутринта в малък град в Германия можеше да се разхождам само аз, с големия си куфар, в който съм събрала целия багаж, повече от скромен за година, но за начало достатъчен .
Разхождах се, докато не видях хотел. Влязох, вътре нямаше никой, звънях на звънеца на рецепция, никой не дойде. Освен един мъж по халат, който като ме видя сама с големия куфар, каза, че веднага можел да ми намери работа. Даже не ме остави да му обясня, че съм дошла да уча. Щял да извика приятеля си, който щял да дойде да ме вземе с МЕРЦЕДЕС. Изчаках го само да си влезе в стаята, за да се преоблече, и хукнах. Бягах, бягах така, както може да бяга само момиче с огромен куфар и без роуминг. Намерих уличен телефон. Майка ми ми продиктува верния адрес на хотела. Поспах няколко часа и излязох. Още нямах представа, че неделята е ден за църква в Германия.
Изтощена от 100-те часа път, гладна като куче, спрях пред една пекарна и загледах наредените на витрината хлебчета. Чух глас зад мен: „Гладна ли си?“. Обърнах се, симпатично младо момче. Предложи да ме закара до бензиностанция наблизо, за да ядем кроасани. Без да се замисля, вече бях в колата му. Ядохме кроасани, после се разхождахме в града, пихме лимонада и бира. И после гладът отмина, започна да говори разумът. „Какво правиш с този непознат? Защо му разказа, че си сама и току-що си пристигнала в града?“. Всички подобни въпроси заглушиха преценката колко интелигентно и умно е момчето, колко добре се държи, как спря колата си, видяло гладно момиче пред витрината на затворен магазин. Видяло е глада в очите ми. А истинският, безнадеждният глад, си личи от километри. Изпрати ме до хотела. Изплаших се панически и му дадох грешен телефонен номер.
Често мисля за това. Мисля и аз с какво съм помогнала на непознати, на хора, които наистина имат нужда. Този кроасан няма да забравя никога. Винаги, минавайки пред витрина на пекарна, си мисля за него. За него и за Него.
Но по-често си мисля за това, как ситостта затъпява сетивата, пъха те в черупка и прави от теб мишка. Бях достатъчно разумна да бягам при първото „предложение“, но бях и достатъчно страхлива да се уплаша от човека, който ми помогна. Не помня лицето му. И това ме притеснява най-много. Никога няма да го позная, дори да се блъсна на улицата в него. Помня само, че беше хубаво.
Другото ми голямо влюбване беше в момчето от литературния клуб, с което не се запознах тази година. Гледах го отдалеч, леко сюрреалистичен, потънал в собствения си свят и осъзнаващ колко добре изглежда. С небрежна шапка, хубава коса, която стърчеше отдолу, черно палто и спортни панталони. Вървеше, замислен в себе си и в същото време без да се взима насериозно, крачеше в собствения си свят, приближавайки с цигара в уста. Стиснах си запалката с надеждата, че неговата няма да проработи. И благодарих на Вселената, че наистина стана така.Усмихна се, запали и разменихме погледи – говорим на един език, в който няма смисъл от думи, произнесени на глас.
Беше с хубави, но непочистени обувки (ненавиждам хора с лъснати обувки – значи не ходят никъде и нищо не им се случва) и модерен, шарен, скъп чорап, който по погрешка беше захванал единия му крачол и издаваше чувството, че му е весело и е доволен от живота си.
Размишлявах си, какво ли работи – скъпо облечен, определено бохем, леко шантав и с чувство за хумор (чорапите винаги са най-големия издайник за живота на хората). Очите му, щото нали си поговорихме с очи, докато разменяхме запалката, говореха за дълбоки размисли и интелектуални взаимовръзки.
И докато се чудех, той се усмихваше закачливо, след което се обърна и влезе в някакъв клуб към една книжарница. Всичко си дойде на мястото – книгите просто ти подаряват самоличност.
Срещнах тази втора моя несподелена любов в Берлин. Обичам този град, шарен, свободен, такъв, какъвто си иска. Обичам пътуването с метрото. Всички сме като едно цяло, приклещено под земята, дишаме заедно, усещаме заедно. С тълпите. Тълпите обичам точно рано сутрин в метрото. Тогава, когато парфюмите се смесват и разказват истории. Младо момиче подчертава крехката си възраст и здравословния, модерен начин на живот с аромат на плодове. Невинна, любопитна и цветна. Мачо, тръгнал на лов, е избрал аромата на мускус, който допълва търсещите му очи и големите мускули. Елегантна дама е обвита в облак от лилии. Разпръсква тайнство, красотата и аромат на вечност.
Преди не бях се замисляла, но сега си давам сметка. Да подариш парфюм е като да подариш самоличност. Да нахлупиш маска на някого. Да го направиш такъв, какъвто ти искаш да бъде. Егоистичен и жесток подарък. Парфюмът трябва да разказва за ТЕБ. Да крещи на света какво ти желаеш, как се чувстваш, какво носиш в себе си.
А нощите в Берлин. Те пък са друга магия. Вечерите там се спускат тежко и изведнъж. Улиците замръзват. Гласовете стават по-високи, пейзажът се променя. Вървиш ли в берлинската нощ, ти сякаш разцепваш въздуха, чертаеш с тялото си, стъпките остават след теб следи. Пъстри, какъвто е и градът.
Нощите винаги имат специфичност. Не могат да бъдат сравнявани. Градовете имат своите нощи. Някои са меки и някак отвеяни. Други са твърди, тъмнината им сякаш насича. Не можеш да вземеш със себе си характера на нощта и да го пренесеш другаде. Отиваш еднакъв, цял, познаваш се, а попадаш в различна нощ. И се нагаждаш според законите на града. Настроението си носиш в малкия джоб, но нощта бърка там и го смачква. И ти дава ново. Уж си ти, а не съвсем. И всичките вечери са хубави. Всяка разкрива. Преобръща те.
В Берлин вечер четях книга за млада и свободолюбива италианка в Африка. През страниците помирисвах нейните нощи. Но те не са изцяло нейни. Прочитайки същата книга в друг град, под друго небе с различна късна атмосфера, преживяването би било различно. Може би книгите трябва да бъдат препрочитани на различни места. И само вечер. Светлината на деня разкрива останалата част от тебе и те връща отново към малкия ти джоб. Но нощите отдалечават. За хубаво
Вечер в Берлин често гледах през прозорците, докато се прибирах пеша. Опитвах да отгатна кой е избрал цвета на боята по стените, кой е приготвил чая, който стои в чайника на масата. Ухае ли запалената свещ. Кой е филмът, който гледат. За какво си говорят. Какъв е тембърът на гласовете.
Градът е кошер и трябва да има синергия.
По време на някакъв семинар, преди години, вече не помня, обясняваха, че това е упражнение за добрите търговци. Да наблюдават хората в кафенето, в ресторанта (за прозорци не казаха тогава) и да се опитват да си представят за какво си говорят, какво са правили преди това, какво следва.
Докато се прибера, в главата ми има толкова много сценарии, толкова много миризми, толкова много диалози, че искам да изтръскам всичко със здрав сън. Та това не е упражнение за търговци. Това е упражнение за здрав сън и цветни сънища.
Затова и никога не съм си дърпала пердетата, никога не съм разбирала хората, които се крият зад опънатите щори. Мога ли да лиша някого от сън?! Само ако е чел „Копче за сън“ и само ако съм в малка хижа, пред запалена камина, с изстудено шампанско. Тогава няма да искам никой да спи. Бих ги поканила да празнуваме заедно. Защото наоколо няма да има нищо, все пак, а планината не понася нещастливи хора. Затова и планинските хора са по-други. По-човеци.
А после, когато се прибирах вкъщи в Берлин, една жена ми правеше компания с лампата си. Съседка. Тя имаше най-приказната червена лампа, чиято светлина стопляше целия вътрешен двор. Чувствах я безкрайно близка, защото като мен, само тя заспиваше късно. Пускахме си светлинни сигнали. Следяхме се и се притеснявахме една за друга – когато у тях свети късно вечерта, значи всичко е наред. И тя надничаше често, виждаше ме и се успокояваше, че съм добре. Но лампата ѝ... Какво не бих дала да имам такава лампа с мека червена светлина... И оценявам факта, че макар без интересна лампа, аз също бях фар за нея. Така се ориентирахме в междублоковото пространство, сред всички други скучни хорица, които си лягат в осем. Аз отпивах от моята бира, тя от нейната, всеки сам в своя фар, но и двете си казвахме вътрешно наздраве с усмивка. За малките чудеса и червените лампи. После тя си намери гадже и всичко свърши.
Фар си, когато си сам. После ставаш нечий пристан.
Пътувам сама с панорамния влак и гледам острите върхове срещу мен. Може ли да има нещо по-могъщо от тях?! Не. Тези хора, живеейки там, са толкова заредени с човещина. Планината е като огромен резервоар на човещина, като компас, който насочват хората към хората.
Това са цилерталци. Хора-души.
Каква е тази земя, не зная, знам само, че ражда магични хора.
Най-често си задавам въпроса защо толкова се интересувам от хората. Защо? Защо искам да разбера всичко за човека, не за отделната личност, а за човека като вселена. А те са всичките толкова различни, че щом се запозная с някого, само разбирам по сократски колко нищо не зная.
Интересувам се доста от психология, рових преди половин година в интернет да търся едни непознати за мен нови термини и попаднах на неговия сайт. Гледах снимката му – все едно, че го познавам цял живот. И той се интересуваше от Юнг, професионално се занимаваше с това и беше учил в неговата школа в Цюрих. Писах му, за да ми отговори на въпросите, но той предложи да се срещнем лично. И станахме приятели.
Стояхме в един джин-тоник бар в Берлин и обрисувахме в думи цялата психология на света.
Адвокат, отказал се от мега кариера в Канада, за да прави това, което му харесва, в града, който ти дава пълната свобода да си творец на самия себе си.
При последния ни разговор доц. д-р Ивайло Петров, преди малко повече от две години, мир на праха му, той ми каза: „Всяко ново начало удължава живота“. И допълни: „To be or not to be – това си остава вечния въпрос.“ Тогава не го взех насериозно, но после с времето разбрах какво е искал да ми каже. И оттогава често го цитирам в мислите си. Страхът от промяната е унищожил със сигурност повече хора, отколкото войните. Всяка промяна, дори малката – как да прекараш уикендите си, с какви хора да се срещнеш – винаги е напредък в стремежа да разбереш себе си. Или ще ти хареса много, или ще опознаеш неща, които не ти допадат – все нещо взимаш, за да можеш после да дадеш.
Пътувам сама с панорамния влак. Гледам напред, често и назад. За какво си изживял всичко, ако то не ти служи за основа? Ако се обърнеш към себе си, виждаш ли се? Как ти се струва гледката? Виждаш ли хората, чиито клетки са оставили отпечатък в твоите? Виждаш ли очите, които са те обичали, местата, които са те омагьосвали, думите, които са изменяли и пренареждали твоите основи? Знаеш ли кой си? Изградил ли си добре твоето „аз“? Онези улици помниш ли? Същите, по които си вървял, усмихвайки се? Сещаш ли се как си докосвал сградите, които са те впечатлявали? Как си се навеждал към картините, които са ти харесали, за да проследиш откъде е минала четката? Онези моменти, в които си спирал да мислиш, защото планината сякаш с цялата си мощност, сила и енергия те е приковавала, помниш ли? Усещаш ли морската вода, която гали краката ти, и ехото на човешките гласове, което се отразява между морската повърхност и слънцето? Чуваш ли вълните как са ти шепнали, докато са се разбивали наоколо? Разпознаваш ли се – онзи „ти“, с ококорените очи, в моментите, когато светът те е изненадвал? Виждаш ли хоризонта, дъжда, дъгите, бурите? Виждаш ли градушките, тихите утрини, сутрешната роса, кокичетата през снега и снежните човеци? Шейната ти, колелото, кънките, с които си покорявал своя тогава „малък“, но основополагащ ден – свят.И докато си водя мисловните монолози във влака, навън закапва дъжд. Бъркам в чантата си, за да си потърся телефона и да прочета егоцентрично наум любимото ми собствено стихотворение за летния дъжд. Докато вадя телефона си, намирам дървено сърце с надпис „Благодаря“ на немски, билет от градината на маймуните в Бали, билет от градски транспорт в Прага, касова бележка от бар в Брюксел.
Като малка вярвах, че всеки предмет е жив и има свой собствен живот. Като пораснах, разбрах, че предметите просто имат енергия – от хората, които са ги пипали, от местата, на които са били. Затова и преди, и сега, пазя всичко „хубаво“. Чантата ми сега е пълна с дребни неща от различни хора, места, преживявания. Кошер на енергии. Обичам, докато си вадя ключа или телефона, да извадя поне няколко от тях, да минат между пръстите ми, да ги усетя, да преживея още веднъж нещото, което ме е накарало да пусна в бездънната си чанта това парченце от света със свой собствен живот. Сега, май най-много от всичко, обичам да събирам вкусове. Да се изгарям дълбоко мазохистично, с различни екзотични подправки. Преди повече от десет години имах една съседка от Тунис. Готвеше ми най-вкусната люта риба с една домашна люта паста, която ѝ пращаше майка ѝ. Толкова люта, че трудно се преглъщаше. Но с най-блажения вкус. На една масичка в обща кухня, двете се чувствахме екзотично пред казана на китайчетата, от където миризмата е толкова тежка, че излиза на облаци, влиза ти в носа, дълбае канали в тялото ти и няма изкарване. Обичам китайците, но не успях да заобичам кухнята им. Не европейско-китайската, а тази автентичната. Може би защото ароматите бяха твърде непознати за нас студентите, свикнали да ядем в университетския стол пържени картофи и панирана риба.В зимната градина до кухнята имаше костенурка – единствената агресивна костенурка, която съм виждала. Някой я беше донесъл преди 25 години в това общежитие и тя си обикаляше на свобода сред тревичката там и само чакаше да види гол крак, за да го захапе. Вероятно затова беше оставена от собственика си на заточение в тази градина, без стопанин и без спомени как се е озовала там.Когато казанът завреше, даже тя идваше до затворената врата и отвън с овчи поглед молеше да ѝ намерим още една черупка, за да успее някак си да тушира този облак от непознати миризми, преди той да е разбил прозореца и да ѝ е влязъл и на нея под черупката. Винаги съм яла люто, още от дете, но там се научих, че много лютото може да удави в наслада всичко неприятно около теб. Защото просто обзема сетивата ти напълно, до болка. И до сълзи. От вкусотия. Кара обалаците да си се спуснат сами отново в казана и да се самоотровят. Само костенурката се мъчеше, защото не се престрашихме да ѝ дадем люта риба.Докато си мисля за храна, се сещам, че ще дойдат скоро онези непосилни жеги в България. Аз отново няма да понасям жегата, а с нея ще ненавиждам и храната. Ще ме мъчи слънцето, ако не е близо до море, и мисълта за тежките вкусове, даже и за лютото. Затова не харесвам жегата – убива апетита. Така се менят сезоните на човешкия живот. Не се научих да ям само мед, крем карамел и лицемерие. Имам модерна апликация на телефона си, в която събирам подобно на дневник случки, събития и думи, за да мога да се цитирам после, защото забравям много. Майка ми често говори за това, колко е обичала психологията в университета и как най-важното, което е запомнила е, че най-ценната функция на паметта е умението да се забравя, за да се освобождава пространство за нови мисли, знания и преживявания. Намирам стихотворение, нахвърляно набързо, без особено внимание към препинателни знаци и граматически ограничения: „Летният дъжд разпилява косите ти,милва краката ти,надсмива се,над теб и над лятото.Смелостта на повея отцепва тежкия въздух и мокрите улиции носи обещание за всичко,което предстои да се случи под летния дъжд.Тази вечер.“
Гледам как капките се стичат по прозореца във влака. Всяка проправя своя път по стъклото. Пейзажът се насича и пак има толкова красота в това. Мисля си колко ми липсват добруджанските пейзажи, в какъв контраст са те с тези върхове отвън, които се спускат стремглаво нагоре и надолу и не търпят равновесие. Добруджанските полета са пълната им противоположност. Обичам да пътувам през Добруджа, защото никоя друга гледка не е толкова успокояваща и не носи по този начин мириса на роден край. Разсечени от тесните пътища, увити от редици дървета, тези полета внушават тихо спокойствие и чувство за природно равновесие. Погледът се шири без предели и без граници. Само една равна черта отделя небето. „-Аз съм вашата Добруджа“ пригласят листата на дърветата около пътя, поклащани от вятъра, а слънчогледите, търсейки неуморно слънцето, всъщност убеждават в постоянен оптимизъм.Такива са и хората там. Меки, гледащи навътре в себе си. Голямата равнина сякаш приравнява по еднакъв начин усещането им за света и дълбоката им връзка със земята, с което ги разделя от целия останал свят. Може би липсата на скривалища от жулещото слънце, може би това, че там всичко е равно, ги е научило да са толкова открити. Йовковци. Слънцето те намира навсякъде, също както и вятърът, който не познава препятствия по този край. Добруджа е гостоприемна.Зелена. Жълта. Златна. Равна. Всичко е толкова успоредно на небосклона, че понякога ти се иска да хвърлиш нещо по тази картина, за да я направиш по-усукана. Да вкараш диагонал. Но там природата не търпи неравновесие. Хората също. Мога да ги откроя сред хиляди. В очите им слънчогледите са оставили толкова ярки следи, че самите те търсят слънцето непрестанно. Различни са. Може би заради земята, може би заради това огромно открито пространство, което ги кара да се реят сред него. Рожби на плодородна почва, те се опитват да стъпват поне три педи над нея. Не с носа нагоре, а със сърцето, загледано навътре в себе си и в душата на околните. И този вечен стремеж да гледаш надалеч, защото гледката позволява. Може би това, че в миналото всички са били зависими толкова много от реколтата, ги кара да мислят предимно за днес. Да изпиват на един дъх днешния ден, да го вкусват с наслада, да го консумират с едно такова неописуемо удоволствие и да се опитват да извлекат от него всичко. Без граници. Добруджа, само с тънка черта на небосклона и тъй страшната липса на диагонал. Липсва ми страшно много. Когато съм сред планини, бленувам по равнинните полета, а сред полетата мисля за острите върхове. Защото съм човек и все искам всичко. Не се научих, но се уча да се наслаждавам на момента. Само един човек познавам, който притежаваше това спокойствие да живее точно тук и сега. И той ме отгледа. А аз още се уча да не забравям в какво ме научи да вярвам.Обичах и обичам безкрайно дядо си. А той обичаше безкрайно хората. Вървяхме ръка за ръка – аз малка, руса, крехка, винаги с торба подаръци, а той толкова голям. Виждаше ми се огромен. Заради всичко, което събираше в себе си. Поздравяваше с уважение всеки. Стъпваше тежко. И погледът му такъв беше. Спокоен, тежък, събрал цялата вселенска мъдрост. Разходките с него бяха като срещи със стотици хора. На всяка крачка спираше и говореше с някого. Представяше ме като равен събеседник, дори когато бях на четири. Говореше ми винаги като на възрастен, без капка поучение. Като на истинска дама. Като на официална беседа. Само дето любов се пръскаше от него. Неразривна. Как успяваше да го прави – да ме обича толкова уважително и в същото време толкова близко да беше до мен. Ръка за ръка. Бяхме равни, винаги. Режеше с мен снежинки от хартия, рисувахме, пиехме лимонада. Говорехме за богатствата – за истинските. „Истинските богатства са приятелите“, казваше той. И после пак прекъсвахме разговора, за да се спре и да поздрави някой друг. Беше директор. И стъпките му бяха директорски. Отпиваше директорски. Тежък и спокоен. Не съм го виждала гневен. Не го помня напрегнат. Бохемски беше важно за него човек да се наслаждава на живота, да търси хубавото. От него взех онзи птичи поглед – способността да гледаш на нещата отгоре, да виждаш цялата картина пред детайлите.Усещам още цялата тази любов на дядо ми Петко. Погледнеше ли ме, до дъното на душата ми виждаше. Обич. Ръка за ръка. Бях най-голямото му постижение, заедно със синовете му. Отглеждаше ме като принцеса, без да ме разглези. Напротив. Простите неща ме учеше да виждам. Още е загадка за мен това възпитание. Тази любов. Тази мъдрост. Това уважение към света и хората. Огромното сърце.
Пътувам сама с панорамния влак през Цилертал. Връщам се назад. В рода, в хората, оставили гените си в мене, местата, които са изваяли моето детство. В съзнанието ми изниква старата къща. Помня мириса ѝ. Помня дърветата отвън. Помня колко студени бяха стъпалата на задния вход, където често обичах да сядам. И да потъвам. Чемширът обикаляше от двете страни на пътеката, стискайки я в здрава прегръдка и придържайки я в една линия. Винаги изрядно подрязан. Понякога прабаба ми идваше, нежно говореше за теменужките в очите ми, след това бързо изчезваше, потънала в простотата на ежедневното щастие. Лозата хвърляше дебела сянка на масата под нея. Спомням си как гледах слънцето през процепите на листата. Онова сериозно, потънало в мечти дете, което бях, се наслаждаваше на живота, който кипеше в тази градина. Там възрастните не ме занимаваха, защото и аз не ги занимавах. Всеки крадеше време за себе си, а едно дете-мечтател се нуждае от много такова.
Спомням си покривката на леглото. Ниския таван. Книгите по лавиците. Тогава още не съм знаела какъв живот е имал прадядо ми. Не съм знаела за ковчежника на Индже войвода, за шейните, теглени от коне, за медалите за храброст – за всичко онова, което се е случвало назад в рода ми. Тогава всичко, което е имало значение за мен, е било късчето слънце, което се бори с листата над лозата, студените стълби пред задния вход и чемширът, който придържа пътеката в тясна прегръдка. Спомням си старата къща. Спомням си обичта и корените. Много по-късно леля ми ми разказа историята на прадядо ми Руси, баща на баба ми Настя, съпруга на дядо ми Петко.
Обич и корени.