ЕВЕЛИНА БЕЛЧЕВА се занимава с литературна история и текстология. Автор е на книгите „Яворов – между драмата и театъра. В полите на Витоша“ (2014) и „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“ (2016). Има принос в изследването на архива на академик Петър Динеков, на Владимир Василев, на Блага Димитрова, на П. К. Яворов. В този брой на списанието публикуваме откъс от документалното изследване, което предстои да излезе в издателство „Гутенберг“: „Златорожката връзка“. Петър Динеков – Владимир Василев. Два портрета в 74 неизвестни писма.


ІІ. ПАРАДОКСИ НА ПОРАЖЕНИЕТО ОЦЕПЕНЕНИЕ

И всяко нещо
откриваше до дъно
същината си…
Но всичко това – до мъртвото време на бомбите и евакуацията през януари 1944 г.
Редакторските притеснения и молби приключват – „Златорог“ спира, а Владимир Василев пише на Динеков от село Койнаре, Белослатинско, че е изпаднал в някак­во „оцепенение“…
В София не съм ходил от 25 март. Все попадам на бомбардировки. Много искам да отида, пък ме е хванало едно оцепенение. Все си мисля за покъщни­ната ми. И за книгите!...
София е далечна и мъртва като диаболична халюцинция. Но мъчително притегля като травматичен спомен:
„Градът непрестанно, непобедимо, мъчително ни привличаше, ставаше по-мил от по-рано, като близко, болно същество, което сме изоставили от егоизъм – пише К. Константинов, летописецът на своето поколение, в „Бележник – 1944“. – Нашите разкъсани мъртъвци, любимите улици и места, домовете ни, напуснати в паника, дето загиваше всичко, което е скъпо на човешкото сърце – те ни притегляха с неви­дими ръце, всеки ден и всяка нощ, особено след ново нападение.“1
„Бележник – 1944“ прекъсва на 9 септември. Докато се ровех за архивни материали да ми просветлят този тъмен период, попаднах на един апокрифен текст с голяма стойност: нещо като трета част на „Път през годините“, която с документалните си свидетелства про­яснява тъмните събития и уплътнява автен­тично и белетристично тази история. Затова си позволявам да публикувам по-дълги отря­зъци от този много ценен архивен документ2:
К. Константинов: Но тогава очите ни не знаеха да виждат нещата, както трябва, а още по-малко – зад нещата. Сега пред тоя ка­тунарски живот, в зряла възраст, в оная наси­тена с напрежение година, всяко нещо откри­ваше до дъно същината си, хората почваха да показват истинските си лица – (между тях не всички бяха отвратителни) – и макар събитията извън нас да не ни бяха много ясни, все пак имаше някаква неочаквана мъдрост, един нов опит, дето преживяното стра­дание се превръща в мекота и оставя до края на дните ни – странно нещо! – споме­нът от един тъжен и все пак сладостен сън.
И всяко нещо откриваше до дъно същината си…
„Новият опит“ започва с новата представа за „родното“. Все още, въпреки борбата за оцеляване и „оцепенението“, животът се асоциира с литературна и културна про­блематика. Потопен в невъобразимото, отчайващо убожество на селския бит, което няма нищо общо с Каралийчевите идилии, където дори мухите са „златни“ и пра­хът – „сребърен“, нищо общо с Иван-Милевите приказни миражи, редакторът виж­да по друг начин чисто литературни проблеми и нови потвърждения на Динековите тези за „родното“ в статията „Нашият литературен досег с Европа“ още от 1940 г.3:
Да му се не види и родното, и народното, и примитива, дето толкоз го декламираме – пише Владимир Василев в писмото си. – Нека сега дойдат да ми разправят какво трябало да изобразяват българските писатели. Нищо интересно.
Родното започва да се идентифицира с примитива. Нищо чудно, щом към първобитността се е прибавила и духовна изолация. Въпреки че в Койнаре са още Ангел Каралийчев, Надя и Никола Фурнаджиеви, по някое време Светослав Минков, Дора Габе и Владимир Русалиев. Багряна смело остава в София и в нейния си стил предизвикателно, едва ли не под самия трясък на бомбите, се венчава с Алексан­дър Ликов.
Вл. Василев: – Да не намериш понякога един час на деня човек, с когото да се видиш и продумаш!...
П. Динеков: – Не се учудвам на впечатленията Ви от село и на наблюденията Ви от „бита“. Дано тая евакуация поотрезви малко главите на българските белетристи.
Невъобразимо. Хората на перото не говорят за оцеляване, за военните събития, а се грижат за тяхното очаквано въздействие върху мисленето на българските белетристи. Съзнават добре, че тази съдбовна година, кипяща от екзистенциален драматизъм, ще предизвика катартични сривове в изострената чувствителност на оцелелите: нова, горчива мъдрост ще ги накара да видят едно друго, неподозирано досега, лице на живота.
През пролетта на 1944 г. Динеков се евакуира в родното си село Смолско. Тук той започва да пише втората си книга, за Йовков, останала в ръкопис, за което цял живот ще съжалява. В цитираното като епиграф писмо от 3 юли 1944 г. до студент­ката Блага Димитрова, евакуирана в Търново, коментира най-подробно и поправя превода на „Пан Тадеуш“. Моли да му препише от списания първите литературни опити на Йовков в стихове и проза.
В писмата изобщо не се говори за бомбардировките. Въпреки че до къщата на Динекови пада бомба и по-големият му брат измъква изпод руините живи и мъртви, за да замине после за Германия, където ще загине в концлагера „Флосенбург“. Най-голямото страдание за Динеков е, че не може да се занимава с любимата си работа. Затова рискува и се връща в бомбардирана София, за да ползва поне личната си библиотека. Славянският семинар е евакуиран, а университетът се е превърнал в един „мъртъв дом“ със зеещи прозорци.
П. Динеков – 3 юлий 1944, писмо до Блага Димитрова: Но достатъчно е да се прочетат няколко страници от някоя велика творба, да се чуе една соната на Бетовен, да се прелисти една научна книга, в която се разкриват богатствата на човешката мисъл, за за повярваме отново в смисъла на живота. Лично аз сега за сега само така мога да живея – всичко друго ми носи отчаяние.
Ражда се един нов възглед за света и човека, роден в преживяното страдание. Динеков намира в настроенията на Вл. Василев нови потвърждения на тезите си от статията „Нашият литературен досег с Европа“, отглас от спора за „родно и чуждо“ през 20-те години. Верен на културологичната си нагласа, заради която вероятно още в началото е бил високо оценен от Владимир Василев, авторът заявява с упование в силата на духа: „Затова нека не се боим от оная голяма вълна на световната култура, която всеки ден прелива националните граници и обединява човечеството в едно. Нека не издигаме стени – напраздно е. Духовната автаркия значи смърт“.
Автаркия, от гръцки – самозадоволеност, е идеал на стоическата философия за добродетелния човек. Веднага се разбира, че младият асистент с възторг е слушал лекциите на стария ремкеанец проф. Димитър Михалчев в Университета. Разказваше, че възторжената публика се катерела дори по прозорците, тъй като залата била препълнена.
За пръв път след памфлета на Боян Пенев за Людмил Стоянов „За литературния плут“, в статията си за родното Динеков се опитва да спомене името на „Плута“ в положителна светлина. Но този пасаж е бил съкратен от бдителния редактор, който не може да забрави ироничното заглавие на Людмил Стоянов „Фарфорово списание с райско съдържание“. Думата е за сп. „Златорог“4.
Впрочем, дори Владимир Василев е бил смутен от твърде острия тон на Боян Пе­нев срещу Людмил Стоянов. Споделил е това с Лилиев. В писмо от 8 февруари 1922 г. той пише по повод дългата статия от четири коли „За литературния плут“, че ще се опита да убеди приятеля си „да я съкрати и да махне някои работи…“5
Отмъщението се забавя, но не се забравя. Два месеца след Девети, на 14 ноември 1944 Владимир Василев е изключен от СБП с протокол, който носи подписа само на двама души: червените политкомисари Людмил Стоянов (подпредседател) и Младен Исаев (секретар). Няма подпис на Трифон Кунев.
Оказва се, че примитивът в „родното“ е най-малкият проблем. Примитивът в мисленето и морала на новоизлюпените български „културтрегери“ и строители на „новата култура“ се оказва пагубен.
К. Константинов: Трябва да отбележа тук, още веднъж, голямото си отвращение от морала на българския елит. Както е винаги при смяна на управление, чиновници­те се боят за службите си, това е и разбираемо. Но в това учреждение, дето и пер­сонал, и гостите-изпълнители, бяха в голямата си част артисти, музиканти, писате­ли, журналисти, трябваше да видя такова любоугодничество, такава безочливост в лъжата, които няма да забравя докато съм жив. […] И в тая промяна, дето от първия миг се бяха промъкнали нечистите нищожества не се ли чувстваше дъхът на гнило­та, на авантюризъм, на нещо по-лошо, което затъмняваше вече, като тежък облак, близките перспективи на страната, за водачи на която идеха сега освен познатите „дейци“ от 9 юни и 19 май, но и неизвестни хора, за които разбеснялите се по шосето камиони, въоръжени в тях хора, викове и дигнати юмруци бяха достатъчно указание за начина на управление и за политическото им и културно равнище? […] И докато съм жив това зрелище няма да се заличи в паметта ми [9 септември 1944 – б.м.]. По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за „морето от освободен народ“, за „преливащата народна радост“ и пр., а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти – защото, всъщност, никакъв враг нямаше срещу нея.
По това време К. Константинов е директор на Радио София, тогава дирекцията е в Нови хан. Детайл: Орлин Василев пристига там на кон и на кон се качва по стълбите на Националното радио. С него бил и Борис Делчев и е фиксирал деня в дневника си. Орлин Василев влиза при директора на дълъг разговор, иска да заграби директорския пост. Не след дълго той измества К. Константинов като директор.
Борис Делчев: Събота, 9. IХ. 1944. „Едно лице от общинската стража, аз и шофьор с общинска кола, под командата на Орлин Василев, въоръжени с пушки, зами­наваме за Нови хан, където е Радио София. Не разбрах много добре нашата мисия, но не мога да откажа. Първо запознаване с някогашно турско оръжие. Никой не ни спира, проникваме в училището, където са службите на радиото. Орлин ни оставя пред кабинета на директора и прониква вътре сам. Половин час разговор насаме. Ще стане ли Орлин директор на Радиото? Питам, защото разбрах, че такава е била мисията му. Съмнителните добродетели на един писател. Наричам го Вездесъщия“6.
На 27 септември 1944 г. излиза бр. 1. на в. „Литературен фронт“. Разбира се, вестникът трябва да стане „трибуна за революционни идеи“, литературно оръжие на новата власт. В каре е отпечатана уводна статия, наречена „Думата на българ­ските писатели“. И кои са тези писатели: Ангел Тодоров – уредник, Борис Делчев, Лозан Стрелков, Андрей Гуляшки, Камен Калчев. Никой от тях не е член на СБП, само Орлин Василев.
„Свободата, която новият ден възвести – пише редакционната колегия от името на народа и на СБП, – позволи на СБП да порицае цялото минало, когато се заду­шаваше българската творческа мисъл... Заедно с народа Съюзът осъжда отдел­ните прояви на някои свои членове, които се бяха отдали на служба на чужди на българския народ и българската държава стремежи и ще се освободи от тези свои членове.“
Статията на Кръстю Белев „Народен съд за интелектуалните убийци“ се превръ­ща в зловеща интродукция към последвалите събития. И той все още не е член на СБП. Редакторите на спрените вече вестници: „Зора“, „Утро“, „Днес“, „Вечер“, на сп. „Златорог“ са наречени „банда, начело с Йордан Бадев“, обвинени, че са фашисти и проводници на великобългарски шовинизъм, редовното обвинение тогава.
Потърсете им сметка!
На 4 октомври 1944 г. в „Работническо дело“ излиза злокобната статия „Фаши­змът в нашата литература“. Подписан е Борис Делчев7. Черният списък на „фашизираните“ писатели започва с Йордан Бадев и Владимир Василев – сдвоени. Двамата са наречени „писатели на фашизма“, които изпълняват съзнателно една политическа поръчка. Вл. Василев е обвинен, че под маската на естетизма прокламира „фашистки“ идеи.
Обнародван в органа на управляващата партия БРП/к/, публичният донос ясно е отправен към съответните органи: „Потърсете им сметка!“ – така завършва. Не е за вярване как не го е сполетяла съдбата на Йордан Бадев, убит още в първите дни около Девети. Такова обвинение всъщност е смъртна присъда.
Владимир Василев, който казвал: И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи – екзистенциализъм, абсолютно чужд на фашистка идеология; който бил дъл­боко възмутен от полицейщината и расовата дискриминация, потресен от изселва­нето на евреи от България (има статия в еврейския сборник с мнения на интелигенцията); който като юрист и общественик е сред малцината, които възразяват гласно срещу ЗЗД (закон за защита на държавата) като нарушение на конституционната норма, нарушаващо правата на личността, е обявен за „водач на литературния фа­шистки фронт“.
30 октомври 1944 г. – В СБП са приети 72-ма нови редовни членове. Писателите комунисти вече имат решаващ глас. СБП се превръща в репресивен апарат на новата власт.
14 ноември 1944 г. – Заседава Управителният съвет на СБП. Обсъжда се само един въпрос: „Разглеждане дейността на съюзните членове през време на фашист­кия режим в България“. Управителният съвет намира, че някои съюзни членове, както чрез литературни и публицистични творби, така чрез работата си като мини­стри, общественици и пр. са действали в разрез с интересите на народа и културата ни.
Основната цел е да се изключат 30 стари членове. Гласува се списък от 29 души. Под номер 29 е Владимир Василев. Вероятно номер 30 е бил Ангел Каралийчев, но Трифон Кунев по чудо успява да го спаси. Списъкът може да се види в приложение в края на книгата „Самотен в своето време“. Така ръководството на СБП се поставя в услуга на репресивния закон за Народния съд.
По това време Людмил Стоянов е червеният политкомисар. За отмъщението на „Плута“ няма забрава. То не закъснява – и след 22 години… Много точно се оказва твърдението на Сава Василев: „Показа­телно е, че стилът на Людмил-Стояно­вите статии от този период [началото на 30-те години – б.м.] е нещо като „проект“ на бъдещото следдеветосептемврийско „говорене-дописване“ на квазилитера­турния (политическия) мит Владимир Василев – „Златорог“8.
Изключването от съюза е подготвено предварително – в едно споразумение между управляващите партии: да се при­емат нови 70 души, подбрани пропорцио­нално между партиите – затова имало толкова много непознати хора на събра­нието. Между тях са Асен Босев, Ангел Тодоров, Андрей Гуляшки, Борис Делчев, Веселин Андреев, Валери Петров, Дими­тър Полянов, Камен Калчев, Крум Кюля­вков, Никола Ланков и др.
Ето как описва Константин Константинов учредяването на новия писателски съюз и образа на Николай Райнов – един неподозиран образ, през смаяните и ужасени очи на свидетел и участник по неволя:
Константин Константинов: Това, което говори тогава Николай Райнов, бе реч на фанатизиран озлобен комунист срещу писателите от „фашисткия лагер“. Райнов говореше яростно, със своя глух, но твърд глас, с очи повече притворени, които не гледаха никого – и казваше страшни неща: той искаше едва ли не смъртта на всички, които не мислеха като него. Аз бях смаян: не знаех до оня миг, че той е бил комунист, и – което е поразяващо, – че е толкова кръвожаден. Не видях обаче, за чест на всички останали, някой да се присъедини към него, или да го аплодира.
Става Трифон Кунев, новият председател на съюза, да прочете имената на писа­телите, за които се иска да бъдат изключени. Чест му прави, че се бори докрай да не бъде изключен Ангел Каралийчев, с когото били големи приятели. На 16 ноември регентът Т. Павлов заявява пред УС на СБП, че е решено да бъде изключен и Ангел Каралийчев. Трифон Кунев заявява, че това би било равносилно той, Кунев, да си подаде оставката от Съюза. Т. Павлов отстъпва пред решителната му съпротива.
Но на другите Тр. Кунев не е могъл да помогне. Подписът му липсва в протокола от заседанието, но е принуден да участва в този срамен акт. Сякаш за да изкупи вината си, през март 1945 той се явява като свидетел пред Втори състав на На­родния съд (за интелектуалците) в защита на Фани П. Мутафова и Змей Горянин, изключени по „онзи списък“.
Имало е по-тежки времена, но толкова подли – никога! – осъзнава постепен­но Трифон Кунев. Страда, че той самият, изключително честен в същността си, е принуден да прави някои доста противоречиви жестове. В ранната утрин на 2 февруари 1945, веднага след масовия разстрел на регенти, министри и депутати, обявен за изпълнение на справедлива присъда, в. „Отечествен фронт“ осъмва със статията на Тр. Кунев „Тежки дни на разплата“. В нея той се опитва да намери оправдание за кървавата вакханалия на новите властници, представена като „Народен съд“.
Още през май 1945 г. той подава оставка като председател на СБП и от редакцията на „Литера­турен фронт“. В началото на 1946 има смелостта да заяви: „Една варварска революционна ярост зали­ва изстрадала България. Режимът на кръволока Ал. Цанков започна да бледнее пред това, което става „в името на свободата и демокрацията“.
През октомври 1947 г. и Трифон Кунев е изключен от СБП. Записан от Държавна сигурност в графата „най-върл противник на днешната власт“. На три пъти се стига до побоища над смелия писател и об­щественик. През 1945 г. с Никола Петков са бити на самия площад „Славейков“. През юни 1946 в редак­цията на в. „Народно земеделско знаме“ нахлува тълпа лумпени, заплашват го, че ако каже на някого, ще бъде пребит, бит и в самото Народно събрание с дръжки на пистолети от разярените депутати.
Трифон Кунев е осъден и след няколко страшни години в затвора освободен – изтощен и с болно сърце, за да умре на свобода след „помилването“. В тези тежки и подли времена дори спасеният от него Ангел Каралийчев не посмял нито да се срещне, нито да му се обади по телефона дори. Не само Каралийчев – никой от неговите приятели и роднини не се осмелява… Приютява го единствено сестрата на приятеля му Димо Кьорчев, лекарката Дафина Кьорчева.
Изтерзаният човек е предчувствал съдбата си, бил готов да направи абсурдна стъпка: да откаже „помилването“. Но има и друга причина: най-вероятно цената е била да стане доносник. В книгата си „Писатели и досиета“ Цвета Трифонова е анализирала с изключително съпричастие този странен прецедент:
„Изправен е пред морална дилема – „да си тръгнеш, ставаш егоист, да останеш, ставаш провокатор“. Чувствал се е предател спрямо тези, които остават, само за­щото са му опростили една година от присъдата. Неловко му е пред заключените в тюрмата страдалци, не е искал да слезе макар и в преклонна възраст от „котата“ на съвестта и морала. Колебаел се и по други причини, както го цитира Йосиф Петров: „Затвор, затвор, ама 40 души са ми приятели. А сега къде ще отивам в средата на зимата, кой ще ме подслони? Само ще им създам безпокойство. Реших: ще се откажа от помилването“9.
На 23 ноември 1944 г. е насрочено извънредно общо събрание на СБП. Владимир Василев е вече арестуван на 22 ноември, вижда се от Протокола за разпит. Дневен ред: „Разглеждане делата на съюзни членове през време на фашисткия режим“. На събранието присъстват 100 писатели, като 49 от тях са новоприети. Секретарят на съюза Младен Исаев прочита отново „оня списък“ с имената на 29 писатели за изключване от СБП.
Чест му прави, че на решението на Управителния съвет остро се противопоставя писателят Григор Чешмеджиев. По това време той е вече министър на социал­ната политика (БРСДП) в правителството на ОФ на Кимон Георгиев. Той настоява „дейностите на провинените да бъдат разгледани и решавани индивидуално. Да се прояви максимално снизхождение по отношение на провинените. През фашисткия режим никой от писателите не е изключен заради политически прояви“ – позволява си да заяви Григор Чешмеджиев, записано е и в Протокола на новия СБП10.
И в паметта на К. Константинов: – Чакайте, чакайте, искам думата! – вдигна бастуна си журналистът Григор Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести:
— Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!
Константин Константинов: В оня момент той се бе издигнал над всичко, – до една наистина изумителна, както за него самия, и за времето, висота, бе постигнал в един, може би изключителен в живота му момент, нравствена чистота, мъжество и мъдрост, които биха могли да служат за образец на гражданска смелост в тъмни­те дни на оная епоха.
Григор Чешмеджиев умира скоропостижно само след една година, на 16 септември 1945, въпреки невероятната си работоспособност и желязна издържливост. На 17 август 1945 г. той е отстранен от министерския пост, а БРСП преминава в опози­ция. Причината за смъртта му според официалната версия е стомашен кръвоизлив от спукана язва. Със същата „диагноза“ ще си отиде и Владимир Василев през 1963 г. Сякаш за да се продължи традицията… Според недоказани твърдения на съпартийците на Чешмеджиев той е умишлено отровен. На другия ден след смъртта му излиза първи брой на в. „Свободен народ“ с уводна статия на Григор Чешмеджиев, посветена на свободата.
Орлин Василев: – „Спрямо провинените не бива да се проявява снизхождение, понеже са си заслужили възмездието за явна противонародна дейност“ – записано в протокола от заседанието.
Протокол: „Събранието с голямо болшинство реши: Намира, че долуизброените членове на Съюза със своята дейност са унизили писателското звание, а някои от тях са работили и против интересите на Съюза и съгласно чл. 14, ал. 1 от съюзния Устав да бъдат заличени от списъка на съюзните членове“.
Притиснатите хора гласуват „единодушно“ за изключването на 29-те писатели, предложени от Управителния съвет на 14 ноември. Единствено отново Григор Чешмеджиев и Константин Константинов не вдигат ръка.
К. Константинов: Хората почваха да показват истинските си лица – (между тях не всички бяха отвратителни).
— Е, не съм само аз! – примирително казвал Вл. Василев, № 29 в списъка на изключените, спомня си Елена Огнянова. Владимир Василев е бил арестуван още преди заседанието на СБП от 23 ноември за утвърждаване на „оня списък“ за из­ключване. Това означава, че всичко е било решено предварително:
Заповед за арест на Владимир Василев Матеев № 251 на ДС от 22 ноември 1944 г. по личното нареждане на Главния народен обвинител Никола Ланков със следния аргумент: „като редактор на „Златорог“ е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно-фа­шистката идеология на културния живот у нас. […] Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие“11.
Владимир Василев е арестуван и още същия ден подложен на обстоятелствен разпит. Протоколът от разпита носи датата на заповедта за арест – 22 ноември. По силата на Наредба-закон за Народния съд са арестувани и други членове на СБП: проф. Богдан Филов, Йордан Бадев, проф. Борис Йоцов, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов. В Централния затвор са и писателите Йордан Стубел, Борис Маковски, Димитър Сяров (уредници и сътрудници на Радио София), Фани Попова-Мутафова, Светозар А. Димитров (Змей Горянин).
От художниците – Никола Танев, Александър Божинов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Александър Добринов. Дори Христо Кодов – славист и старобългарист. Ал. Божинов се шегувал: „Чест и удоволствие е да попаднеш сред такъв духовен елит! Навън не остана сериозна интелигенция“…
К. Константинов: По тоя повод трябва да добавя няколко думи и за тоя народен съд, който няколко месеца заседаваше в Съдебната палата. То бе досущ както в „Боговете са жадни“ на Анатол Франс; с тия „гледачки“ в и около залите, с тия тълпи, които викат „смърт!“, с тия коли, които довеждат и откарват обвиняемите. Тук обаче имаше и нещо ново: като съдии и прокурори, между другите, сега заседаваха и ин­телектуалци – писатели, адвокати, жени. Народен обвинител беше Никола Ланков. Народен съдия бе и Д. И. Полянов. Той подписа и смъртни присъди и казваше, че е горд, задето е избран от партията за тая чест… Сега постепенно усещахме, че газим в тинесто блато, но все още искахме да вярваме, че ще се измъкнем.
Така настъпва новата 1945 г. „Отведнъж“ Вл. Василев се вижда в друг образ – „злият гений“ на българската литература и в затвора, а всичко, свързано с любимо­то му списание – равно на „фашизъм“. А списанието е неговият живот.
Протоколъ за разпитъ: „Но аз сега съм на 60 години – примирено пише редакторът в дознанието, – какво да направя, нека си бъда пак сам. Това е по-достойно за мене и по-интересно за литературата“12.
Ясно се вижда, че Владимир Василев все още не проумява в целия му трагизъм този обрат „отведнъж“, не проумява жестокия смисъл на неминуемото… А то неу­молимо се сгъстява в онези наситени с трагични събития дни. Както ще се „сгъстява“ с времето и самотността му. Но самотността също е израз на борба – вътрешна, духовна, дълбока…
К. Константинов: Трябваше да минат още 3-4 години, за да видим нещата в истинската им светлина.
Неизвестен е фактът, че в смутните нощи около Девети и братът на Вл. Василев, Борис Василев Матеев, изчезва безследно някъде около Кюстендил, вероятно убит… Последни­те ми данни от роднини са обаче, че Борис не е „изчезнал безследно“, а е следвал в Герма­ния през 40-те години и е останал там. Може би нарочно е бил пуснат слухът за изчезване­то му, в противен случай съдбата на Вл. Ва­силев би била още по-тежка. Синът на Борис сега живее в Германия.
Владимир Василев е арестуван „за следствие“ заедно с Петър Горянски, редактор на опозиционния вестник „Свободен народ“, изключен на същото събрание на съ­юза, обвинен, че е написал „възторжени стихове за Германия и Япония, посветени на Бекерле и Ямаджи“. Двамата с Горянски прекарват последните два месеца на 1944 година в Централния софийски затвор в една килия с Йордан Стубел, поручи­ците Пангаров и Христов, и още трима заподозрени във „фашистка“ дейност.
„И двамата с него бяхме освободени на 5 януари 1945 година, останалите бяха предадени на народния съд“… Намерих тези неизвестни факти в писмо на Петър Горянски до Петър Динеков13. Вл. Василев доверява единствено на Димитър Лепав­цов – Липен за ролята на акад. Петко Стайнов за неговото освобождаване, описано е в първата книга.
Според Анна Драгиева Фурнаджиев е помогнал за излизането на Вл. Василев от затвора. Не намерих данни за това. Вл. Василев бил просто смазан, потресен: „Беше не на себе си. Вървеше напред-назад из стаята като замаян и все повтаряше: „Мене да ме сложат на стол и да ме острижат като престъпник, като катор­жник, да ме унижат така!“ Все държеше главата си с двете си ръце, не сядаше на стол – струваше му се, че е омърсен, унизен до дъното на душата си. Лицето му постепенно посиняваше. Не искаше да легне в леглото си… Ходеше като побъркан из стаите и все повтаряше:
„Мене, мене!... Като криминал!“14
Дали действително в този момент „естетическият законодател“ на „Златорог“ е осъзнавал напълно, че е изправен всъщност пред отмъщението на пренебрегнати­те – стари идейни и естетически противници?...
Вбесен от „дебюта” на Вл. Василев (рецензия за Гьончо Белев) през 1954 г. в сп. Септември, Т. Павлов възприема появата на стария критик, „незасегнат от никого и за нищо”, като „възшествие на Антихриста“ в българската литертура15. Най-веро­ятно тъкмо тези опасения на Т. Павлов стават причина за речта на Червенков пред писателите в края на 1955, в която той публично снема доверието от „такива като Вл. Василев“.
„Златорог“ диша враждите срещу себе си още от първата книжка“ – пише Вл. Васи­лев в отговора си до Вълко Червенков през 1956 г. Редакторът е обвиняван в мними литературни злодейства още през 30-те години: „подмамване“ на таланти от други издания, наричат го „литературен мародер“. В лексиката на левите това обвинение му остава до края, дори Петър Динеков повтаря под общото влияние в дневника си същата дума: „изтръгва“ млади таланти от редиците на „прогресивните“, разбирай – леви, издания.
„Радвала ме е всяка нова дарба в нашата литература и съм гледал да я насърд­чавам…“ – прави наивен опит да се защити саморъчно и чистосърдечно юристът, попаднал в нелепия кошмар на затвора, по време на разпита на 22 ноември 1944 г. И това е самата истина. Забележете обаче, изразена в резултативното минало неопределено време, като някакъв сладостен носталгичен спомен от живот, който е бил някога в миналото, но няма да продължи и няма да се повтори… Дълбоко в подсъзнанието му, може би без да го съзнава все още, се е раждало тъмното пред­чувствие за края на неговия дотогавашен свят – светът на „Златорожието“.
Прииждала е неумолимо самотността му…
На 14 ноември 1944, в деня на чистката, под номер 73 е записан нов член: Тодор Павлов – редовен член и почетен председател на СБП. Личен резидент на Сталин и културно-философски ментор, в написването на „фундаменталните“ му трудове се предполагат цели научни институти. Т. Павлов става средоточие на върховната партийна власт на културния и научния фронт. Известен с органическата си непоносимост към Вл. Василев, цял живот маниакално фиксиран върху редактора на „Златорог“, овластен сега, той се превръща в негов морален инквизитор – вечен преследвач, опонент, палач и… „спасител“. Дори и след смъртта на редактора сле­ди яростно и санкционира всичко, което се пише за него.
На 10 декември 1944, докато Вл. Василев е в затвора, Т. Павлов държи реч пред съюзните членове в ролята си на почетен член на СБП. Тази реч официално „утвърждава“ вече извършеното завладяване на съюза от „прогресивните сили“ и дава насоките на новата партийна комунистическа културна диктатура. По-късно речта е издадена в отделна брошура „С перо и меч“, 1945. Чистката сред членовете на съюза е въздигната в закон. В същото време „Командора“ налага нови участни­ци – критици, литературоведи и писатели, „прогресивни“, според изискванията на новата политическа конюнктура; дава инструкции за правилата на публикуване, за ролята на критиката, описва най-важните жанрове, налага подбора на теми и ге­рои. Единственото и най-важно условие за всички – партийни и безпартийни, за да участват в литературния живот е: да стоят зад програмата на Отечествения фронт.
Борис Делчев, 4 януари 1964: „Казват, че имало партийно решение – до края на живота му Тодор Павлов да не бъде критикуван. И всичко показва, че това е вярно: неговите литературни изстъпления не спират, стават все по-абсурдни и по необходимост се приемат вече като неотстранимо природно бедствие. А така може да постъпва само човек, който е вън от обсега на обществения контрол – за него всичко е възможно“16.
„За него всичко е възможно“. Така и става – до самата си смърт през 1977 г. Тодор Павлов е „вън от обсега на обществения контрол“, недосегаем. Затова пък низвер­гнатият му опонент, макар и освободен от Централния затвор, е в непрестанна обсада: „Защото като излиза, същевременно пак влиза – пише Цвета Трифонова, – в доживотен затвор без огради, но не и без надзиратели. Започва дългосрочната му обсада, следене и разработка по линията на ДС „Бивши хора“17. Изследователката установява, че като „бивш човек“ старият редактор е следен и докладван от 15 агенти, все хора от най-близкия му кръг.
Иван Мешеков, събрат по съдба на Вл. Василев, също нарочен за идеологическо „лечение“ от Тодор Павлов, описва по следния начин „движещите сили“ сред „про­гресивната“ българска интелигенция: „Всякакви големи и малки писатели с един непрозрачен произход на прехраната си, се оказва, че са в ролята на обществени надушвачи – пиянстват и лентяйстват с години с революционни „идеи“ и „принад­лежности“ само колкото да маскират службата си на полицаи и агенти. Ах, каква жалка действителност: най-покварените типове са наети да следят и дирижират
запазените и по-светлите личности“18.
Не съм чела по-смела в откровеността си изповед, написана без капка чувство за самосъхранение, сякаш в някакъв донкихотски самоунищожителен пароксизъм. Писмото се датира около 1934 г., но старите-нови служби и след Девети са същите. Не случайно Мешеков е бил набеждаван, че има „мания за преследване“…
А Владимир Василев не е и подозирал, че е следен – и то от най-близки прияте­ли… Или просто се е страхувал дори да си го помисли…
(Вмъквам пост фактум редове от лично писмо, получено на 17 юли 2017. Младият тогава критик Лазар Лалев, един от малкото живи, които са познавали Вл. Василев, доверява следното: „Владимир Василев посрещаше много редките си посетители нащрек. За какво идат, какво възнамеряват, какви всъщност са? Види се, напатил се е човекът от неканени гости. Между които, досещате се какви... Затова държеше да бъде предварително уведомен за посещението.“
Агенти от ДС причакват младежа току под прозорците на Вл. Василев.
— Тъкмо от него се интересуваме и ние. А кои сме ние, досещате се. Та ще идете там при него, както вече три пъти сте ходили, виждате, че си знаем работата, и ще се направите, че нищо не се е случило. Знаете какво следва, ако споменете нас... И след това пак при нас – с подробен отчет.
Цитирам целия откъс от писмото с описание на разпита в ДС, при това след смъртта на Вл. Василев. Плаши ги дори сянката на Златорога:
— Вие сте имали доста тесни връзки с Вл. Василев – направо хвана бика за рогата следователят.
— Тесни, силно казано, той сам не допускаше човек близо до себе си. Главно, да не влияе на работата му, да не разколебава стройния ход на мислите му. Той много държеше на своята сепаратност.
— Но все пак, все пак, хората не общуват току-така; още по-малко този дърт ин­тригант и клюкар... Няма как да не е зачеквал въпроса за партийното ръководство на литературата, за социалистическата литература и социалното . отражение, за положението на писателя при социализма и пр. Няма какво да ни баламосвате, вие си говорите на тия теми.
— И тогава и сега смятам, че благодарение и на вас, и на вас – тенденциозно го повторих – тези теми са решени; и много ще се изненадам да се намери някой да ги оспорва или пререшава; камо ли човек, попаднал под вашата тежка ръка.
— Хайде, хайде, пак ние сме палачите, пак ние идем със сопи и пищови... Но не сте мълчали, де, инак щяхте да си стоите вкъщи. Не крийте, и без друго всичко знаем.
Идеше ми да кажа най–естественото – щом знаете защо питате. Но се сепнах: тези хора не понасяха да ги разобличават в нелогичност. И реших, че мога да изля­за от положението с нещо невинно и неангажиращо:
— Ами говорили сме си за кариерата на литературния критик, за подготовката на театрални, оперни, оперетни постановки, за списването на сп. Златорог…
— А да сте казвали, че социалистическият реализъм е мъртвородено чучело. Че др. Георги Димитров едва ли е прочел любимото си произведение „Какво да се прави“ на Чернишевски. Да сте се изказвали върху литературната неграмотност на нашите, е, отговорни другари?...
Ей Богу, за нещо такова пред сплашения, озъртащ се встрани и шушнещ под шепа Вл. Василев не е ставало и дума
— Ама вие отде го взехте? – Не на шега почнах да се плаша: както са си съчинили това, така могат да си съчинят и нещо по-опасно за съдбата на обвиняемия.
— Откъде, имаме си свои осведомители. Които за разлика от вас се съобразяват с чл. (еди кой си) от НК, подвеждащ под отговорност за отказ от свидетелски показания.
Междувременно в стаята влезе висок, строен мъж, в униформа и генералски пагони. Той не беше прегърбен като мен сега, но беше наклонен напред като учител, хвърлящ поглед върху домашното на ученик. Той направи няколко крачки към мен, леко поклащаше с дясната си ръка пистолет. Зиморничаво разкърши рамене в такт на някакво естрадно парче по радиото. За първи и последен път го видях, и слава Богу!
— Др. генерал, – изопна се моя следовател по шевовете, – тук си говорим с моя последствен за литературната среда на един буржоазен критик, за влиянието му върху писатели и литератори. Той вече е покойник, но твърде подозрително за него си спомнят и се позовават на негови изказвания и писания. Един вид с него не е умряло влиянието му.
— Вражеско?
— Така го определям, затова и водим тук този разговор.
— Какво, арестантът не иска да говори? Таи нещо от партията, от народната власт?
— Той да каже – погледна към мен изчаквателно.
— Какво да кажа повече от това, което знам.
— Има, има какво – заговорнически ме погледна следователят.
— Няма какво да се церемоните. Един ден в килията: да си спомни всичко – къде, кога, с кого, на коя дата, какво е казано и какво е отговорено – (точно така каза). – Разглезили сте ги тези мамини синчета. Я да се изправите и да ни погледнете в очите. Партията гледате! – Обърна се вече към мен. – Мирно! – Рипнах долепил ръце в арестантския си док, зъзнейки и треперейки от студ и страх. – Сега горе в килията. И утре тук. Това, което се каза, ще го минем за инструктаж. Марш! – за­върши той в рима.
Но следващо повикване на другия ден не последва. Цяла седмица мина без повик­ване. Да се разпалят демоните на вината и самобичуването в арестантската душа, след което гола на тепсия да я вземат. И непременно сготвена в собствен сос. Оста­нах и без жадуваната разходка по гладкия ламаринен покрив. Сигурно и това явно нарушение на международния процесуален кодекс са сметнали за глезотия. Като че забравиха за мен. Размина ми се само с лампата–прожектор, която ме будеше от нощен сън. Вероятно пак да ми напомня като Оруеловото око на „Големият брат“ многото ми вини и нарушения. Престъпните ми, макар и незнайни за мен, замисли. „Малката инквизиция“, както я бях нарекъл. Така и не разбрах смисъла и задачата на този следствен експеримент. Но името на генерала научих: Мирчо Спасов.)
През януари 1945, след затвора, Иван Богданов среща Вл. Василев на улицата: „Промяната беше го сломила. Той не беше толкова смутен, колкото дълбоко разо­чарован. Тъй сигурната под краката му опора бе не само разклатена, но и разрушена. – Колко бързо всичко се промени! – въздишаше тежко той:
— Какви са тези хора, новите! От какво са направени, от желязо ли?19
К. Константинов: Някаква глуха мъгла , която убиваше и светлина, и звуци се бе спуснала над страната и цял народ се люшкаше във фантастични очаквания. Слухо­ве, слухове, слухове… Мелницата на народния съд вършеше усърдно своята работа, а в кабинета участваха социалисти и земеделци… Всеки ден изчезваха хора, взе­маха се апартаменти, коли, покъщнина – без закон, без каквато и да е наредба, а в същото време в „Свободен народ“ и в „Зеленото знаме“ – Кръстю Пастухов и Никола Петков пишеха страстни статии за законността и волята на народа. А „Работническо дело“ сочеше волята на народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата… Не беше ли това трагичен фарс, зловеща оргия, нещо апокалиптично, пред което стояхме безсилни, като схванати физически и духом?
Точно „като схванат физически и духом“, като вцепенен е и редакторът на „Златорог, както сам пише в писмото до Динеков по време на евакуацията: „Обхванало ме е някакво оцепенение“… „От няколкото ни разговора със самия Вл. Василев – разказва ми в лично писмо проф. Лазар Цветков – съм получил впечатление за крайно уплашен – до парализа и загуба на ориентация човек…“
През март 1947 г. на Вл. Василев е възвърнато членството в съюза:
Борис Делчев, 7 март 1947: Две неща за отбелязване: наредбата за смяна на старите банкноти, която хвърли в неописуема тревога бившите хора, и събранието на писателите, което се проведе по предвидения план. На четирима души беше въз­върнато членството: Вл. Василев, Павел Спасов, Йордан Стубел и Дим. Симидов.
Нищо не се променя и с възвръщането на членството на Вл. Василев в СБП. На­против – диаболичният фарс се засилва, особено след 1949 година: разнищваща стратегия на хули и обругаване – перфиден терор, обвинения – безпочвени и про­изволни. Редакторът постепенно се убеждава, че зад политическите кулиси всъщ­ност стои „проклятието на призванието“ – реваншът на пренебрегваните автори, засегнати от неотстъпчивостта му като „селекционер“ на таланти. Но дори според Б. Делчев поправките на редактора отивали „оттатък чертата на позволеното“20.
Вл. Василев: – Не, не, друга е работата. Лични настроения: едни съм подценявал, други съм премълчал. Там е всичко.
Написал го е в „тайното“ писмо до Вълко Червенков: „Десетки писателски често­любия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог“, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха! Да се пише срещу Василев – бе най-лес­ната доблест. Един вид пропуск да се влезе в литературата. Това бе израждане на буржоазната критика в най-долни страсти, безсилие и пустота. […] Период на раз­цъфване на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да не срещна пак някоя мизерия срещу мене. Аз си знам как съм го понасял…“21.
По неведомите сарказми на съдбата този откъс е цитиран тъкмо от Борис Делчев, авторът на статията „Фашизмът в нашата литература“. Явно Делчев е познавал добре текста на „тайното“ писмо на Владимир Василев до Червенков след речта на „Хазяина“ през декември 1955 г. Но този толкова важен откъслек е скрит някъде в бележките, в края на книгата на Делчев. Авторът нарича това писмо „непубликувано изложение“.
Какво благородство, и колко страдание и самота трябва да е понесъл човек като Владимир Василев, за да прости. И да сподели унижението и страха тъкмо с „па­лача“ си… В страданието човек открива неподозирани свои образи… Нали тъкмо Делчев е човекът, който посочва с пръст него и Йордан Бадев на народните обви­нители в статията от 14 октомври 1944: „Потърсете им сметка!“
От 1953 до 1956 г. Б. Делчев работи в Президиума на Народното събрание, начал­ник на кабинета на председателя Георги Дамянов, и главен редактор в издателство „Български писател“. Заемайки този пост, той става свидетел и коментатор на важни събития.
Записки на Борис Делчев по повод известната реч на Вълко Червенков от 28 декември 1955 г. пред писателите:
2 февруари [1956] – „Литературен фронт“ публикува речта на Вълко Червенков пред писателите комунисти. Елементарен, простоват и литературно несъстоятелен текст. Не вярвам друг държавник да е говорил така безцеремонно-грубиянски на културни дейци. А принизяването пък към имена, които нямат никаква литературна стойност, е просто смехотворно. Изобщо – ниско равнище. Аз лично съм засегнат и дори раздразнен от постановката на въпроса за човешката съвест. Наистина ли писателите нямат своя собствена съвест, че тяхна съвест са партийните решения?
И отведнъж… всичко рухна!22 Така е написал Вл. Василев десет години след Девети септември, в писмото-отговор на обвиненията на Вълко Червенков, когато „Хазяина“ снема доверието от „такива като Вл. Василев“ и изисква публична самок­ритика за „пакостното дело, което в течение на десетилетия са вършили“… След речта на Червенков вратите на редакциите се захлопват завинаги за стария критик и той се оказва никому непотребен.
Всяка негова дума означаваше постановление – думи на самия Георги Караславов за „Хазяина“, записани от Любен Георгиев на 5 март 1958, вече след „размразяването“: „В оная обстановка на кул­та, когато всяка негова дума означаваше постановление… – И рисува апокалиптичен образ: – Сто писатели трябваше да падат на колене и да лазят пред него…“23
Догмата за комунистическата партийност като гръбнак на изкуството и вменените му невинни вини лишават редактора на „Златорог“ от право на участие в културния живот. Какво общо може да има този деликатен човек, отдаден изцяло на лите­ратурата, естет, с новите поколения – „поколения с вълчи зъби и безмилостни лакти“, както ги нарича К. Константинов. След Девети до смъртта си Вл. Василев има злощастна съдба: да живее в духовна емиграция – като чужденец, – низвергнат емигрант в литературата, създавана от самия него в продължение на четвърт век.
Вероятно измъчван от тежки угризения на съвестта, тъкмо Борис Делчев е пър­вият, който през 1968 година в спомените си показва светлата страна на мита Вл. Василев.
„Твоят неуморим и предан поклонник!“ – 16 април 1961. Така се е подписал Б. Делчев в една картичка от Берлин. Трогнат, низвергнатият критик я е скътал в архива си24. Явно Делчев е имал угризения и заради мълчанието си на погребението, защото през май 1967 г. той се заема да проучи подробно статиите на Вл. Василев, всеки ден ходи в Народната библиотека, чете „Златорог“ и прави записки. И всеки ден му се отварят очите за нови открития и ревизии, това може да се проследи по дневниците му. Още в началото възкликва:
— Извинете, Вл. Василев е защищавал реализма! – Няколко дни по-късно: „Дори статията на Вл. Василев „Между сектантство и демагогия“ не е така атаку­ема, както предполагах по стара памет“. Цитирам подробно някои от „откритията“ на Делчев, както ги е записал самият той в дневника си през втората половина на 1967 г., защото са непубликувани.

Публикуват се с любезното съдействие на преданата редакторка на този дневник Марияна Фъркова:
10. май – Статията на Вл. Василев „Хулиганството в литературата ни“ (бях я поз­абравил) обяснява много от страстите около името на автора. Сега разбирам по-добре някои от преценките на Ат. Далчев.
15. май – Статията на Вл. Василев „От изкуството към живота“ („Златорог“, г. ХХ, кн. 4) бие левосектантството у нас с доводи от съветски автори. Става ти неудобно!
30. май – В статията „Именно, на ясни позиции“ (г. ХХI, кн. 3) Вл. Василев тържест­вува над Тодор Павлов. Ясно като ден: догматизмът ни прави уязвими.
31. май – Четох статията на Вл. Василев „Бараж от литературни формули“ („Зла­торог“, 1941). Слабият мислител Вл. Василев на много места бие теоретика Тодор Павлов с доводи от практическо естество. И пак почувствах обида.
2. юни – Прочетох четвъртата и последна част от статията на Владимир Василев – „Бараж от литературни формули“. Интересно нещо: поначало Владимир Василев не отрича историческия материализъм. И това – през военната 1941 година! Ако въпросите се разглеждаха и решаваха без страст и пристрастия, това трябваше да бъде оценено.
3. юни – Вл. Василев за списанията „Българска мисъл“, „Родина“ и „Завети“ („про­вежда полицейски курс“). Много точна характеристика и на трите.
5. юни – В „Златорог“ (г. ХХIII, 1942, кн. 5) Л. Цветаров пише утвърдителна статия за „Снаха“ на Г. Караславов. Защо тогава „Снаха“ да е произведение на „социалис­тическия реализъм“, а „Златорог“ да е „реакционно списание“? Кой ще обясни това? Очевидно, нещата са много по-сложни, отколкото си ги представя литературната ортодоксия.
15. юни – Прочетох статията на В. Ямуков (Вл. Василев) – „Вазов на страниците на едно списание“ (сп. „Българска сбирка“, 1904). Вл. Василев дръзва да спори с „Мисъл“ и с Пенчо Славейков тъкмо когато са в своя апогей, и то в защита на Вазов! Този граждански кураж още не е оценен по достойнство.

В спор с Ангел Тодоров, когото на друго място определя като „слуга на всички господари“, през 1967 г. Делчев вече твърди, че българската литература от 1920 до 1944 г. е била най-вече в „Златорог“. Ангел Тодоров не е съгласен, настоява на про­тивното. Делчев е възмутен и прави следното обобщение: – Ние сме непоправими догматици: да има как, ще заличим фактите, за да подкрепим своите неверни твърдения.
За да докаже тезата си, Делчев дълго се рови и в личния си архив за нови факти и документи. През август 1967 критикът вече е намерил „опорните точки“ на оч­ерка си за Вл. Василев. Основния спъникамък той формулира още в началото на работата:
Трудността този път е друга: как да се каже истината за Вл. Василев, която е в разрез с официалната лъжа.
На 11. ХII. 1967 катарзисът е завършен: „Върнах се и след толкова месеци сложих край на очерка за Вл. Василев. Олекна ми.“ Но преди това е отбелязал нещо като индулгенция: „Сутринта отидох да си взема новия партиен билет“.
Книгата „Познавах тези хора“ е дадена за печат на 23 април 1968 и излиза от пе­чат на 23 юли същата година. Редактор е Симеон Султанов. Когато става дума за тази мемоарна книга, Делчев говори само за очерка за Владимир Василев, сякаш специално заради него я е написал. Но тъкмо заради този спомен той имал големи трудности с издаването. Любен Георгиев е записал в личните си бележки, че книга­та била „провалена“ тъкмо заради личността на Вл. Василев25. Но когато се появява, търсят я и поздравяват автора тъкмо заради този очерк. Всички започват да четат книгата оттам, този текст направил най-голямо впечатление. С него започва всъщ­ност възкресението на личността на редактора на „Златорог“.
Проф. Петър Динеков високо оценява мемоарната книга, говори за нея на за­седание на Катедрата по българска литература в Софийския университет. Петър Динеков, София, 26 октомври 1968, събота: „В събота и неделя четох книгата на Борис Делчев „Познавах тези хора“. Написана много добре. Дори когато има малко спомени, Делчев успява да ги използва чудесно и върху тях да изгради характе­ристика на писателя. Най-хубавото в книгата е може би присъствието на автора в нея – книга колкото за другите, толкова и за автора. При това авторът говори за себе си без суета, не натрапва личността си – той я въвежда съвсем естествено в разказа си.“
Петър Динеков пише и лично писмо до Делчев, в което посочва като най-важни качества на книгата някои нови моменти в този вид мемоарна литература: – из­дигнал е спомена до характеристика на личността, и особено това: – променил е възгледа му, че мемоаристът трябва да бъде скрит в разказа, защото тук присъст­вието на интересния разказвач придава по-висока стойност на разказите. Цитирам писмото изцяло по записките на Делчев, тъй като не е публикувано:
Борис Делчев, четвъртък, 31. Х. 1968: Днес получих от Петър Динеков следното поздравително писмо:

София, 27. Х. 1968
Драги Делчев,
Пропуснах твоята книга „Познавах тези хора“ – когато я потърсих, беше се свърши­ла. Едва вчера сутринта се снабдих с нея – една услужлива книжарка ми намери ек­земпляр. От вчера я чета. Току-що я прочетох и бързам да ти напиша няколко думи.
Рядко прочит на книга ми е създавало толкова удоволствие. Познавам всички хора, за които пишеш (включително и Елюар – от посещението му в София; тогава бях секретар на Съюза). Но въпреки това прочетох твоите спомени с необикновен интерес. Хубавото в тях е не сборът на факти (за някои от тези хора зная повече факти), но умението ти да видиш зад фактите цялостния човек, да издигнеш спомена до характеристика на личността. При това всичко е казано с много такт и вътрешна деликатност, написано е на един чудесен език, в който яснотата на фразата се превръща в красота, стремежът към точност – в изящество и изисканост на стила.


Едно от най-хубавите неща в твоята книга е твоето собствено присъствие. Винаги съм си казвал, че ако някога се заема да пиша спомени, ще се опитам – колкото е възможно да скрия себе си, да изчезна от разказа. От твоята книга се убедих тъкмо в обратното – че присъствието на автора придава малко по-голям интерес и по-голяма стойност на спомените. Но – присъствието на автора културен, мислещ, способен да прониква в нещата, събитията, хората, да осмисля наблюденията си, да беседва с читателя почтено, с една свобода, която в наши дни не е твърде често явление.
Твоята книга кара читателя да мисли и това я прави нещо повече от спомени – книга, която може да се препрочита, която ще се чете на два и три пъти. Приеми искрените ми приятелски поздрави!
Твой П. Динеков.

Б. Делчев: „Като оставим настрана похвалите, към които сериозният човек може да се отнесе хладнокръвно, две положения от това писмо ми доставиха по-особено удоволствие: твърдението, че съм издигнал спомена до „характеристика на ли­чността“ и особено, че се преценява положително моето „собствено присъствие“ в книгата. Това, че съм могъл да променя един възглед на Динеков върху същността на добрия мемоар – възглед, който е широко разпространен и дълбоко неверен – това аз смятам за мой успех. За мене то е по-важно и по-радостно от всякаква литературна суета“26.

Бележки:

1. Константинов, Константин. Птица над пожарищата, Бележник – 1944, Хемус, ноемврий, 1946, с. 9-10.
2. Архив на Конст. Константинов, БИА, ф. № 883, а.е. 1, л. 242. Тук и нататък цитирам по първата публикация в: Белчева, Е. Петър Динеков. Портрет на критика като млад, Страница, 2011, кн. 4.
3. Динеков, Петър. Нашият литературен досег с Европа //Златорог, 1940, кн. 7, с. 332.
4. Стоянов, Людмил. Фарфорово списание с райско съдържание //Литературен преглед, бр. 22, 1935.
5. Александрова, Надежда. Писма на Вл. Василев до Н. Лилиев //Вл. Василев – личност, дело, съдба…, с. 288.
6. Делчев, Борис. Дневник, С: Народна култура, 1995, с. 23.
7. Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература //Раб. дело, г. 17, № 15, 4 окт. 1944, с. 4.
8. Василев, Сава. Литературният мит…, с. 178-179.
9. Трифонова, Цвета. Писатели и досиета, Фабер, 2004, с. 140.
10. ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 5, л. 102-103.
11. Архив на МВР, ф. № 5, а.е. 1288, л. 7. Цит. по Цвета Трифонова, пак там, с. 40.
12. Протокол за разпит, цит. по Цвета Трифонова, пак там, с. 77.
13. ЦДА, ф.1978 к, а.е. 4290, л. 8.
14. Драгиева, Анна-Петрова, Вл. Василев – човекът //Вл. Василев – личност, дело…, с. 163-164.
15. Павлов, Тодор. Позицията на „Златорог“, 1954. Цит по Сава Василев, Литературният мит, с. 199.
16. Делчев, Борис. Дневник, с. 77.
17. Трифонова, Цвета. Писатели и досиета…, с. 44.
18. Нанчев, Йордан. Писма до един приятел (Делчо Василев), Тройна експертиза, Ел. сп. Литературен свят, 2009, изд. Фльорир.
19. Богданов, Иван. Бегли спомени и преценки //Вл. Василев – личност, дело…, с. 108.
20. Делчев, Борис. Познавах тези хора, мемоарни очерци, БП, 1968, с. 180.
21. Цит. по Борис Делчев. Познавах тези хора, Бележки, с. 442.
22. Василев, Вл. Писмо до Вълко Червенков по повод речта му пред събранието на писателите – членове на БКП, от 28 декември 1955 г. //ЦДА, ф. 373, а.е. 22, чернова.
23. Георгиев, Любен. ЦДА, ф. 1298, а.е. 221.
24. ЦДА, ф. 373к, а.е. 67.
25. Георгиев, Любен. Запис от 18 май 1969 г. //ЦДА, ф. 1298, оп. 1, а.е. 235, л. 141.
26. Делчев, Борис. Непубликувани страници. С любезното съдействие на редакторката Марияна Фъркова.

На първата снимка долу: 

Неизвестна снимка от Добрич на Владимир Василев, поканен да изнесе сказка за Ботев, сред група млади културни дейци.
Тук присъстват двете сестри: Невяна Петрова, долу вляво, и Александра Петрова, горе вдясно, млади учителки в Добрич. Вл. Василев обичал да отсяда в дома на пе­тте сестри-красавици, всички завършили висше образование в Букурещ. Радвал се на патриархалния дух в семейството на Ана Петрова – Драгиева, автор на спомен за Вл. Василев:
„На следващата година младите от българското културно общество в Добрич, впе­чатлени от големия авторитет на Вл. Василев като литературен критик, го бяха по­канили на сказка. Темата – Христо Ботев, личност и творчество. Не само сестрите ми – Невяна и Александра, които са го слушали, но и други добруджанци са ми казвали, че това са били най-силните думи за Ботев, които са чували някога.“
Прави от ляво на дясно: Високият мъж е Райко Цончев, внук на най-големия ме­ценат на образованието и културата в Добрич от началото на 20 век Райко Цончев. До него е Борис Златев, известен адвокат. Следва Добри Петров, икономист. След­ващият е Яне Хаджиянев – Калиакренски – издател, писател, журналист, член на СБП; един от най-известните и обичани журналисти в Добрич, изчезнал безследно след 9.09.1944 г. Правата красива жена е Александра Петрова, завършила Амери­канския колеж в София и английска филология в Букурещкия университет. През 1942 г. тя е учителка в училище „Райко Цончев“. Следва Динко Бекяров, адвокат, завършил право във Франция.
Седналите от ляво на дясно: Невяна Петрова, завършила блестящо право, социология и педагогика в Букурещкия университет. През 1942 г. тя е учителка в училище „Райко Цончев“. До нея е Петър Драгулев, агроном, завършил в Букурещ. Мъжът отдясно на Вл. Василев не е идентифициран. Следва Божана Стоянова, учителка по френски език.
Снимката е разчетена с помощта на Александра Константинова от Добрич, дъще­ря на Александра Петрова – Константинова, и доц. Татяна Янакиева.