Драгомил ГЕОРГИЕВ


Съвременната тема е винаги изпитание и болка за твореца, защото процесите в душата на човека и в обществото са динамични, неизбистрени. В бурната река на живота невероятно се смесват мътилката, кишата, но някъде там в този въртоп се ражда и първият утринен лъч на надеждата и бъдещата красота. Здравка Евтимова и в последната си книга „Юлски разкази“, Жанет45, 2017,293с. продължава да допълва, да дообогатява своята самобитна естетическа територия от герои, атмосфера, среда, сюжети, конфликти и картини. Нравствената тревога прави нейните драматични етюди откровение, изповед и зов за любов, за доброта и чистота в нашите човешки отношения.
Няма да сгрешим образите на разказвачката, това са хора от различните класи и съсловия на съвременна България – от бедните и гладните цигани през разделените родители от икономическата криза, за да се стигне до новобогаташите с пословичната им грандоманщина. Тези герои са често объркани, неспокойни, виновници или праведници, но търсачи на големите истини за живота и любовта, добротата, истината и свободата на духа. Сред тях са мъдреците от третата възраст, които много са видели, преживели и от планинските върхове на годините има какво да споделят и да научат младите. Младежите са сърдити, гневни, дори отмъстителни, но все още доброто в душите им не е смазано и безвъзвратно унищожено. Сюжетите при писателката от града на миньорите не са книжни и фалшиви, а са родени в тайфуните на суровия делник в „борбата за хлеб“/ Никола Вапцаров/. Естетическата тайна в разказите на авторката на романа „Една и съща река“/ 2015/ е в лирическия културен пласт, който обогатява визията за необикновеност и неочакваност, символиката е оригинална и пред нас се ражда нова съвременна митология.
В последните години българският разказ се загуби сред мощното изригване на романа, в който нашите писатели се чувстват освободени и инициативни в търсенето на психологическите глъбини на съвременника ни в хаоса на обществото у нас, в Европа и света. Богатата ни традиция от Л.Каравелов и Иван Вазов през Елин Пелин и Йордан Йовков до Николай Хайтов и Ивайло Петров намира нови гласове и съзнания на сгъстено и експресивно разказване. Здравка Евтимова доказва през годините жаждата си да моделира своя калейдоскоп от персонажи, които да са колоритни и разпознаваеми в новия ни делник и празник. В последния си сборник тя събира в естетическите пространства на фикционалното любимите си герои, които спечелват душите ни със своята обърканост, хаотичност и с трескавото търсене на светлината в тунела на тайнството живот. Мария и Тео от разказа „Глад“ са колоритни, предпочитани образи на белетристката. Тя е библиотекарка, живее в малък градец в провинцията. Жената е сива и безцветна, „с такава огромна уста“, след смяната мие стълби, коси с електрическа косачка, грижи се за болни старици. Тази чудачка е винаги мълчалива, гладна, невероятно дисциплинирана и педантична. Ходи неугледно и мизерно облечена, с блузи за 50 стотинки, но за разлика от другите е единствената, която обръща гръб на най-богатия човек в района, а това е Тео. Той е от новите господари, които се гаврят с всички, такива като него са превърнали региона около Радомир във феодално имение. Типичният подивял шоп от нашето съвремие продължава тоталната тъпота на Елин-Пелиновия Нане Стоичко. Съвременният му събрат е емоционално оскотял. От неговите съмнения „дали тая е с всичкия си“ започва влюбването му в Мария, която непрекъснато е гладна и яде без да спира. Самозабравилият се господар веднага ликвидира мъжката си конкуренция и освобождава монтьора, който харесва момичето. Грозното е, че и в съвременните българи продължава да липсва емоционалният опит, защото няма добри учители, галантни кавалери, които да ги научат да общуват, да флиртуват, да даряват доброта и красота на другия, на ближния. Те са слепци от миналото, няма я лудостта на Дон Кихот и неговото кавалерство на рицаря към крехката дама, която трябва да бъде закриляна и обграждана с внимание. Финалът на текста е изненадващ, защото и този коравосърдечен млад човек попада в мрежите на любовта. Той вече е нанесъл дълбоки рани в душата на Мария, изгорил е мостовете между тях. Какво ще е бъдещето за двамата, това е естетическата радост за възприемателя да си дописва и доизгражда историята. Посланията в разказа са дълбоко нравствени, в тях има болка, защото се стига до корените на насилието, което често започва от самочувствието на мъжа в нашето съвремие, че с пари ще затвори устата и ще купи всяка жена. Напротив, има такива особнячки като Мария, които са горди с мечтите и идеализма в живота си. Те никога няма да направят компромис с великата си женска природа. Героите на авторката на сб. „Пернишки разкази“ са са силни с твърдостта на характера си. Нравствената им извисеност е в безкомпромисността срещу лъжата и тъпото търпение. Те носят в гена си максимата, че „Човек никога не бива да лъже децата, защото тогава няма да съмне. Струма ще остарее“/”Вълшебен”/. Честността за тези обикновени/необикновени диви и първични хора е като небето и земята, защото е необходимост и ценност, без която не може и не бива да се живее.
В художествения свят на Здравка Евтимова в дълбоките мъдри пластове са текстовете за владетелките на отколешното, които обичат да се пренасят назад във времето на своята младост. Тези „наши общи любимци, живи паметници на миналото“ /Йордан Йовков – „Последна радост”/ са съдбовно вписани в нашето сурово и безмилостно време на омразата, гнева и насилието. От предишни творби на авторката на романа „Арката“/ 2007/ познаваме любимата ѝ героиня баба Марица, с която ни връща към митологичната вечна пазителка на домашното огнище като морал, памет и вечност. Образът ни отпраща към съборния лик на Майка България от националното ни Възраждане от Неофит Бозвели през Г. С. Раковски до гения и народния поет и Султана на Димитър Талев от романа „Железният светилник“. В образцовия разказ „Човекът е парчета стъкло“ при тази вечна като небето и земята ни българка идват, за да им лее восък, Ани и Борко, съвременна двойка от града. Младите са цинични, груби и невъзпитани. Отношенията между тях не вървят, затова търсят решение навън, но и не и вътре в себе си. Той е вероятно от мутрите, човек с много пари, груб и отвратителен към жените Нещо го гложди, има мъничко стъкълце в душата му, което е податливо на промяна и пречистване. Младежът е свикнал да действа с остър нож, нищо да не му се отказва и да взема всичко от живота. Познаваме добре този ярък, сгъстен образ от криминалните хроники на медиите, с които сме до болка претрупани. Момичето е хулено, отритнато, смазано и без самочувствие, то вероятно ще бъде поредната робиня в новото бъдещо семейство. Последните социологически изследвания изнасят тревожни факти за грубостта в семействата на България, за всекидневния тормоз над съпругата, майката, която все повече загубва ореолния си образ на благородната стопанка, пазителката на духа на рода и дома. Конфликтът в творбата е между моралната, силната и духовно извисена Марица и младия и опонент Борко. На аргументите на острия нож на младежа старицата противопоставя доброто, което е правила през годините, със способностите си да лекува, да зашива кървави рани и спасява такива луди глави като него. Насилието срещу доброто е универсален сблъсък от дълбоката древност до нашето съвремие като време на световен тероризъм. Марица живее по старите като света неписани закони от времето на Есхил, Софокъл и Еврипид, опонентът ѝ също идва от дълбините, но на мрака на злото и разрушението. Тя владее духовната сила на най-мощното оръжие за всички времена – Словото, Той пристига от дебрите на грубото и първичното, от подземното царство на мъртвите, на Хаоса. Пазителката е като излязла от Свещените книги – с божествената сила на светлия пример от преживяното на древна жрица на семейния сговор. Тя с нейните прости и стари думи от 170 години, разказва историята от младините си за любовта с Витан, спътника в живота ѝ през летописа на семейния сговор. Нейният разтопен восък са енергията и магията на думите, на разказа за „стъкълцата“ в живота на всеки, които е добре да бъдат изчистени от любимия човек, за да е здраво и дълго във времето всяко семейството. Посланието е красива притча, лечебна сила за много млади и стари от нашата съвременност, то е зов, че феноменът на любовта е да даряваш, да даваш безвъзмездно на другия, това е горивото, енергията, за да е здрав и неунищожим съюзът в общия ни духовен дом.
Другата любима група от герои и истории е за българските цигани, за дългия възможен или невъзможен процес на приобщаването им към общността чрез опознаване на болките, драмите и съдбата им. Бежка, брат ѝ Тома, майката Лилка, близнаците Бонка и Бончо, Гаврил са от махалата на Кървавото, бедни, гладни, белязани от знаците на мизерията и нещетата. Тези рецидиви на обществото познаваме от живота и от изкуството в циклите на „юношата“ – „Децата на града“ и „Зимни вечери“, в етюдите на Илия Бешков. Завръзката на композицията е в гостуването на младата учителка по музика, която идва, за да заръча на „госпожата“, на майката, че нейната ученичка утре трябва да дойде на училище, защото пее много хубаво. Така художествените пространства на текста широко се разтварят към темите за магическата сила на изкуството, за божествената дарба на гласа, за да се стигне до раждането на новата акапелна песен на Тома във финала на творбата. Още една крехка девойка, а това е учителката по музика, ще измине лунния път от сивия делничен ден до необикновеното, защото тя живее по законите на Христос и нашите богомили. Подобно на Йордан-Йовковия Серафим преподавателката дава обувките и палтото си на Бежка, за да дойде на училище и да не се окаже поредната изгубена душа в тайфуните на глада, мизерията и безработицата. Косвена е съпоставката между бащата Гаврил и малката гостенка, мъжът тръгва по пътя на огнената любов и оставя голямото си семейство без подкрепа и прехрана Това непознато девойче се извисява до делата на Учителя, за да помогне и спаси таланта, изкуството и детето, за да ги има тези ценности и в нашето безвремие.
Някога литературната наука с любов нарича приказника от Байлово „поет художник“/ Димо Кьорчев /, Владимир Василев, Иван Радославов, Иван Мешеков с обич определят допълват идеята с емблематичния знак за „поет, певец и художник“. Те обилно аргументират тезите си с природните картини, в които има древно одухотворяване и поетизиране на сезоните, стихиите, топосите, за да се стигне до космическата универсалност на вечността. Ценителката на особняците обогатява националната белетристична традиция. Тя работи новаторски, за да създаде цял един нов, различен свят и език на живота. Нейните лирически ракурси са уникални и ненадминати. Те внасят свежест на погледа, атмосферата на вечния и нестихващ конфликт между красотата и хаоса. В тази вселенска битка връх вземат силите на доброто, светлината, любовта и щастието, но трябва да се изчистят „стъкълцата.“ Кръчмата в дълбоката и бедна провинция на Изтока и Балканите находчиво, артистично е наречена, назована „Стотинката.“ Героите на Здравка Евтимова разговарят като естествени поети, без да се стремят да бъдат показни и ефектни, те са далеч от книжните трафарети. Върхът над кръчмата „Пълно щастие“ се нарича Гроба, названието е рожба на суровото, митологично мислене и съзнание, което натоварва страшното и далечното, жестокото и зловещото с мрачната мистика на Смъртта. Ето го това място, което е от зловещите писти за изключителни скиори: „Камък ли хапе леда, пропаст ли дебне под краката, навсякъде студ, заледено, без дъно, без предел, където и да погледнеш – напускат коленете, очите, петите. Всички зъби заболяват едновременно. Оттук започва краят“/Шапката”,с.79/. Картината е изградена лаконично, словото е напрегнато, сгъстено, а внушението кореспондира с високата лирика на Яворов от поемата „Нощ“. При героите ѝ, тези деца на природата и света очите за тях са „безкрайни като есента“, умът е „дъга след дъжд в прозореца“, щастието – „пясък в ръцете, лято, което няма да се върне“, а красивият образ на очакването – „непрекъснато върви, с децата“. Красота и мъдрост има в тези естетически зрънца от броеницата на играта на въображението и строгостта на разума, за да се родят и израстнат нови и различни, богати и непознати образи.
Читателят съ-творец се чувства напрегнато, неспокойно, дори гневно в този подивял художествен свят на бедност и натрупана през годините мизерия, които са резултат на престъпност и беззакония. Реалистичните сцени са до болка натуралистични, често краските са „без маска и без грим“/ Никола Вапцаров /, но при познавачката на грозното и отблъскващото се преминава през този пласт и се влиза в дълбините на жилавата човешка душа. Най-често нейните героини успяват да защитят истината на забравилите се самодоволни хищници, които жестоко се опитват по байганьовски да омърсят първите лъчи на вярата. Светогледът на персонажите на Здравка Евтимова са хуманистични, позитивни че друг може да е нашият свят и в него заслужаваме да живеем. След общуването с тези разкази се чувстваме пречистени и извисени, по-добри, а това е мисията на истинската литература като древно и вечно изкуство на словото в преоткриването на красотата около и вътре в нас.