ВАНИЛИН ГАВРАИЛОВ

КРЕХКА ВЕЧНОСТ

На жена ми

Сами ще чоплим вече свойта участ...
Трохите тъжно масата преглъща...
Притоплените спомени ще учат
на самота опразнената къща...
Децата наши пътя си поеха,
а срещите ни с тях са преброени...
И свидна ни е всяка тяхна дреха,
играчките им, в шкафа подредени...
Ще се завръщат, както всяка пролет
тук птиците долитат, пристрастени
към родното гнездо. А наша роля
е да посрещнем късните промени...
Че Времето застоя не прощава –
ехти камбанен звън за алилуя...
И, щом за нас удари час, тогава,
небесните си грижи ще обуем...
... Но блика радост в детската ни стая! –
Там внучето ни утешава мечо...
Разнежени, със теб ще разпознаем
в наивността му свойта крехка вечност...




ПРАЗНИЧНА СЪЛЗА

Върви народът възродени,
но накъде – сам Господ знай:
изтича като кръв от вени
от своя свиден бащин край…
И днес безпътица го води
далеч от родната страна –
не както Кирил и Методий –
в сърцата с мисия една;
не както наште възрожденци –
със цел да се завърнат пак,
а като клети чуждоземци,
прогонени от глад и мрак…
Народът ни не е от вчера
с еднопосочен, сляп билет…
И кой му е дотолкоз верен –
да иска подвизи безчет?…
Навън изтича кръв и мозък,
душите ни изтичат там…
Децата ни се хранят с проза,
родителите – с гняв и срам!…
България ни е в сърцата –
където да сме по света.
Но със цената на сълзата
възвръщаме ли й кръвта?…




РАЗПЛИТАНЕ

Разплитам се усърдно – ден след ден,
а плетката тъй бързо се стопява...
Расте кълбото с нишката зад мен,
назад остават суета и врява...
На словото ми вплетеният дух
дали ще топли нечия надежда?...
Или ще се препъва някой глух
и сляп лаик в обърканата прежда?...
Загрижена за детския терлик,
тъй баба ми разплиташе пуловер,
докато аз играех на войник
и в ордените дядови се ровех...
Дано успее звездният плетач,
ако изобщо края ми намери,
да изплете след моя сетен здрач
поне терлички за невръстни ери...




РИТОРИЧНО

„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!...“
                      Христо Ботев

Днес бързо оредяваме на площ,
която ни е вече тъй широка...
В историята чезнат чест и мощ,
приемаме на дявола оброка...
И всичко се повтаря като в сън,
излизане от който просто няма...
Напомня ни през ден камбанен звън,
че този сън зловещ не е измама...
Тук наши политици грабят с нюх
на вълци единаци хляба роден...
За воплите народни все е глух
пастирът, който трябва да ни води...
А българите наши по света
все общностите там увеличават.
Да се замислим с родна суета:
позор ли е това, или пък слава?...




НОЩНА ВАРНА

Градът – в кутийки и свещички,
изглежда на полузаспал...
Похъркват сякаш вкупом всички...
Съвсем светът е опустял!...
Но някъде във тъмнината
или на светло, може би,
любовната игра премята
стотици хиляди съдби!...
И от високата тераса –
като от някакъв амвон,
преливам в нощната нагласа,
за да преглътна всеки стон...
На Галата циклопът странен
пронизва морската тъга
и осолява всяка рана,
стаена в нечии легла...
О, колко нежна си и мила!...
Щом видя този роден фар,
забравям всяка морска миля
и скъсания календар!...




СИБИЛА

Fortis Fortuna Adiuvat*

Във сърцето ми бълбука кротко топлата й сила!...
Прави ме щастлив и ведър пред всемирната тъга...
Търси своята пролука там една добра сибила –
може би славянска веда, разбунтувала мига...
Може би от Испериха конски тропот тя събира –
взрив от хиляди копита, който иде отдалеч...
Лекарите не откриха нито знак от мойта лира,
нито някой ме попита за предсмъртната ми реч...
Диагнозата – ужасна!... Като мълния ме тресна...
Дадоха ми кратко време – две години или три...
Но сибилата ме тласна във посока неизвестна,
без кръвта ми да отнеме. И плътта ми не затри...
И Евтерпа, Калиопа, даже с пищната Ерато
ме разпитваха за нея, но до днес останах ням...
Тъй разминах се с потопа медицински аз, когато
трябваше да заживея, без на Хадес да се дам...
Днес в сърцето ми бълбука топлината на сибила!...
Нямам време да умирам – славя я сърдечно аз!...
И оставам още тука, щом в кръвта ми е открила
от щурченце бедно лира, късче косъм от пегас...

* Съдбата помага на смелите (лат.)