МАРИН БОЯДЖИЕВ


ЛЯТНО УТРО
С тънки струи светлината ме облива.
Някъде мирише на препечен хляб.
Сърцето ми прегаря!


И АКО ВСЕ ПАК
И ако мравката достигне до върха...
И ако паякът успее мрежата си да довърши...
Дали ще бъде друг света...


РОСА
Небето е поръсило неземни стъкълца.
Блестят. Подреждат се.
И в тях оглежда се света.


ЗАЗОРЯВАНЕ
Нощта оттегля хладината си.
Тъй дълга е прозявката
на идващия миг.


* * *
На казаното и насила взето
отговарям с безразличие.
Открехната е къщната врата.


ОСТАРЯВАМ
Листенцата от роза в чая ми напомнят...
Но парата премрежва мисълта...
Забравям да погледна в себе си...


* * *
Пъплят белогриви облаци.
Ехидно гаргите подвикват
към идващата лятна буря.


* * *
Червейчето питанка поставя
Върху рохката земя!
Не отговарям! И не питам!


* * *
Петли припряно викат вечерта
и гъските надвикват се и спорят.
Каква безумна тишина!


* * *
По петолинията на живота
съдбата знаци е поставила.
Там славей пее и врабче цвърчи
едно безкрайно продължение на самотата...


* * *
Отново искам пак да подредя света
и най-отгоре
калинка и светулчица да сложа!
За да е светло и красиво!
А най-отдолу да се чува
„Адажио“ от Албинони...
Там някъде в средата може би и Павароти,
един поет и думи да реди,
Ван Гог и още нещо...
Нататък всичко е до болка скучно...


* * *
Как нежно слиза от високо вечерта
с облаците тъмни, бялото на хоризонта,
дантели някакви плете във клоните на ореха,
в цвета на розата и във върбата...
Липата вече аромат раздава
така свободна като девствено момиче.


* * *
О, бял равнец – там някъде в полето
Прелива моето сърце...
Любов необуздана и безкрайна


* * *
Див орех, ябълка, бъзак,
около тях къпината – за сладост.
Стипчив е и нагарча този свят...


* * *
Под хладната завивка на нощта
така е леко да заспиш...
Не знам защо щурчето още будно е
и нещо си бърбори...


* * *
Червейчета на разстроени цигулки
скрибуцат, хилят се и вдигат врява...
Пируват те, че снощи
отвън на пруста тишината се обеси...