Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ РАЗУМА"

ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ РАЗУМА

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ e роден през 1953 г. в София. Завършил в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ българска филология (1975) и журналистика (1984). Работил в радиото и вестници, сега е редактор във в. „Българска армия“. Бил е и учител по български език и литература.
Печатал е стихове в „Литературен фронт“, „Литературен форум“, „Ден“, „Литературен вестник“, вестник „Сега“, вестник „Капитал“, в списанията „Септември“, „Пламък“, „Младеж“, „Страница“, в алманаха „Море“, във вестника и списанията на СМЧ „Аудитория“, сп. „Гранта“ и „НО поезия“.
През 1999 г. е сред създателите на групата за ъндърграунд литература „Рамбо 13“. Представата си за модерна поезия е изложил в „Стихът: пеперудата е свободна“ (“Литературен вестник“, бр.34 от 1999 г.) Автор и редактор е на първия брой на лит. вестник „Аудитория“, май 2000 година.
Издал е 5 книги. „Скъсай опаковката“ (1995), самиздат, „Звярът“ (1999), ИК „Графити“, „Иго“ (2002) и „Болничен лист“ (2015) и двете – ИК „Жанет 45“ и „Стъкларии“ – „Пергамент“ 2016. Литературни награди от конкурси в Казанлък (трета 2001 и първа 2014), Варна, Добрич и др.


ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ РАЗУМА

В квадратната стая – опразнена кутия от ампули
залязват нещата, заедно с мен. И силует.
Какъвто съм сега – тогава баща ми, изсъхнал
държеше, къде със зъби, къде с посинели устни
дъх. И го крепеше моя образ – балонче.
После открих
баща ми отпечатан по пукнатините, петната, системите
с опразнени очи. Пепелта, страхът, предчувствието
ме бяха ослепили – вървящ болезнен череп.
Отлагах общуването –
да вляза през очните му сводове:
пробождането му да стане мое,
липсата на дъно. Сгъстената, непостижима
съзерцателност, черното присъствие-отсъствие и темпо.
Пълзеше чернотата. А мен оттласна с
отсрочка-милост.
Не сега обаче.
Отлагах идването си под неговите арки.
Докато намисля, докато разбера израза. Тъмната безстрастност,
вторачването...
        Когато влязох,
баща ми бе се смесил с хоросана,
бе изчезнал с кутията с ампули.
Не с утешение.
Изчегъртал с нокът неясни знаци за присъствие,
те отсъствието ми измерваха.
И неговия глад – да сподели.
Изчезнал. Недокрай прочетен знак.
Заседналото време бе втвърдило движението.
Насред моето мотаене из лабиринтите.
Сега и аз – ампула сред кутия жива
омотана със прозрачна кръв, системи, фигури пробягващи,
шептене –
    съм вторачен. И ми се привижда силует.
Но ще прекрачи той при мен едва
когато разтворен и прозрачен, ще съм инжектиран
в невръстното небитие. Лечебен серум
спасителен за свят, прохождащ другаде в експлозии и гатанки,
в гравитации и комбинации.
                Изоставил това, което тук
белязахме с човешки знак и име – Разум.




НЕ НА МЯСТО

Планина. Всеки път те проверява
дали си подготвен. Въоръжен
с причудливи съоръжения. Брезенти
нахлузвания, самота, отопления –
всеки път изпитът не е последен.
Стана последен когато попадна
случайно и не на място.
Вледеняване – вятър от изток,
вятър от запад: снежни стърготини
за няколко часа. След това може и да е слънце
хората се смеят,
само купчинка напомня за теб.
Забелязват я за малко
и се разлетява.




ЗНАК

Другите не виждат знак у теб
оглеждат себе си в лицето на водата,
но шепот на различни времена долавям –
семена са хвърлени във твойто тяло.
И разговарям не със твойте устни,
а с огъната от тетива Вселена.
Съзвездията – въпреки че се разлитат,
диктуват с допир пулса на нещата.
Светят. Но за голото око са буболечки,
фантазиране, подсмърчане, измъкната целувка.
Ключ си към различни измерения,
острие и чук на Хефест –
щит измъкнат изпод трепета на мрака.
И наградата: да прати Хера твоя образ
в сгъстеното съзвездие на Рака.




ПОДЯЛБА

Достатъчно ми е, че те видях
и усетих първите островчета
в усмивката.
Има къде да стъпя
с моето замечтаване –
трябват ми няколко устойчиви знака
за да опъна жиците над неясните ти преливания,
настроенията, които нямат име,
внезапните обрати, разтърсвания и изгреви.
Няколко знака ми трябват,
докато опъна жиците, електричеството, прелетните птици,
върху които ще стъпвам,
докато опазвам равновесие
над твоите скали, клокочещи омрази, пристрастявания и опиати.
На такава височина не съм преминавал
стъпка по стъпка. Какво имам: една жица
и бездна под нея, твоята
докато ме гледаш, дори гърбом,
дори мразейки.
Стъпка по стъпка – те преминавам
от единия край на живота си до другия
понякога те целувам, но не повече от опорна точка.
Замайването би ме убило,
пестеливи жестове, ръкомахането също убива
но се надявам да не потънеш внезапно
като океаните на Марс – и да останат следите
от загубен живот, от възможните цивилизации.
Те са прахосани знаци
как бях хванал птеродактила на времето,
шията му бях вързал на фльонга.
Да временно – но времето
с оцъклени очи ми повтаряше
твоето име, твоето име.
Всеки те искаше за себе си,
но моите зъби се оказаха по-милостиви,
неговите криле – по-широки по размах
и така те убихме без да те поделим
поравно.




ХОРА И КРАКА

Баща ми,
докато те чакахме – една подредена
маса за манифестация,
ти усвояваше завихрянето на случайностите
техните многочленуващи крака
летежите на съществата от хитин
обхождаше очите на чудовища
и гравитациите им със грохот се опитваха
да те вплетат в зеницата.
Баща ми е невидим – там отвъд сахара на познатото
отвъд случайността. Прикрит с нишките на следствия
подобно златния ланец на дядо
увенчан с часовник.
            Настърган
е в захапката на времето,
не дядо ми – часовникът,
зъбите, с които се храни,
за да отиде другаде.
Баща ми, седнал в тъмното
сглобява атоми и резонанси сплита
за невероятен път връз звездните чукари.
И в дупките невидими той – обущарят,
им прави обувалки – на бозони и пиони.
Шпиони на невидимото тътнат
под чуковете и шивашките му плетки
докато свeтът на бъдещето се роди
и за обувки като тези
крака потърси.
Докато непотърсените дойдат
правата да си предявят. И не са протези
а крака за ходене.
Куцукащи, ала все пак крака.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево