В БАЙ ГЕНОВАТА КРЪЧМА
КРЕМЕНА ЖЕЛЯЗКОВА
Откъс от подготвената художествено-документална книга „СМОЛНИЦА МЕЖДУ ДВА РОДА“
Пролетта на 1940 година беше необичайно топла. Чамурлийци отдавна бяха засели царевицата и сега приготвяха бахчите и бостаните за посев. Освен царевица, тукашните селяни сееха и овес, и просо, някои дори опитваха и пролетна пшеница, а Хаджи Николовите сееха дори десетина декара леща. Животът в селото се търкаляше в обичайното си русло, независимо, че беше война. Но тя се водеше надалече от тука, някъде на север, оттатък Румънско. А тук даже и чокоите се укротиха. Пак имаше издевателства, пак посягаха на животни и инвентар, но бяха някак по-кротки. Дори в селското школо децата се осмеляваха да говорят на български, да не говорим за кръчмата на бай Гено. Вечер, когато кърските работи за деня приключваха, добитъкът беше прибран и нахранен, мъжете се юрваха към мегдана, събираха се на групички и шумно влизаха в кръчмата. Хем да му люснат по една ракийка, хем малко и политиката да избистрят. Щото и без едното, и без другото не може. Може ли на трезва глава за политика да говориш? Но удариш ли му едно-две юзчета от бай Геновата кискинка, замезиш ли си с оня чудно вкусен некавърдисан1 боб, подправен със ситно нарязан стар лук и разкъсана на едро много люта, суха, червена чушка, приказката идва от самосебе си. И ходи, де-що ходи, все за политиката се закача.
— На наш Королчо2 бая са му се разтреперили мартинките. Отвсякъде му въртят номера.
— За други не знам, ама този Антонеску3, генерал ли е, мангал ли е, не знам, ама рано или късно ще му ритне скоменчето4.
— Ти остави това, ами туй мурабе, дето пак си спретнаха големите… Дано този път ни се размине. Че то, както е тръгнало…
— Тъй, ами. Щом ги засърбят задниците, те скачат един на друг като наежени пръчове, пък малките страдат. Виж Полша. От едната страна германецът я захапа, от другата – казаците я зачесаха и оп-пала, Полша я няма.
— Вижте, какво ще ви кажа аз. Нали до вчера бях при сина във Варна. Там усилено се говори, че Великите сили притискат Карол да върне Добруджа на България.
Нашият цар ходил и в Рим, и в Берлин по този въпрос. Французите нещо се опъвали, ама американците били на наша страна.
— Ами англичаните?
— Те, нали ги знаеш, фурнаджийски лопати – и тъй, и тъй.
— Ха дано, ха дано…
— Няма, дано. Работата била сигурна. Най-късно до есента и на мамалигарите ще им видим гърбинките. Нали тъй, бай Никулеску!
Закачката беше отправена към един дребен, брадясал румънец, доста по-възрастен от тях, който до този момент тихо си пиеше ракийката и като че ли не чуваше какво си говорят другите. Той разбираше добре и говореше много прилично български, но най-важното, беше тих и разбран, не се караше, не се държеше като повечето румънци надменно, дори нагло. Нещо повече, беше приятел с доста мъже от селото. Българите също го приемаха много добре, чувстваха го един от тях, но, кой знае защо, в кръчмата винаги седеше на отделна маса, сам си пиеше питиетата и почти не участваше в разговорите и в препирните, без които не преминаваше нито една кръчмарска сбирка. Никой не знаеше как му е малкото име, за тях той беше просто бай Никулеску.
И сега той не отговори на своите съселяни, извика бай Гено при себе си, каза му нещо много тихо, плати и се изправи:
— Хай, байеци, ла реведере! Букура!5
После махна добродушно с ръка и излезе.
— Бай Никулеску май се поразсърди, а!
— Ами, не вярвам!
— Нали си го знаем! Никогиш не сяда при нас.
— Ама иначе е харен човек. Не е като другите моканя.
— Е, тъй, тъй…
Докато обсъждаха румънеца, бай Гено дойде при тях с таблата, на която бяха наредени няколко юзчета, и започна да слага по едно пред всеки. И преди да попитат откъде иде почерпката, старият кръчмар, доста пъргаво за годините си, донесе и две големи пияти6 с боб.
— Хай, норок7! Бай ви Никулеску черпи.
Ей тъй, долу-горе протичаха тези разговори в бай Геновата кръчма. И нищо, че работата на полето не беше малко, реколтата беше много добра, трябваше да се жъне, да се вършее, но мъжете от селото винаги намираха време да се съберат при добрия старец. А румънците ставаха все по-хрисими, дори цинцарите, които иначе бяха много зли и постоянно организираха побоища над българите, като че ли се поукротиха. Особено, когато един от тях, най-свирепият, беше заварден край къщата си и му беше метната черга на главата. Цяла неделя Мичо, тъй се казваше този цинцар, не излезе навън, а когато най-после се появи на мегданя, синините още личаха по лицето и по ръцете му. Тъй и не се разбра кой го беше бил, но от тук насетне той не смееше да посяга. Дори гледаше да не се среща с никого, а вечер, още преди да се стъмни, се прибираше бързо-бързо вкъщи и даже не палеше кандилата, такъв страх го беше обзел.
Лятото се изнизваше заедно с щъркеловите кервани, царевицата забели едри мамули, а лозята започваха полека-лека да зреят и вече опъваха големи кехлибарени гроздови зърна. Времето все още беше топло, но дъждът беше вече чест гост по тези земи. А с него предстоящото Освобождение ставаше все по-близко.
* * *
На 7 септември най-после дойде и вестта – в румънския град Крайова българите и румънците седнали на една маса и са се разбрали. Къде доброволно, къде зорлеволно, но Южна Добруджа отново става българска. А на 25 септември десетина жители на селото облякоха най-новите си катове, впрегнаха най-хубавите си коне и с всичката си многобройна челяд рано-рано отпрашиха за Добрич, да посрещнат българските войски.
В селото градусът на настроението започна да се покачва от сутринта. Още изпратили-неизпратили своята „каруцена делегация“ към града, хората наизлязоха от къщята. Лъснати, бръснати, надянали най-китните си премени, те се юрнаха към мегданя. А там свирните се лееха – и гъдулки, и кавали, даже и акордеон някакъв извиваше кръшни хорa – на един заможен човек от селото синът му чиракувал чак във Варна. И там не само се бил научил да свири, но и парици скътал и един четирийсет басов „Велтмайстор“ на старо си купил.
Но веселието се подклаждаше най-вече в бай Геновата кръчма.
— Днес аз ще ви черпя всичките, пък от утре ще ви взимам двойно, – усмихваше се широко старият кръчмар и наливаше наред, я ракия, я вино, кой какво му душа поиска. Най-щастливи бяха хлапетата, лимонадата и за тях беше безплатна. Те весело бълникаха скъпоценните шишенца и като натискаха с пръсти стъкленото топче, дето служеше за тапа, впръскаха сладко-киселата течност в устата си.
— Пийте, пийте, маскари – радваше им се бай Гено. – Пък утре да му мислят бащите ви.
А навън музикантите ковяха чудеса, хорaта се извиваха надълго и нашироко, пъстри и шарени, взели цветовете на разцъфтелите градинки пред къщята, луди и весели от леещите се вино и ракия в бай Геновата кръчма.
„Пиянството на един народ“ – би се повторил отново Дядо Вазов, ако би видял всичко това.
Бележки:
1. Кавърдисване – /остар./ запържване с червен пипер.
2. Става въпрос за краля на Румъния по това време – Карол Втори /1930-1940/.
3. Ген. Йон Антонеску – /1882-1946/ Виден румънски военен деец и държавник, организирал преврата срещу крал Карол Втори. От 1941 година – маршал на Румъния, а от 4 септември 1940 до 23 август 1944 година – министър-председател, провел решителна политика към сближаване с нацистка Германия.
4. Скомeн – /остар./ стол без облегало; малко, ниско столче.
5. Hai, baie.i, la revedere! Bucura! – /рум./ Хайде, момчета, довиждане! Веселете се!
6. Пията – /рум., от гр./ Чиния.
7. Hai, noroc! – /рум./ Хайде, наздраве!
Откъс от подготвената художествено-документална книга „СМОЛНИЦА МЕЖДУ ДВА РОДА“
Пролетта на 1940 година беше необичайно топла. Чамурлийци отдавна бяха засели царевицата и сега приготвяха бахчите и бостаните за посев. Освен царевица, тукашните селяни сееха и овес, и просо, някои дори опитваха и пролетна пшеница, а Хаджи Николовите сееха дори десетина декара леща. Животът в селото се търкаляше в обичайното си русло, независимо, че беше война. Но тя се водеше надалече от тука, някъде на север, оттатък Румънско. А тук даже и чокоите се укротиха. Пак имаше издевателства, пак посягаха на животни и инвентар, но бяха някак по-кротки. Дори в селското школо децата се осмеляваха да говорят на български, да не говорим за кръчмата на бай Гено. Вечер, когато кърските работи за деня приключваха, добитъкът беше прибран и нахранен, мъжете се юрваха към мегдана, събираха се на групички и шумно влизаха в кръчмата. Хем да му люснат по една ракийка, хем малко и политиката да избистрят. Щото и без едното, и без другото не може. Може ли на трезва глава за политика да говориш? Но удариш ли му едно-две юзчета от бай Геновата кискинка, замезиш ли си с оня чудно вкусен некавърдисан1 боб, подправен със ситно нарязан стар лук и разкъсана на едро много люта, суха, червена чушка, приказката идва от самосебе си. И ходи, де-що ходи, все за политиката се закача.
— На наш Королчо2 бая са му се разтреперили мартинките. Отвсякъде му въртят номера.
— За други не знам, ама този Антонеску3, генерал ли е, мангал ли е, не знам, ама рано или късно ще му ритне скоменчето4.
— Ти остави това, ами туй мурабе, дето пак си спретнаха големите… Дано този път ни се размине. Че то, както е тръгнало…
— Тъй, ами. Щом ги засърбят задниците, те скачат един на друг като наежени пръчове, пък малките страдат. Виж Полша. От едната страна германецът я захапа, от другата – казаците я зачесаха и оп-пала, Полша я няма.
— Вижте, какво ще ви кажа аз. Нали до вчера бях при сина във Варна. Там усилено се говори, че Великите сили притискат Карол да върне Добруджа на България.
Нашият цар ходил и в Рим, и в Берлин по този въпрос. Французите нещо се опъвали, ама американците били на наша страна.
— Ами англичаните?
— Те, нали ги знаеш, фурнаджийски лопати – и тъй, и тъй.
— Ха дано, ха дано…
— Няма, дано. Работата била сигурна. Най-късно до есента и на мамалигарите ще им видим гърбинките. Нали тъй, бай Никулеску!
Закачката беше отправена към един дребен, брадясал румънец, доста по-възрастен от тях, който до този момент тихо си пиеше ракийката и като че ли не чуваше какво си говорят другите. Той разбираше добре и говореше много прилично български, но най-важното, беше тих и разбран, не се караше, не се държеше като повечето румънци надменно, дори нагло. Нещо повече, беше приятел с доста мъже от селото. Българите също го приемаха много добре, чувстваха го един от тях, но, кой знае защо, в кръчмата винаги седеше на отделна маса, сам си пиеше питиетата и почти не участваше в разговорите и в препирните, без които не преминаваше нито една кръчмарска сбирка. Никой не знаеше как му е малкото име, за тях той беше просто бай Никулеску.
И сега той не отговори на своите съселяни, извика бай Гено при себе си, каза му нещо много тихо, плати и се изправи:
— Хай, байеци, ла реведере! Букура!5
После махна добродушно с ръка и излезе.
— Бай Никулеску май се поразсърди, а!
— Ами, не вярвам!
— Нали си го знаем! Никогиш не сяда при нас.
— Ама иначе е харен човек. Не е като другите моканя.
— Е, тъй, тъй…
Докато обсъждаха румънеца, бай Гено дойде при тях с таблата, на която бяха наредени няколко юзчета, и започна да слага по едно пред всеки. И преди да попитат откъде иде почерпката, старият кръчмар, доста пъргаво за годините си, донесе и две големи пияти6 с боб.
— Хай, норок7! Бай ви Никулеску черпи.
Ей тъй, долу-горе протичаха тези разговори в бай Геновата кръчма. И нищо, че работата на полето не беше малко, реколтата беше много добра, трябваше да се жъне, да се вършее, но мъжете от селото винаги намираха време да се съберат при добрия старец. А румънците ставаха все по-хрисими, дори цинцарите, които иначе бяха много зли и постоянно организираха побоища над българите, като че ли се поукротиха. Особено, когато един от тях, най-свирепият, беше заварден край къщата си и му беше метната черга на главата. Цяла неделя Мичо, тъй се казваше този цинцар, не излезе навън, а когато най-после се появи на мегданя, синините още личаха по лицето и по ръцете му. Тъй и не се разбра кой го беше бил, но от тук насетне той не смееше да посяга. Дори гледаше да не се среща с никого, а вечер, още преди да се стъмни, се прибираше бързо-бързо вкъщи и даже не палеше кандилата, такъв страх го беше обзел.
Лятото се изнизваше заедно с щъркеловите кервани, царевицата забели едри мамули, а лозята започваха полека-лека да зреят и вече опъваха големи кехлибарени гроздови зърна. Времето все още беше топло, но дъждът беше вече чест гост по тези земи. А с него предстоящото Освобождение ставаше все по-близко.
* * *
На 7 септември най-после дойде и вестта – в румънския град Крайова българите и румънците седнали на една маса и са се разбрали. Къде доброволно, къде зорлеволно, но Южна Добруджа отново става българска. А на 25 септември десетина жители на селото облякоха най-новите си катове, впрегнаха най-хубавите си коне и с всичката си многобройна челяд рано-рано отпрашиха за Добрич, да посрещнат българските войски.
В селото градусът на настроението започна да се покачва от сутринта. Още изпратили-неизпратили своята „каруцена делегация“ към града, хората наизлязоха от къщята. Лъснати, бръснати, надянали най-китните си премени, те се юрнаха към мегданя. А там свирните се лееха – и гъдулки, и кавали, даже и акордеон някакъв извиваше кръшни хорa – на един заможен човек от селото синът му чиракувал чак във Варна. И там не само се бил научил да свири, но и парици скътал и един четирийсет басов „Велтмайстор“ на старо си купил.
Но веселието се подклаждаше най-вече в бай Геновата кръчма.
— Днес аз ще ви черпя всичките, пък от утре ще ви взимам двойно, – усмихваше се широко старият кръчмар и наливаше наред, я ракия, я вино, кой какво му душа поиска. Най-щастливи бяха хлапетата, лимонадата и за тях беше безплатна. Те весело бълникаха скъпоценните шишенца и като натискаха с пръсти стъкленото топче, дето служеше за тапа, впръскаха сладко-киселата течност в устата си.
— Пийте, пийте, маскари – радваше им се бай Гено. – Пък утре да му мислят бащите ви.
А навън музикантите ковяха чудеса, хорaта се извиваха надълго и нашироко, пъстри и шарени, взели цветовете на разцъфтелите градинки пред къщята, луди и весели от леещите се вино и ракия в бай Геновата кръчма.
„Пиянството на един народ“ – би се повторил отново Дядо Вазов, ако би видял всичко това.
Бележки:
1. Кавърдисване – /остар./ запържване с червен пипер.
2. Става въпрос за краля на Румъния по това време – Карол Втори /1930-1940/.
3. Ген. Йон Антонеску – /1882-1946/ Виден румънски военен деец и държавник, организирал преврата срещу крал Карол Втори. От 1941 година – маршал на Румъния, а от 4 септември 1940 до 23 август 1944 година – министър-председател, провел решителна политика към сближаване с нацистка Германия.
4. Скомeн – /остар./ стол без облегало; малко, ниско столче.
5. Hai, baie.i, la revedere! Bucura! – /рум./ Хайде, момчета, довиждане! Веселете се!
6. Пията – /рум., от гр./ Чиния.
7. Hai, noroc! – /рум./ Хайде, наздраве!
