КОНСТАНТИН МЛАДЕНОВ е роден през 1954 г. в София. Завършва Софийския уни­верситет „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. – специалност Българска филология, факултет „Славянски филологии“, с дипломна работа по руска класическа литература – „Характерът на фрагмента в поезията на А. А. Фет.“ Автор е на книги с литературна критика и публицистика, литературни анкети с писатели – Петър Славински, Петър Димитров-Рудар, Георги Струмски и др. Съставител, редактор, автор на предговори и послеслови към избрани произведения и отделни книги на съвременни български писатели – Йордан Милтенов, Венета Мандева, Йордан Кръчмаров, Георги Братанов, Атанас Сейков, Илка Попова, Ив. Дружелов, Д. Йосифов, Н. Кисьов, Ив. Асенов, Любен Ръжански, Т. Господинов и др. Автор-съставител е на библиографии – „България – древна и млада“ /култура и литература/ 1988 г. – на руски, немски, френски и английски език и персонални библиографии на Ивайло Петров, Гочо Гочев, Петър Славински, Наско Боев, Йордан Кръчмаров и др. Дарител на музеи – Дом паметник „Йордан Йовков“, гр. Добрич, на Националния литературен музей и др. Починал през 2015 г.


ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ – ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА НЕБЕСНИТЕ СТАДА
/СПОМЕНИ/

. . .
ІІ-а. С /поета и човека/ Йордан Кръчмаров ме свързва близко приятелство в послед­ните години от живота му 1980 – 1986 г. Познавам неговото творчество – отражение на неподправената му самобитна личност.
Винаги с нещо съм се променял, общувайки с него, откривайки с негова помощ необикновени по красотата и въздействието си места в Добруджа и северното ни Черноморие:
Яйлата – исторически резерват, край село Камен бряг – с нейните римски гробници и светилища, с пещерен град, с идеално запазената крепостна стена… най-важното е общият пейзаж и атмосфера – невероятен марсиански декор от нахвърлени като фиорди огромни насечени скали в морето, страховитият, висок, скалист бряг, див­ната природа, съхранила първичност и дива красота – естествената му творческа територия… (на Й.К.)
III. Заедно с Йордан бяхме за пореден път на Яйлата на 18 май 1984 г., за да се по­радваме на нацъфтелите алени диви божури – пръснати из цялото плато на Голямата Яйла. Всред красивите ярки петна на божурите съзряхме двама души – мъж и жена да берат божури, изскубвайки ги от корен, като ги тъпчат в чували… Възмутен от тази вандалщина, Данчо рязко ги запита не знаят ли, че това е исторически резерват и е забранено унищожаването на дивите божури… Отговорът беше – Не! Не знаят, берат божура, защото го изкупуват за валута от Билкооп във Варна и попитаха кой е той да им прави бележка. Отговорът беше: „Аз съм Йордан Кръчмаров!“1 Да! Той бе истинският негласен стопанин на този див, райски кът, любимо място за разми­съл и създаване на поезията му… Други негови любими места бяха от Балчик – Двореца на румънската кралица Мария и богата ботаническа градина около него, до Дуранкулашките езера: Зеленка, Болата, нос Калиакра, Орешака – морският бряг под село Топола, балчишката Тузла, хълма Чиракман край Каварна, Шабленския фар… местата, където Данчо се запиляваше по цели седмици, за да се потопи в тяхната вълшебна красота и спокойствие, да намери мъдрост и вдъхновение. Тук се раждаше неговата дълбока поезия – песента на поет, отдаден на земята и морето, на Добруджа, на небето и Космоса…
Йордан Кръчмаров е роден в село Гурково, край Балчик, в Добруджа на 24 юли 1948 г. – денят на лятното равноденствие. Земният му път бе само 38 години. Отиде си внезапно – тъй както си вървеше по главната улица на Добрич, вечерта на 16 май 1986 година… (след среща с гимназисти и разговор, с рецитал от поезията си…)
Инфаркт – болестта на века, отнесла рано и баща му, често посещавал неговия род…
Първороден син на Керанка Желязкова и Добри Кръчмаров, Данчо има и сестра – Тодорка. Родителите му са потомци на преселници в Добруджа от Беломорска Тракия и град Елена.
III-а. В житейската му биография няма особени събития – учил на село, после в Добрич и Балчик, матрос във Варна. Тук са и първите му изяви като поет, белетрист и публицист във военноморските вестници и по младежката програма на радио София – 1970 г. с цикъла „Деветата вълна“. Отказва предложението да остане на работа във Варна като военен журналист и се връща на село – работи на разни мес­та – миньор, рибар, спасител, най-дълго – като бригадир на растениевъдна бригада в Гурково. В последните години – в Добрич като завеждащ радиопредаванията и културната дейност в „Битова техника“.
От четиринадесетгодишен пише поезия, води дневник, пише разкази, фейлетони, сатира, пиеси, сценарии, повест и много поезия. Публикува в повечето литературни местни и централни периодични издания, в редица литературни местни и централни сборници и антологии, но не дочаква да види първата си самостоятелна книга, за която е поканен от издателство „Български писател“… Животът му е наглед обикновен. Необикновено е неговото творчество, личност – дълбока, мъдра, неподправена… Поезията, която трудно се поддава на анализ и сравнения, е също необикновена.
III-б. Спомените ме връщат към Балчик – май 1985 г., където на неговата първа портретна вечер един самоуверен, млад актьор от театъра в Добрич неудачно под­несе поезията на Данчо – викайки и ръкомахайки прекалено…
Тогава Данчо реши да спаси вечерта и сам с неподражаема интонация рецитираше своята поезия – тихо, бавно, вглъбено, с високия си, запомнящ се глас…
Още спомени – за многобройните дни и нощи, изпълнени с разговори за поезия, за литература, за Добруджа, морето, моряците и рибарите, за живота и смъртта, за вино и жени, и за толкова още много неща… Преминават като на лента срещи с много негови приятели от разни поколения – писатели, поети, артисти, художници, моряци, рибари, козари, бохеми… Оживяват весели или тъжни епизоди: Варна в дома на неговата приятелка, художничката Женя Радкова2, която изрисува тапетите по стените в апартамента си под въздействието на поезията на Данчо и сама прописа стихове; на весел разговор с приятелите в Добрич или в Балчик, където виното се лееше и раждаше много поезия. И сега, 14 години след смъртта му, вече повече от половин век присъства Йордан Кръчмаров и е все по-жив. Все по-осезаемо е неговото силно присъствие в българската литература, в голямата поезия с неговите поетични книги, събрани от негови приятели и издадени с помощта пак на негови приятели – Георги Илиев, Николай Коларов, Станко Станков… Ето техните заглавия: „Нощен залив“ 1987, „Сол за живите“ 1992, „Риза за Христос“ 1993, „След ХХ века“ 1998 г.
Той посвети свои стихове на писателите Ивайло Петров и Петър Славински, на поетите Петър Алипиев, Борис Христов и на своите връстници приятели – поети от Добрич, Пловдив, Варна, Шабла, Каварна, Балчик… На него посветиха стихове, раз­кази, есета Стефан Цанев, Дафина Попова, Венета Мандева, Петър Славински, Ирина Янкова, Красимира Атанасова, Георги Давидов, поетът Сашо Серафимов, писателите Росица Вълканова, Елка Няголова, Венцислав Славянов, Керанка Далакманска, Иван Атанасов, Людмил Бешков… В книгата си „Земя на дланите на приятели“ украинският писател Юрий Камински разказва за пътя на Йордан Кръчмаров към неговите последни осемстишия и автопортрети, за работата в литературния клуб в Балчик, заедно с поета Петър Алипиев.
V – За Данчо са писали и мнозина литературни критици – проф. Симеон Хаджикосев, Петър Велчев, Светозар Игов, Светлана Стойчева… Слепият поет и писател Георги Братанов, напуснал ни наскоро преждевременно, оприличи неговата поезия на „тежко слънце“, усетено от него, незрящия… Писателят Георги Марковски в своята книга „Христоматия за двама“ съхранява светъл спомен за необикновената си първа среща с Йордан Кръчмаров в Добрич, в дома на поета Александър Белчев:
„Към полунощ Йордан, който беше дошъл от родното си село Гурково, взе да декламира. О, с блесналите си очи, брадат, рошав, разкопчал протритото си сетре, той приличаше на млад сатир! За пръв път слушах стихотворението си „Кози след дъжд“… Царствено стихотворение, всеки би го сложил в избраното си томче, би украсило всяка поетична антология.
Знаел ли е този полугладен несретник, този провинциален бохема, тази незлобива птичка божия, че е инструмент за поезия? Тревожел ли се е, че го няма в списъка на панагерици, за награди и пътувания в чужбина, даже в списъците на поруганите го няма?! Стряскали ли са го пропастите между литературен процес и литературен живот, хайките срещу творческите открития, йерархичните ценностни скали, или дори не е подозирал за тях?
Може би никога няма да узнаем отговора на тези въпроси, едва ли е нужно да го узнаваме. Но явно и той е имал своите си кръстни мъки, защото щеше ли, през май 1986 – в разгара на пролетта – навършил-ненавършил 38 години, инфарктът да го срази насред улицата? Така, както е живял, така, както е писал, така простичко е и умрял – внезапно. Без предисловия, без официалности. За да се нареди невинно сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си…
Мир на праха ти, Повелителю на небесните стада!“
VІ – И в своето стихотворение „Плач по Данчо Кръчмаров“ Венета Мандева продължава:

...Бил си значи на всички маси и лирични тавани.
Вече, стигна ли своя небесен таван?
Мисля – успя! Без пари, с небрежен пуловер,
без риза под него, без сметка и без вина –
всичко "без" – какво ли си имал освен словото,
венчан за поезията като за любима жена.
Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало –
така се пръскат сърцата, когато дават урок –
даже да скубят горите – там, на билото, като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

VІ-а. Съзрява идеята да се създаде фондация на името на Йордан Кръчмаров, за да се издаде неиздаденото негово творческо наследство: поезия, проза, сценарии, пиеси, дневник, сатира. Да се открие в родното му село Гурково негов Дом-музей, да се учреди ежегодна литературна награда за млади поети и писатели…
Поклон, поете, приятелю… Мир на праха ти – оставаш вечно жив в поезията и словото.

1. Едноименник му е тогавашният директор на театъра „Сълза и смях“, София – театрален режисьор.
2. Женя Радкова – художничка и поетеса от Варна. В последните години от живота на поета е била негова близка приятелка.

5 юни 2000 г.
София