ДИМИТРИНА КЮРКЧИЕВА e родена през 1964 година в гр. Велики Преслав. Магистър по журналистика в Софийския университет „Св.Климент Охридски“ и бакалавър по библиотекознание в Държавния библиоте­карски институт в София. От 1995 година е журналист в Българското национално радио. Водещ и редактор е на предаванията за култура и изкуство „Артефир“ и „Изпята поезия“ – единственото предаване за песенна лирика по Българското национално радио. Автор е на поетичната книга „Толкова. Всичко“ („Български писател“, 2014г.), издадена с конкурс на Министерството на културата. Нейни стихове са включени в годишния сборник на СБП „Поезия,1982“ и в списанията „Пламък, „Септември“, „Жената днес“, „Младеж“, във вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“. Сега подготвя за печат втората си поетична книга „Азбука на притежанията“. Превеждана е на английски, италиански, руски и иврит. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Сред наградите й са: „Златната кобилица“ на CIOFF за запазване на културното наследство на Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО /2007 г./ , Годишна награда на СБЖ в категория електронни медии – персонално /2002г./ и екипно /2016 г./ „Златното перо“ за принос в областта на българската култура /2008 г./, „Златен будилник“ на БНР /екипно/ 2016 г., наградата „Българска душа на Святата земя“ за принос в българо-израелските културни отношения /2016 г./ и др.


АМОРЕТИ

1.
Леглото е олтар,
пред който се усмихвам,
защото ангелите нямат имена.
Един от тях възлиза
в моите молитви –
да бди над любовта,
смъртта,
съня…
Леглото е олтар.

2.
Както и да ме извайваш
отвътре,
знам, че няма да ти принадлежа.
Освен в някои вечери
на особена нежност.
Писано е:
някога
ти ще изгубиш длетото си.
Аз пък ще си потърся музей.




ГРАДЧЕТО

Какво да ви кажа, това не е връщане,
във малкия град се събудих все същата.
Във моя град! Другото нямаше смисъл.
Измъкнах се тайно от всичко написано
и тръгнах обратно, да търся градчето,
което тъй дълго ме носи в ръцете си
и после отвори врати да ме пусне
на белия свят до трапезата вкусна.
Но то бе изчезнало.То не бе същото!
Напразно се блъсках във улици, къщи…
Не исках от тях да избягам. А знаех,
че трябва да дойде все някога краят,
че моето плахо откритие беше
обратно начало на някаква вечност…
И докато мислех какво да ви кажа –
Без думи сълзата бе станала сажда.




ИВАН

… Птицо,
защо твоя радостен смях ме прогони?...
Иван Методиев
Затова е поетът – да храни и псета, и гълъби,
да осъмва понякога, сякаш че нищо е нямало.
До четвърти петли да се качва
и слиза
           по стълбата
на деня. А когато мълчи – да бъде странник.
Всяка нощ да продава душата си на безценица,
да се бият за нея луни и кални паважи.
И часовникът само, захапал ръкава на времето,
да го чака обидено някъде между етажите.
После бавно поетът – на залеза през вратите –
да помаха без страх, да последва душата си боса.
Да изплаче след него едно закъсняло скитане,
като звън на камбана. И като вик от въпроси.
Някой ден ще се върне стопанинът на битието,
да потърси вместо наем дарбата скромна.
Ще събуди тогава своите думи поетът
и преди да ги върне обратно –
                                      ще ги запомни.




ПОСВЕТЕНО

Измисли ми я сламката, моля те,
измисли ми я…
Мирела Иванова
Мъдреци мои, мои внезапни приятели,
знам, сега ви е хубаво. А на мен ми е тъжно.
Може утре еднакво да ни боли главата –
търсим орбита,  а се лутаме по окръжност.
В тишина обетована моята стая напразно
се опитва от стари радости да се укрие.
Светва лампата – от тавана
                        прокапва лятото
и потеглят обратно влаковете ви заминали.
Песента от години е същата. Оживява.
Не е честно... Пристигате, сякаш че
                                 вас съм чакала.
Бавно пиете, бавно преглъщате хляба ми.
Най-накрая ви няма. Отново сядам на прага
и си мисля за сламката, за гнездото  все недовършено.
Скришом  гледам небето –
                     перце ли оттам ще ми падне?
Сякаш вярвам, че вашето северно ято се връща,
както в старата приказка,
                      дето ми я откраднахте.




* * *

Понякога си казваме, че сме щастливи –
това е, може би, за да не бъдем тъжни.
Остават празници след нас –
                         трамвайни спирки.
По малко от живота ни отмива всеки дъжд.
Понякога ни иде да срутим лабиринта,
през който някак трябва да допълзим до края.
Тежат ни много думи
и звуци,
   и картини,
   и имена на хора, откраднати назаем.
И в светлата огромна поанта на небето
укриваме се гузно,
               като във синя кожа.
И много ни се иска да бъдем там, където
ще се събудим други.
Но не можем.




* * *

Следобедът имаше цвят на жълти павета.
Навън денят вече вдигаше котва.
А ние седяхме притихнали – аз и поетa
и, кой знае защо, разговаряхме за живота.
Какъв ти живот! В тази пламнала пролетна вечер
гугукаха бистро фонтаните, бързаха хората
все по-далече от нас и по-далечни.
А някъде там, под асфалта, спеше тревата.
Не трябваше много да чакаме. Залезът падна
внезапен и тежък – пропукана керемида.
Остана гласът на жената, която продаваше
цветя, потъмнели от жега и от обида.
Стената пред нас се надигна.
Потънали в ниското
се втурнахме – само с криле да я разбием.
И нищо да не остане,
пак ще поискаме
последно небето очите ни да покрие.




ФЕТИШ

Най-червената си гривна ти оставих –
моят страх,
безстрашие,
безвремие…
Името ми
да напише в мрака,
вместо сън
да ти дари блаженство.
Да те води като Ариадна,
свита на кълбо
в дланта ти яростна.
Ако някой ден решиш да
паднеш –
нека да е в моята любов.