Валентина ДОБРИНЧЕВА


Преди 27 години, на 13 октомври, 13 души се събират, за да основат алтернативно сдружение на художници. След дълги години на казионни, народни и отечествени дружества, настава времето на свободното сдружаване, подчинено не на задължението, а на желанието за общност, общуване, приятелство. И до днес независимото сдружение на добрички художници с название „Ателие 13“ работи пълнокръвно, понастоящем със седем души – Венета Ганчева, Николай Тодоров, Христо Кралев, Христо Константинов, Георги Атанасов, Георги Събев, Димитър Костадинов. Според председателя Христо Кралев няма друго такова сдружение в страната.
През месец юли 2017 г. те откриха своята шейсет и първа обща изложба – в Каварна. В груповата им биография тази година има още и представяне в Шумен. Правят по две-три експозиции на година, в зависимост от разстоянието до галериите-домакини, често пътуват и извън страната. Казват, че намерението, което ги събрало, е да търсят сродни души – свои колеги от близо и далеч. Освен това се радвали на свободата да бъдат независими, сами да се редактират, за да представят качествени изложби, с които да влязат в художествения живот на града. И досега вярват, че ако има събиране на хора, то трябва да не е по национални и чуждестранни организации, а по общества, място на живеене и раждане – в такава среда може да се роди истинското автентично нещо в изкуството. А в тяхното изкуство – на добричките художници от „Ателие 13“, има истински цветове, стихии, празници, настроения, мисли, кодове, знаци, символи…
Търсят свои колеги, които творят на родна земя и в родния си край – останали са в контакт с него, попиват природата му и пресъздават нейните прелести и вибрации. Това е, което силно ги вълнува, за разлика от повечето групи и организации, сформирани само за да са част от национални и международни финансови схеми. Стараят се да се държат за корена и да споделят със себеподобни вълнения.
Осъществяването на целта не се оказало проста работа. По-лесно било преди години, признават добричките художници, сега е по-трудно, въпреки така наречената глобализация. Тя, глобализацията, служи на онези, дето и без нея могат да се свързват, а оказва се пречи на хората по малките места да научават повече за своите събратя по душа.
Все пак от добричкото „Ателие 13“ са успявали във времето да намират съмишленици. Често гостуват в Хърватска, за да рисуват на брега на морето, правят и пленери в село Пиргово, на Дунава, където организаторът Георги Атанасов събира колеги от Сърбия и други страни по брега на реката. Не е лесно да се пътува, да се поддържат връзки, но това е нашата позиция, казват от Ателието. Задължително условие за членство е желанието за изява на всеки участник да се вплете в общото намерение. Стараят се когато редят общи изложби всеки да върви в своя коридор, докосвайки се с другите. Имат публика, която ги следва. Нямат нито една година в биографията, в която да не са направили обща изложба. „Лесно редим заедно, нали сме изяли по една торба сол и се знаем“, обяснява Христо Константинов. „При аранжирането, като си пръснем нещата, те почват да търсят и сами си намират местата“. Не са правили досега концептуална изложба с общ замисъл, а може да се помисли, според него, за такава не тематична изява, например „малък формат“. Видно е, че всички седем души в сдружението са активни в своята работа като художници, а не спретват по нещичко само заради годишната представителна проява. „Какво друго ни остава, освен да рисуваме и след това да показваме нещата, които правим – това е движещата сила“ – Христо Константинов.
„Човек като е решил да се занимава с това, трябва да работи, да рисува и да се развива“ – Николай Тодоров.
„В този занаят е важен характерът на художника“ – Христо Кралев. „Той не е онова същество, за което се носят легенди – бонвиван, облегнат на красивия живот. Зад тази фасада стои непрекъснат труд на мисълта за изграждане на света, който носим в себе си – да бъде той логичен, отворен. Едновременно да си ти в произведението, но и да бъдеш полезен на другите“.
Според Кралев природата е велика, тя е лакмусът, на който да се облегне всеки художник. „Материята е начин на изява“, смята той. И за да намери верния начин на изява, всеки творец търси формулата. Следа в изкуството са оставили онези със собствен почерк, който отговаря на пулса им. Иначе пътят е един и същ – технологията е част от образованието. Тодоров смята, че е хубаво, че в Ателието са различни, но успяват да звучат единно. Всеки има своя техника и поддържа линията си на развитие, следва своя път. Когато има промяна в стила пък, това се дължи на изказването на едно и също нещо по друг начин. Христо Кралев: „Изобразеното трябва да се приема условно, защото във всичко има дуализъм – тъмно-светло; красиво-грозно; бяло-черно и т.н. Затова малкото съдържа голямото и обратно. Всяка картина трябва да има тези части, но да дава възможност за прочит, за да остане трайно в зрителя. Не бива той да застане и да каже: „Видях и разбрах“. Картината има елементи, които да откриваш, носи тайнство и човек израства с наблюдението. Животът не трябва да е повърхностен и да се събира на върха на игла. Не бива и да има театралност – нещата следва да са направени така, че да не те поставят в положението на незнаещ, а да те карат да очакваш да разбереш своите мисли. Дърво може да бъде изобразено както от натура, така и чрез аурата, която носи. Произведението не може да бъде точният разказ, но нещата съществуват ако се вложат в изобразеното. Например мистичната фигура на жътварите, които по-старите хора помнят, знаейки разликата в хляба, докосван от човешка ръка, и машинния – единият е създаден с труд и песен, а другият – за пари.“
Според художниците, това е големият проблем на нашето време – да се уважават ценностите, които не могат да бъдат купени с пари. Това трябва да е качество на всеки човек, припомнят те. Но когато живееш в свят, където всичко се търгува, започва голямата илюзия. Така човек разваля средата, идеите, които дава. У нас начело стоят хора с подобни мисли и това води до тежест. „След 1989 г. хубавото е, че има свобода, човек може да рисува каквото иска, за разлика от каноните, наложени от соцреализма, но пък всичко е по-трудно“, разказва Николай Тодоров, „особено реализирането на произведенията. То става само в частни галерии, но много сложно, а в провинцията е невъзможно“. Продажби има само в големите градове, няма поръчки, както в миналото, когато са се правели от държавните ведомства и предприятия. Бизнесът сега няма отношение. „Зрителят трябва да се възпитава, а това става ако иска, насила не може“, мисли Христо Константинов и с това обяснява липсата на продажби. „Хората не ги интересува истински – идват, гледат, аплодират, приемаме поздравления и дотам…“
Освен това, според Христо Кралев, държавата не е направила нищо да бъде създаването и потреблението на изкуство по-леко. Няма ангажимент към духа, има само към материята, а всеки носи и двете начала и те следва да вървят заедно. Това гарантира съхранение на духа на един народ, а за силата му се съди не по пропилените пари за пътища, а по оставеното в музеи и галерии – колко то е по-значимо.
Проблем, според художниците, е и липсата на отношение към съхранението на паметта. Настоящето е сбор от минало и бъдеще и затова дължим преклонение и в двете посоки – към българския род и към идните поколения. Понятие като „съвременно (модерно) изкуство“ не трябва да бъде актуално. Всяко изкуство, което се прави сега, е съвременно. Разликата е, че за инсталации и пърформанси има пари, които се отпускат по проекти от фондации, а за живопис няма, смятат в Ателието. „Ние правим всичко на добра воля. Ние сме това, което се случва по нашето време и да – съвременни сме!“, отсича Константинов. Кралев го допълва: „Изкуството е предназначено да разкрива хоризонти – каквото и да сложиш пред него. Затова следва да има отношение към настоящето на творчеството и трябва ръководителите да се интересуват от това как живеят творците. А големият въпрос е „Защо художниците трябва да гладуват, за да работят?“. В галериите се вадят стари автори, а сегашното поколение не е добре представено, защото не се правят колекции и откупки“. При изложба, галерията настоява за дарение едно или две произведения на автора, без да се интересува как живее и работи той. Оказва се, че историята на изкуството е увиснала от тежестта на подобни примери – мизерстващи творци и благоденстващи техни наследници. „Може да се каже, че 95% от художниците не са били участници в материалното стимулиране на обществото, но впоследствие 100% са се възползвали от техния труд, което значи че тези творци трябва да бъдат уважавани за онова, което правят, макар че те ще го правят и без това“, категоричен е Христо Кралев. „Има грешни пари, които трябва да отварят духовни врати, за да минат следващите поколения, иначе бъдещите хора ще останат пред затворени двери“. Изкуството изисква материален стимул, свързано е с пренасяне, визия, която да покрие думите, иначе те остават само пясък в очите, който не стига до сърцето. Времето минава, хората се променят, икономическите условия диктуват, налагат своето, но устойчивостта на едно артистично сдружение се дължи не толкова на желание, а на потребност и сила. Не е само инат и упоритост, казват художниците, има божествен подтик, който държи ръката да продължи напред. Това е белег за твореца да израства.
„Общуването между истинските хора, които не са загубили връзката си със земята си, е бъдещето“, отсича Христо Кралев. „Сега уж разполагаме с информация, но бързо губим нишката към мястото, където вдишваме и стъпваме за първи път. Ако не обичаш това място, където можеш да си набавиш жизнено необходимата магнетичност, не може да обичаш Родина, да осъществяваш близост и да поддържаш топлината на взаимоотношенията, необходима на всеки от нас“, смята творецът. Според него, хората днес притежават повече електричество отколкото магнетизъм и това ги прави нервни и податливи на влияние и на полуистината, в която живеем. (Тук се сещам за т.нар. жълт, оранжев и червен код за потенциално опасно време, който бе много пространно наложен от медиите в последно време. Заради тези „опасности“ едва ли не хората не бива да излизат, когато е по-топло или духа вятър. Така те могат сами да се лишат от едно макар и по-силничко, но все пак ценно житейско преживяване. Всъщност, когато прекрачиш прага си в един такъв „потенциално опасен“ ден, се оказва, че има много голям шанс да прекараш времето си съвършено и незабравимо.)
 
Възможно е точно сега да предстои свързването на много хора съмишленици по някакъв нов начин. Христо Кралев има идея, която къта от дълги години. Всеки да посочи по едно място в близост, в неговия регион, което да не е докоснато от нашето поколение – да не е застроено, да е чисто и достъпно. Това ще означава, че когато човек го посети, ще може да твори, да създава с любов, защото според художника, истинската любов може да се роди само от красивата гледка. „Голяма загуба за човечеството днес е, че много кътчета, където можем да се впечатляваме от сътвореното от Господ, са недостъпни, защото някой ги загражда. Ако се създаде платформа за опазване, хората сами ще се свържат, живеейки на различни красиви места и без да са част от външни организации. В страната ни остават по-малко автентичните, истински важните неща, но ако ги опазим, бъдещето ще има собствен смисъл – то само ще си го създаде. Днес не е крайната точка“, припомня Христо Кралев, „докато има живот…“